О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
Гр. София, 14.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.10.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1918/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на И. И. и на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №603/16 г. в различни негови части и по допускане на обжалването.
С въззивното решение е уважен в размер на 20 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 500 000 лв. искът на И. И. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
Касаторът –ищец И. И. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен.За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение в обжалваната част противоречи на цитираната практика на ВКС / р. по гр.д. №403/16 г. р. по гр.д. №1168/16 г. и р. по гр.д. №1177/16 г./ по следните въпроси от значение за спора: Не следва ли при предявен иск за репариране на вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото релевантни конкретни обстоятелства, както и техният принос и значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост? Не следва ли при предявен такъв иск, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът отделно да съобрази и оцени общественото положение на ищеца и заеманата от него публична длъжност при повдигане на обвинението, като отделен значим фактор за оценка на размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди? и Не налага ли съчетанието на тези два фактора – общественото положение на ищеца, вкл. заеманата от него публична длъжност при повдигане на обвинението и медийното разгласяване на повдигнатото обвинение срещу лицето, претендиращо обезщетение, определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице неимуществени вреди. Отделно от това и във връзка с последното цитирано по –горе решение на ВКС, според касатора, не е преценено с нужната значимост обстоятелството, че наказателното производство е продължило необосновано дълго.
Касаторът – ответник по иска Прокуратура на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважаен. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че значими за спора са въпросите: Относно необходимостта от излагане на собствени мотиви от въззивния съд; Относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при отчитане на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД; Относно съдържанието на понятието справедливост и как се прилага общественият критерий за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Тези въпроси, според касатора, са решени от въззивния съд в противоречие с ППВС №4/68 г., ТР №1/2001 г., т.19, ТР №3/05 г., т.3 и 11, р. по гр.д. №159/11 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. на ВКС.
Сочените и от двете страни основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въззивният съд е приел въз основа на доказателствата по делото, че наказателното производство срещу ищеца е продължило седем години и половина, само на досъдебна фаза или извън разумните срокове; първоначално му е било повдигнато обвинение за извършване на тежки престъпления – по чл.213а, ал.3, т.2 НК, преквалифицирано по чл.209 НК и е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, която ищецът е търпял за 68 дни. Той е заемал ръководна длъжност в структурата на Министерство на правосъдието – ГДИН, ангажирана с организационни, надзорни и контролни функции именно по отношение на следствения арест, в който сам той е изтърпявал мярката за неотклонение „задържане под стража” до привеждането му в затвора. Ищецът бил временно отстранен от заеманата длъжност, а впоследствие – и освободен, поради привличането му като обвиняем и задържането му под стража.Повдигнатото му обвинение било и медийно огласено. Тези обстоятелства, според въззивния съд, обуславят значителен интензитет на търпените от ищеца негативни изживявания – част от тях са обичайни за наказателното преследване, а друга – специфични за случая, с оглед общественото положение и професионалната среда на пострадалия. От друга страна, според въззивния съд, следва да се отчетат и обстоятелствата, че само за два месеца ищецът е бил обвиняем в извършване на тежко престъпление; след това, за останалата преобладаваща част от периода обвинението е преквалифицирано и разследването е водено за престъпление по чл.252, ал.1 НК, което не е тежко, а мярката за неотклонение е била изменена в „подписка”. Наказателното производство е протекло само в досъдебна фаза, в рамките на която заключителните постановления на следователя са били за прекратяване поради недоказаност и производството е било прекратявано няколкократно. Или в нито един момент от разследването не е била налице тенденция за осъждане на ищеца, която да обоснове по-висок интензитет на търпените от него негативни изживявания. Не се установява преустановяване и компрометиране на професионалната кариера на ищеца – понастоящем адвокат, от повдигнатото обвинение. След анализ на тези конкретни за случая обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетение по чл.52 ЗЗД в размер на 20 000 лв.
С оглед на тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените от страните въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Всички посочени във въпросите на касатора – ищец обстоятелства / обществено положение на ищеца, заемана от него публична длъжност и медийна разгласа на обвинението/ са установени и преценени от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението, в съответствие с цитираната от този касатор практика по чл.290 ГПК. Преценено е и обстоятелството, че наказателното преследване е продължило извън разумния срок и само във фазата на досъдебно производство.
Във връзка с поставените от касатора – ответник въпроси, следва да се констатира, че въззивният съд е изложил подробни мотиви във въззвното решение относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, след преценка на конкретните обстоятелства на случая / както са указани в р. по гр.д. №159/11 г. на трето г.о. на ВКС/; относно причинната връзка на обезщетените вреди и незаконното обвинение и относно справедливия индивидуален размер на обезщетението в случая / както е указано в р. по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. на ВКС/, след съпоставка на утежняващите и облекчаващи обстоятелства, разкриващи характера и интензитета на претърпяното от ищеца морално страдание. Така не е налице противоречие с ППВС №4/68 г., ТР №1/2001 г. и ТР №3/2005 г. и с цитираните две решения по чл.290 ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването по жалбите и на двете страни, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №603/15 г. от 2.02.17 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: