О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 782
С., 20.11. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2491/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК
С въззивно решение № 144 от 29.03.2018 г. на Плевенския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 86/2018 г., е отменено решение № 306 от 11.12.2017г., постановено по гр.д.№ 806/2017г. на Районен съд – Червен бряг, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на Х. И. Х. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие привличането му като обвиняем по незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.206, ал.1, вр. с чл.26, ал.2 от НК по ДП №527/2011г. по описа на Районна прокуратура – Т., за разликата над 10 000 лв. до 18 000 лв., както и в частта му относно разноските, вместо което е отхвърлен предявеният от Х. И. Х. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до 18 000 лв., като в останалата му част, с която предявеният иск до размера на 10 000 лв. е уважен, първоинстанционното решение е потвърдено. В тежест на ответника са възложени сторените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска в размер на 400 лв. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 18 000 лв. до претендираните 20 000 лв. не било предмет на въззивна проверка.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 306 от 11.12.2017г., постановено по гр.д.№ 806/2017г. на Районен съд – Червен бряг в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на Х. И. Х. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. е подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Й. А. от Окръжна прокуратура – П..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск, алтернативно за намаляване размера на присъденото обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. / „за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на изводите си за основателност на исковата претенция по чл. 2, ал.1,т. 3 ЗОДОВ“ и 2. / за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Допускането на касационно обжалване се обосновава с противоречието на въззивното решение с т. II от ПП на ВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г. Поддържа се също, че въпросът „как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди“, по който въззивният съд се е произнесъл, се разрешава противоречиво от съдилищата. В тази връзка се сочат решение № 5/06.01.2011г. по в. гр.д № 614/2010 г. на Апелативен съд – В., решение от 12.07.2006г. по в. гр.д № 160/2006 г. на Апелативен съд – Велико Т. и решение от 02.06.2006г. по в. гр.д № 166/2006 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Ответната страна Х. И. Х. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да достигне до извода, че са налице материалноправните предпоставки на чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ за реализиране на отговорността на Прокуратурата на Република България въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с постановление от 16.11.2012г. на разследващ полицай при ОДМВР – [населено място], ищецът Х. Х. бил привлечен в качеството му на обвиняем по ДП № 527/2011г. по описа на Районна прокуратура – Т. за това, че за времето от 01.01.2009г. до 01.03.2011г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, противозаконно присвоил чужди движими вещи, които владеел – пари, предназначени за плащане на данък общ доход и осигурителни вноски на работници на [фирма], [населено място], обл. Л., в общ размер на 631,31 лв. – престъпление по чл.206, ал.1, пр.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години, като спрямо него била взета мярка за неотклонение „подписка“; че в хода на досъдебното производство били проведени претърсвания и изземвания, включително в обитаваното от ищеца жилище, от което са били иззети вещи, имащи отношение към предмета на делото, чието връщане било отказано с постановление от 04.01.2012г. на прокурор при Районна прокуратура – Т., потвърдено с определение на Районен съд – Троян; че с постановление от 09.05.2012г. като обвиняем по същото досъдебното производство била привлечена и Теменуга Т. Д. за престъпление по чл.206, ал.1, пр.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, като на 05.12.2012г. същата била обявена за общодържавно издирване с мярка принудително довеждане; че с постановление от 19.12.2012г. на основание чл.199, чл.244, ал.1, т.1 във вр. с чл.25, т.2 от НПК наказателното производство било спряно, тъй като разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило за разкриване на обективната истина, като по-късно с постановление от 09.02.2016г. на прокурор при Районна прокуратура – Т. досъдебното производство било възобновено на основание чл.245, ал.2, пр.2 и ал.3 от НПК; че с постановление от 27.09.2016г. на прокурор при Районна прокуратура – Т., воденото срещу ищеца наказателно производство било прекратено на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК – поради липсата на доказателства за извършено престъпление, както и била отменена постановената по отношение на него мярка за неотклонение „подписка“. След анализ на ангажираните по делото доказателства приел, че вследствие на воденото срещу него наказателно производство ищецът станал затворен и притеснен и започнал да поддържа високо кръвно налягане, което в момента овладявал с медикаментозно лечение, както и че в хода на наказателното производство от дома на ищеца били иззети вещи, необходими му за осъществяваната от него дейност като счетоводител, която след 2012г. преустановил и към настоящия момент не работи. Обосновал е, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че обвиняемият е претърпял вреди, засегнали неговата чест и достойнство. При определяне размера на дължимото се на ищеца обезщетение е взел предвид тежестта и характера на престъплението, за което ищецът е бил обвинен – престъпление, отличаващо се с висока степен на обществена опасност, попадащо в приложното поле на чл.93, т.7 НК, като същевременно свързано с областта, в която е професионалната реализация на ищеца. Взел е предвид продължителността на наказателното производство – около пет години, през които ищецът е търпял негативни последици от повдигнатото обвинение, макар това обстоятелство да не се дължи на бездействие на органите на досъдебното производство. Съобразен е видът на наложената мярка за неотклонение „подписка“, която не ограничавала в голяма степен личните права на обвиняемия. Отчетени са и негативни преживявания на ищеца в резултат на повдигнатото му обвинение – засягане на честта и достойнството му, изживяване на стрес, притеснение и напрежение и невъзможност за професионална реализация. С оглед на изложеното въззивният съд приел за справедлив размер на обезщетение, което ще репарира претърпените от ищеца вреди, сумата от 10 000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора правни въпроси, обобщени и уточнени съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
В задължителната практика на ВС и ВКС, на която се позовава касатора – т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението.
При изложените от него мотиви, въззивният съд е обсъдил в мотивите си приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като същевременно е посочил какво е значението на тези обстоятелства при определянето на същия – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне. В този смисъл правните му разрешения не са в противоречие с така формираната задължителна за съдилищата практика, а несъгласието на касатора с формираните крайни изводи е по естеството си оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт и като такова не подлежи на преценка в този стадий на производството.
Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На касатора разноски не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 144 от 29.03.2018 г. на Плевенския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 86/2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: