О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
София, 15.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 07.11 две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
ч.т.дело №4061/2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от [фирма] ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез адвокат П. Б., с вх.№27923 от 10.10.2013 г. на Пловдивския окръжен съд срещу определение №2694 от 18.09.2013 г. по в.ч.гр.д.№2803/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено Разпореждане №3466 от 26.08.2013 г. по ч.гр.д.№1177/2013 г. на Карловския районен съд, с което с оглед цената на заявеното от касатора вземане от 104 176.35 лв. срещу [община] е оставено без уважение заявлението му за издаване на заповед за изпълнение с правно основание чл.410 ГПК. С обжалваното определение Пловдивският окръжен съд е възприел изводите на районния съд, че заявеното паричното вземане, представляващо сбор от дължими суми по един и същи договор, е извън предметния обхват на заповедното производство по чл.410, ал.1 ГПК. Позовал се е и на конкретизацията на вземането, направена в самото заявление за издаване на заповед за изпълнение като такова за едно общо вземане, състоящо се отделни периодични платежи, произтичащи от едно и също основание, а именно- от неизпълнение на задължението на [община] по Договор за възлагане на обществени поръчки от 23.03.2011 г. за заплащане на доставки на детски храни, чийто клаузи са предоговорени с подписаното между страните споразумение от 15.11.2012 г.
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно, постановено при наличието на всичките основания за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК. Навежда доводи, че заявената сума от 104 176.35 лв., представлява отделни задължения по 68 бр.фактури, всяка от които материализира отделен иск с цена под 25 000 лв., поради което обжалваното определение следва да бъде отменено, а заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- уважено, евентуално- да бъде оставено без разглеждане като недопустимо и да му бъде върната внесената държавна такса. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК подържа допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК, като преповтаря доводите си за твърдяната неправилност на обжалваното решение с оглед предявените при условия на обективно съединяване искове.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационен контрол.
Не е налице твърдяната вероятна недопустимост на обжалваното определение, тъй като преценката на съда дали подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1 ГПК попада в предметния обхват на това производство, е въпрос за неговата неоснователност, а не за недопустимост, р.п. за нередовност.
Съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ГПК, предпоставка за допускане на обжалваното въззивно определение е формулиран от частния жалбоподател значим за изхода на делото правен въпрос, обусловил конкретните правни изводи на съда, разрешен при някои от допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.Частният жалбоподател въобще не е формулирал такъв въпрос, поради което не е налице общото основание за достъп до касационен контрол. Преповтарянето в изложението му по чл.284, ал.3 ГПК на доводите за наличие на 68 обективно съединени, неправилно квалифицирани от съдилищата като един такъв, представлява смесване на основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК с тези за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
Непосочването на общото основание за селектиране на частната касационна жалба е достатъчно само по себе си да се откаже допускането й до касационно обжалване, тъй като не може да се прецени дали е налице соченото от касатора правнозначимо противоречие между обжалваното определение и приложената съдебна практика. В случая не са налице и подържаните допълнителни основания за достъп до касация- тези по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Приложеното определение №718 от 14.09.2011 г. по д.№302/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд не доказва противоречива съдебна практика. В него съдът е приел предявените искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК като отделни обективно съединени искове, с оглед материализирането на вземанията по тях в отделни фактури, но в случая решаващият извод на Пловдивския окръжен съд за предявен един иск за периодично дължими вноски, е направен съобразно общото правно основание, от което те произтичат. Същото се отнася и до приложеното Определение №1532/02.11.2009 г. по гр.д.№2731/2009 г. на ВКС, І Т.О. В него ВКС е квалифицирал вземанията, материализирани в отделните фактури, като обективно съединени самостоятелни искове, но именно с оглед, че не произтичат от общ рамков договор. В настоящия случай те произтичат от един и същи договор за възлагане на обществени поръчки и допълнително споразумение, сключено въз основа на него. Приложеното определение №168 от 24.03.2009 г. по т.д.№831/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О., постановено на основание чл.288 ГПК, не доказва противоречива съдебна практика по смисъла на т.2 и т.3 на ТР1-2010-ОСГТК.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2694 от 18.09.2013 г. по в.ч.гр.д.№2803/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено Разпореждане №3466 от 26.08.2013 г. по ч.гр.д.№1177/2013 г. на Карловския районен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: