8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
гр. София, 16.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 658 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД.
Образувано е по частната касационна жалба на Е. Н. С. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. А. Черногорски, против определение № 81 от 1 август 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 52 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено определение № 3 от 14 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № С-4 по описа на Софийския градски съд за 2012 г. за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основани чл. 28 ЗОПДИППД чрез налагане на запор на дялове в капитал на две дружества с еднолична отговорност, запор на всички банкови сметки с титуляр С., възбрана на недвижими имоти, собственост на други лица.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е недопустимо и неправилно, тъй като съдът не е обсъдил в цялост и всички представени възражения и писмени доказателства; по друго неприключило съдебно производство идентично искане на комисията е оставено без уважение, поради което предявеното мотивирано искане е недопустимо и производството по делото е следвало да се прекрати – към датата на завеждане на мотивираното искане от страна на комисията и към датата на издаване на първоинстанционното определение между страните е имало висящо дело със същото искане и на същото основание; неправилно се приема, че чл. 109 ГПК е относима за исковото производство, а не за обезпечителното, след като въпросът не е уреден всеобхватно и следва да се приложат други действащи процесуални правила; неправилно се приема, че към момента на постановяване на първоинстанционното определение са били налице доказателства, че спрямо жалбоподателя има валидно постановление за привличане на обвиняем, без да са обсъдени възраженията в тази насока; невярно се приема, че спрямо имуществото съществува реална опасност да бъде отчуждено и че е налице правен интерес и обезпечителна нужда, след като няма наложена обезпечителна мярка „възбрана” върху недвижим имот, собственост на проверяваното лице, а и за комисията съществува правото по чл. 7 от закона; неправилно се приема, че всичко посочено и твърдяно от частния жалбоподател в жалбата ще се обсъди по същество в бъдещото производство; представените икономически анализи по двете дела се разминават в констатациите си и основите на всеки от двата анализа, макар че са били извършени по едно и също време, като са взети за основа различни данни, основи и сделки с недвижими имоти; неправилно е да се кредитират икономически анализи, които представляват документ/доказателство с невярно съдържание, и да се игнорират банкови извлечения и други, доказващи документално получени приходи, които не са били взети предвид от комисията; съдът не е коментирал възраженията и доказателствата, представени от жалбоподателя във връзка с реализирани приходи и разходи и за спазване на правилата при събиране на доказателства от страна на комисията по законоустановен начин и ред, както и по искането за предоставяне на документи, които са у молителя; не са обсъдени възраженията налице ли са убедителни писмени доказателства, приложени от комисията; действията на комисията по събирането на информация и доказателства, могат да се упражняват само след образуване на производство по чл. 13, ал. 1, т. 1 от закона. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: следва ли производството по предявен обезпечителен иск да бъде прекратено при висящо друго такова производство между същите страни, със същите искания и основания при прилагане на разпоредбите на чл. 126 и чл. 130 ГПК (представят се три определения и решение на окръжен съд, от които само последното може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като за представените определения липсва отразяване за влизането им в сила); налице ли са в производството по предявен обезпечителен иск достатъчно и убедителни писмени доказателства от страна на молителя в съответствие с разпоредбите на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК (представят се три определения на въззивен съд, от които първото – на окръжния съд в Х., не е отбелязано като влязло в сила); налице ли е обезпечителна нужда от страна на комисията да възбранява недвижими имоти, собственост на трети физически или юридически лица, при условие, че в производството по отнемане по чл. 28 ЗОПДИППД и при прилагане на правата си, дадени й по чл. 7 ЗОПДИППД, и вр. чл. 193 ГПК, може при желание от страна на молителя при предявяване на иска за отнемане да предяви правата си по чл. 7 и да поиска обявяването за недействителни на сделките, с които проверяваното лице се е разпоредило с притежавано от него имущество и притежавани от него вещни права на собственост в полза на трето лице; неправилно, недопустимо и необосновано ли е съдът, при преценка и прилагане на материалните разпоредби на ГПК и ЗОПДИППД, указанията за дейността, да се вземат за цена на придобиване суми, хипотетично произведени и формирани по незнайно какви критерии и условия от страна на комисията, а не тези, документално отразени в съответните документи за придобиване на вещно право на собственост върху недвижимия имот. Излагат се и редица други заключения на частния жалбоподател по изводите и действията на съда при първоначалното и въззивното разглеждане на искането, без да е формирано общото основание за допускане на касационното обжалване – поставяне на материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, разрешението по който да е обусловило изхода на спора, а по същината си са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът К. чрез процесуалния си представител старши инспектор Й. Л., в отговор на частната касационна жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Срещу същото въззивно определение в частта за потвърждаване на първоинстанционното определение за налагане на обезпечителна мярка върху недвижим имот, е подадена и частна жалба от Е. Г. К.-М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Я. Д..
В жалбата се сочи, че определението е неправилно поради липсата на каквито и да било доказателства за наличие на предпоставките по чл. 7, т. 2 от закона – на жалбоподателката се вменява знание за започване на наказателно производство срещу проверявано лице, което не е подкрепено с приложени доказателства, а е установена добросъвестност на жалбоподателката, както и че е заплатена действителната цена на имота; в текста на чл. 7 от закона няма установена оборима презумпция, поради което за наличието на някое от условията на чл. 7, т. 2 от закона следва да са представени доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по спорния въпрос за приложението на чл. 7, т. 2 ЗОПДИППД, както и за неправилно приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, доколкото наличието на предпоставките на чл. 7, т. 2 ЗОДИППД не е подкрепено с убедителни писмени доказателства, нито е внесена гаранция.
Ответникът Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност чрез процесуалните си представители старши инспектор Л. М. и старши инспектор Й. Л., в отговор на частната касационна жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 396, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че жалбоподателят С. не твърди предходното производство да е висящо и по делото няма данни определението от 1 февруари 2012 г. да е обжалвано; разпоредбата на чл. 299 ГПК не намира приложение в обезпечителното производство, тъй като определението по допускане на обезпечение не формира сила на пресъдено нещо; разпоредбата на чл. 109 ГПК се отнася за исковото производство; в обезпечителното производство по ЗОПДИППД не се установява местна подсъдност по приоритетен принцип от най-високата данъчна оценка на имота; от представената европейска заповед за арест и постановлението за привличане на обвиняем се установява, че срещу С. са предприети мерки за процесуална принуда; с молбата са ангажирани доказателства за придобито от него през периода 1990-2011 г. недвижимо имущество, дялове в търговски дружества и влогове над предвидения в закона размер; според доказателствата, за проверявания период декларираният доход на С. е в по-малък размер от цената на придобиване, а оборването на презумпцията по чл. 4 от закона ще се обсъжда в производството по същество; тъй като съществува реална опасност имуществото да бъде отчуждено, е налице обезпечителна нужда, а търсените обезпечителни мерки са подходящи; данните във връзка с прехвърлителната сделка на имота на С. на жалбоподателката М. създават съмнения за наличие на предварително уговаряне на продажбата му, респективно за знание на обстоятелствата по чл. 7, ал. 2 от закона, което е достатъчно да обоснове вероятна основателност на искането, а доказването на знанието е предмет на спора по същество.
След преценка на доводите на жалбоподателите в жалбите и изложението към тях, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
В частната жалба на жалбоподателя С. се иска допускането на касационното обжалване при всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се представя задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито пък се сочи такава.
На първо място се твърди, че при наличието на друго висящо обезпечително производство между същите страни, със същите искания и основания, по-късно предявеното от тях трябва да бъде прекратено. По поставения проблем въззивният съд е приел, че жалбоподателят не твърдял предходното производство да е висящо и не били представени данни определението от 1 февруари 2012 г. да е обжалвано, както и че разпоредбата на чл. 299 ГПК не намира приложение в обезпечителното производство, тъй като определението по допускане на обезпечение не формира сила на пресъдено нещо. Следователно, относимият правен въпрос в случая е за приложимостта на разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК в обезпечителното производство. Освен заключението за неприложимостта на чл. 299 ГПК в посочената хипотеза, въззивният съд е акцентирал и на неизпълнението на доказателствената задача на частния жалбоподател да представи на съда доказателство за висящност на процедурата по друго идентично искане на комисията. В случая съдът не е разрешил въпрос, свързан с приложението на чл. 126 ГПК, а е посочил, че в тежест на страната е било да установи предпоставките, свързани с този текст. Правен въпрос по този извод на съда не се поставя, а ВКС при преценката на основанията за допускане на касационното обжалване е лишен от възможността да допусне такова по обуславящ изхода на спора правен въпрос, разрешен от въззивния съд, но непосочен от жалбоподателя, с оглед принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК. След като не се поставя относим правен въпрос, съобразяването на представена съдебна практика – решение без номер по в.гр.д. № 768/2011 г. по описа на окръжния съд в [населено място], не е необходимо, а и не може да се допусне касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На второ място се поставя въпросът налице ли са в производството по предявен обезпечителен иск достатъчно и убедителни писмени доказателства от страна на молителя в съответствие с разпоредбите на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Тъй като не се търси тълкуване на сочената разпоредба, а се иска отговор от съда за наличието на една от предпоставките за допускане на обезпечение за настоящия спор, то въпросът е свързан с конкретните факти по спора, а не е правен. Въззивният съд е приел, че срещу частния жалбоподател е започнало наказателно преследване за престъпление, попадащо в хипотезите на чл. 3 ЗОПДИППД, ангажирани са доказателства за придобити през проверявания период недвижимо имущество, дялове в търговски дружества и влогове над установения праг и по-нисък доход на проверяваното лице. В изложението към касационната жалба частният жалбоподател поддържа, че критериите за наличието на предпоставките по чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК, прилагани от съда, са неясни, както и че не са обсъдени представените от него доказателства. Твърдението за осъществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд – необсъждане на относими доказателства, не е въздигнато от закона като основание за допускане на касационното обжалване. Частният жалбоподател се е задоволил в случая да заяви само общото си недоволство от приетия от съда извод за наличие на предпоставките на посочения текст, без да посочи конкретен правен извод, на който да бъде дадено тълкуване от ВКС при допускане на касационното обжалване (например по наличието на основание за образуване на производството пред комисията с представянето на европейската заповед за арест, по пороците на постановлението за привличане на обвиняем и пр.). В този смисъл е неясно по отношение на кой точно извод на съда по представените доказателства следва да бъде извършено съобразяването за наличие на противоречие с представената съдебна практика – определение № 136 по ч.гр.д. № 55/2012 г. на апелативния съд в [населено място] и определение № 301 по ч.т.д. № 106/2012 г. на апелативния съд в [населено място]. По същите съображения не може да се допусне касационното обжалване по последната хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Частният жалбоподател пита налице ли е обезпечителна нужда от страна на комисията да възбранява недвижими имоти, собственост на трети физически или юридически лица, при условие, че в производството по отнемане по чл. 28 ЗОПДИППД и при прилагане на правата си, дадени й по чл. 7 ЗОПДИППД, и вр. чл. 193 ГПК, може при желание от страна на молителя при предявяване на иска за отнемане да предяви правата си по чл. 7 и да поиска обявяването за недействителни на сделките, с които проверяваното лице се е разпоредило с притежавано от него имущество и притежавани от него вещни права на собственост в полза на трето лице. Този правен въпрос, макар и напълно относим към обезпечителното производство по ЗОПДИППД, не е свързан с правата на частния жалбоподател в конкретния случай. С определението на първоинстанционния съд, потвърдено с обжалваното определение, по искане на комисията са възбранени три недвижими имота, като нито един от тях не е собствен на частния жалбоподател, и, следователно, евентуалният отговор на ВКС не би рефлектирал върху правната сфера на частния жалбоподател за настоящото производство.
На последно място се поставя въпросът неправилно, недопустимо и необосновано ли е съдът, при преценка и прилагане на материалните разпоредби на ГПК и ЗОПДИППД, указанията за дейността, да се вземат за цена на придобиване суми, хипотетично произведени и формирани по незнайно какви критерии и условия от страна на комисията, а не тези, документално отразени в съответните документи за придобиване на вещно право на собственост върху недвижимия имот. По същината си това е въпросът как се формира стойността на придобитото имущество – от придобивната, посочена в документите за собственост такава, или от реалната пазарна цена на имотите. Отговор на този въпрос е даден в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, например в решение № 471 по гр.д. № 641/2009г., ІІІ г.о., като отговорът на ВКС е еднозначен – това е реалната пазарна цена към момента на придобиване на процесния актив. Тази стойност се определя чрез съответните експертни знания в производството по чл. 28 от закона, но доколкото се твърди в случая, че комисията при съобразяване на основанията за искане за налагане на обезпечителни мерки следва да взема предвид именно стойността на сделките, отразена в документите за собственост, то този отговор е относим, поради което отново и по този проблем не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Частната жалбоподателка М. сочи, че съдът следва да се произнесе по приложението на чл. 7, т. 2 ЗОПДИППД, както и за неправилно приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, доколкото наличието на предпоставките на чл. 7, т. 2 ЗОДИППД не е подкрепено с убедителни писмени доказателства, нито е внесена гаранция. В случая не е поставен изричен правен въпрос по правното разрешение на въззивния съд – в мотивите на обжалваното определение е прието, че данните във връзка с прехвърлителната сделка на имота на С. на жалбоподателката създават съмнения за наличие на предварително уговаряне на продажбата му, респективно за знание на обстоятелствата по чл. 7, т. 2 от закона, което е достатъчно да обоснове вероятна основателност на искането, а доказването на знанието е предмет на спора по същество. Следователно, частната жалбоподателка е следвало да ангажира въпрос по тълкуването на съответните доказателства. Простото заявяване, че искането не е подкрепено с убедителни писмени доказателства, не посреща изискването на ГПК да бъде посочено общото основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 81 от 1 август 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 52 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: