16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
гр. София, 21.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2241 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма] срещу въззивно решение № 145, постановено на 11. 03. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по въззивно т.д. № 1447 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Пазарджишки окръжен съд, постановено по т.д. № 35 по описа на съда за 2012 г., с което на свой ред касаторът [фирма], ЕИК:[ЕИК] е осъден да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумите: 50 000 лева, претендирани с частичен иск по чл. 268 от ЗЗД и представляващи част от печалбата, която ищецът би получил ако ответникът-възложител не се бе отказал по основателни причини от договор за товаро-транспортна работа – извоз на окисна руда в рудник „А.” (№ Д 111/97 от 11. 10. 2004 г.) и допълнителните споразумения към него, заедно със законната лихва върху тази сума от 15. 02. 2012 г. до окончателното плащане; 10 000 лв., претендирани с частичен иск по чл. 86 от ЗЗД и представляващи част от дължимото обезщетение за забава върху задължението по чл. 286 от ЗЗД за заплащане на печалбата, за периода от 13. 05. 2010 г. до 14. 02. 2012 г., и разноски, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281,т. 3 от ГПК, като се сочи, че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е указал на страните по делото доказателствената тежест относно обстоятелствата от значение за спора и в частност – че зачита силата на пресъдено нещо (СПН) на предходно решение по частичен иск между същите страни, както и кои факти с оглед на тази сила не се нуждаят от доказване, както и не е обсъдил във взаимната им връзка всички относими доказателства по делото и възраженията на ответника и по-специално допълнителни споразумения към процесния договор №№ 7, 11, 16, 18, 27 и 29, и е уважил предявения срещу касатора частичен иск, въпреки неговата недоказаност, като за това се е позовал на приетото по делото заключение на СИЕ, но без да вземе предвид показанията на ВЛ в открито заседание, както и възраженията на ответника срещу документите, на които се основавало заключението на ВЛ.
В приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче, не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, след анализ на мотивите и на първоинстанционния такъв, е посочил в подробните си, решаващи мотиви, че според чл. 268 от ЗЗД, ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата, поради което и основателността на предявения иск е обусловена от наличието на договор за изработка и от това изпълнението на същия да е започнало, както и да се установи, че отказът (прекратяването) на договора от страна на възложителя е станало по обективни (основателни) причини, и че насрещната страна не е виновна за същото, и едва след установяване на всичко това може да се говори за породено в патримониума на изпълнителя право да търси печалбата, която би получил при нормалното развитие на отношенията между контрагентите и да се определя нейния размер. П. е изложил, че с влязло в сила решение по т. дело 1155/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 65 000 лв., като част от общата сума от 650 000 лева, представляваща нереализирана печалба за периода от 01. 04. 2009 г. до 31. 12. 2009 г., поради прекратяване с едностранен отказ на възложителя на договор № Д III/97 от 11. 10. 2004 г. и допълнителните споразумения към него, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска на 22. 11. 2010 година, до окончателното изплащане на сумата. Според въззивния съд това, така изложено, съотнесено с казаното относно обстоятелствата от значение за основателността на иска сочи, че с уважаване на частичната искова претенция е признато със сила на пресъдено нещо съществуването на всички правопораждащи юридически факти по отношение вземането за печалбата, която ищецът би получил от изпълнението на възложената работа – договорни отношения между него и ответника, породени от сключен на 11. 10. 2004 г. договор за изработка, фактът на започнало изпълнение на работата по същия от страна на изпълнителя и отказът (прекратяването) на договора от възложителя по обективни (основателни) причини, като въззивният съд е приел, че в случая не е налице СПН единствено досежно размера на неполучената печалба над присъдените 65 000 лв., като се е позовал в този смисъл на TP № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС и на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 89 от 11. 07. 2011 г. на ВКС по т. дело № 716/2010 г. на I т.о. Съдът е изложил, че от казаното и разпоредбите на чл. 297 и 298 от ГПК следва извод, че няма правото да извършва нова преценка за съществуването на споменатите по горе правопораждащи претендираното вземане факти и ги приема за съществуващи независимо от това, че с Допълнително споразумение № 32 от 12. 12 .2008 г. (стр.79 от първоинстанционното дело) действието (изпълнението) по договора е спряно по общо съгласие на страните и с него не са предвидени предпоставки за едностранното му възобновяване, както и независимо от факта, че в изходящият от възложителя факс (стр. 81 от делото) въобще не става реч за конкретни условия, при които договорът да бъде възобновен, още повече, че той предхожда по време подписването на споразумението. При така изложеното П. е приел, че единственото му правомощие, като решаващ спора по предявения частичен иск е да извърши преценка за размера на печалбата, която ищецът би получил при нормално изпълнение на договора през исковия период и с оглед на това да се прецени дали сборът от претендираната в случая сума и тази, вече присъдена по влязлото в сила решение, са по-малки от същата печалба или не, като в първата хипотеза искът би следвало да се уважи изцяло, а във втория да се уважи частично за неприсъдения с първото решение размер, или ако той покрива изцяло печалбата, искът да се отхвърли. По отношение на размера на печалбата П. е изложил, че печалбата от дадена дейност е разликата между получената цена за възложената и извършена работа, и размерът на разходите, които изпълнителят прави за изпълнението й. В хипотезата на чл. 268 ЗЗД разликата е свързана с това, че става реч за печалба за неизвършена работа т.е. не може да става реч и за реални разходи по същата. Независимо от това, според П. механизмът за определянето й е напълно идентичен, т.е. за това по принцип би следвало да се даде отговор за цената, които изпълнителят би получил, ако би извършил работата и съответно да бъдат установени и какви разходи би направил за това извършване, като при положителна разлика между тези две величини, ще става реч за наличие на печалба и основания за присъждането й. Конкретно, въззивният състав е приел, че размерът на възложената работа за 2009 г. е определен в приложените към ДС № 22 от 14. 03. 2008 г. (стр. 62 делото на ПОС) и ДС № 23 от 17. 08. 2008 г. (стр. 64 от делото на ПОС) приложения и като цяло се равнява на 6 000 000 тона или по 500 000 месечно. В исковият период, за който е налице и СПН за започнало изпълнение, и отказ от същото от страна на възложителя влизат 9 пълни месеца или вероятната работа, която би била извършена е равна на 4 500 000 т. В периода от сключване на договора през 2004 г. до 2008 г. са сключвани множество допълнителни споразумения, с които цената на извършваната работа е променяна, от съдържанието им е видно, че същата е обусловена от разстоянието, на което ще бъде транспортирана съответната руда, а то варира между 400 метра и 5500 метра. Това, според въззивния съд, с оглед споменатата хипотетичност при определяне размера на печалбата, поради липса на възможност за реално извършване на работата води до извод, че цената следва да се определи, като средноаритметична между тази за най-малкото и тази за най-голямото разстояние. От представените по делото доказателства, според въззивния съд е видно, че последните промени в цената за извозване за разстояния от 1000 до 5500 метра са правени с ДС № 21 от 18. 02. 2008 г. (стр. 61 от делото на ПОС), където е споменато, че цените са посочени в приложение 1-8 на договора. Към самото ДС такова приложение липсва, като въззивният съд сочи, че е открил приложение с подобна номерация на стр. 36 от делото. То формално е пришито към ДС № 8. В това споразумение не се говори за изменение на цени, както и, че неразделна част от него е приложение от такъв тип. Казаното съотнесено с факта, че в нито едно от представените по делото ДС не става реч за приложение с такава номерация е довел П. до извод, че документът на стр. 36 е приложението към ДС № 21 и същият е просто грешно пришит. Максималната цена по същото е равна на 1,70 лв. на тон. Последни изменения на цената за разстоянията от 400 м. до 1000 м. са правени с ДС № 30 (стр. 77 от делото). В него най-ниската цена е посочена на 0,64 лв. Това сочи , че средната цена е от 1,17 лв. на тон, т.е. за исковия период при извършена работа ищецът би следвало да получи сумата от 5 265 000 лв. От същата подлежат на изваждане разходите на изпълнителя, които той би направил за извършване на споменатото количество работа за период от 9 месеца. Размерът им следва да бъде определен, като сбор от необходимите разходи, съпътстващи тази дейност и то с оглед цените за времето на април-декември на 2009 г. По делото доказателства в тази насока не са ангажирани, което на пръв поглед би следвало да води до извод, че печалбата не може да бъде определена т.е. искът е недоказан. В случая при определяне на печалбата като разлика между приходи и разходи за дейността обаче, според въззивния съд, следва да се има предвид обстоятелството, че при договорите за изработка с оглед чл. 266, ал. 2 от ЗЗД е предвидена промяна на договореното възнаграждение при изменение на цените на материалите или работната рака. Това сочи, че при увеличаване на разходите, ще се увеличи и общата цена, т.е. размерът на печалбата винаги ще е константна величина, равна на заложената от ищеца. П. е изложил, че от назначената по делото експертиза е определена печалбата за предходната 2008 г., като същата е равна на 11,7 % от приходите. Това сочи, според въззивния съд, че общият размер на печалбата за исковия период би бил равен на 11,7 % от 5 265 000 лв. или 616 005 лв., което пък е довело въззивния състав до извод, че исковата претенция е основателна при условие, че сборът на сумата по същата с тази по влязлото в сила предходно решение е по-малък от общо дължимото обезщетение по чл. 268 от ЗЗД. По отношение на акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД, въззивният съд е изложил, че ищецът е поканил ответника да му заплати пропусната печалба по чл. 268 от ЗЗД с изпратената покана на 10. 05. 2010 г. (стр. 85 от делото на ПОС), получена от ответника на 13. 05. 2010 г. и от този момент, според П. се дължи и обезщетението по чл. 86 от ЗЗД върху общия размер на печалбата, определен на 616 005 лв., като обезщетението за забава върху него за времето от 13. 05. 2010 г. до 15. 02. 2012 г. (завеждане на иска), с оглед законната лихва за периода е равно на 112 284, 03 лв., т.е. частично претендираните 10 000 лв. са включени в нея и искът е основателен.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че:
1. Въззивният съд е решил правния спор, с който е бил сезиран в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК относно силата на пресъдено нещо по влязло в сила съдебно решение по частичен иск, като е приел, че „с уважаването на частичната искова претенция е признато със сила на пресъдено нещо съществуването на всички правопораждащи юридически факти по отношение вземането за печалбата, която ищецът би получил от изпълнението на възложената работа – договорни отношения между него и ответника, породени от сключен на 11. 10. 2004 г. договор за изработка, фактът на започналото изпълнение на работата по същия от страна на изпълнителя и отказа (прекратяването) на договора от възложителя по обективни (основателни) причини, като не е налице СПН единствено досежно размера на неполучената печалба над присъдените 65 000 лв.“ Според касатора, така мотивирано, съдебното решение на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в следните съдебни актове: Решение № 539 от 07. 07. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 635/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 46 от 27. 03. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 544/2012 г., IV г. о., ГК, в които ВКС е застъпил разбирането, че при уважаване на частичен иск със сила на пресъдено нещо се ползва само предявената част от спорното право, за разликата може да се предяви нов иск, но по него ищецът не може да се позове на силата на пресъдено нещо на решението, с което частичния иск е уважен – Решение № 46 от 27. 03. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 544/2012 г.
Въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото въззивният съд е приел в мотивите си, че при наличието на предходно, влязло в сила осъдително съдебно решение по предявен частичен иск, постановено в производство между същите страни, на същото правно основание и за същия времеви период от действието на същия, процесен договор, е обвързан от СПН на влязлото в сила решение по предходно предявения частичния иск, досежно наличието на правопораждащите спорното право факти и е властен да преценява основателността на иска, само досежно неговия размер.
По отношение на същия въпрос обаче не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Видно от съдържанието му, цитираното и приложено от касатора, като задължителна съдебна практика Решение № 539 от 07. 07. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 635/2009 г. е постановено по правния въпрос (при формулирани твърдения на касатора, че липсва пречка доказателство относно дължимостта на вземането, представено при предявяване на частичен иск, да се ползва с доказателствена сила и при предявяване на иска за остатъка от вземането), за значението на писмено становище, имащо характер на признание от ответниците, направено по друго дело, по което се е претендирала част от спорната сума, и което е било представено като документ по разглеждания спор, респ. – цитираното решение е задължително само досежно дадения от касационната инстанция, конкретен отговор на така поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. В цитираното си решение касационният съд в обосноваване отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е приел, че направеното от страната признание на иска се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото – чл. 127, ал. 2 ГПК (отм.), признанието на иска представлява заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, признанието на иска по отменения ГПК се приема за процесуално действие, което не обвързва съда и не е достатъчно само по себе си, за да се установи основателността на претенцията, а е доказателствено средство, което съдът възприема по свое убеждение във връзка с останалите доказателства по спора, и затова представеното писмено становище, имащо характер на признание на ответниците по спор, касаещ част от спорната сума, следва да се преценява в спора за остатъка от сумата, във връзка с всички доказателства по делото – все констатации и съответстващи им изводи, които освен че са формирани и изложени от касационната инстанция в отговор на друг, конкретен правен въпрос, различен от поставения от касатора, но са и изцяло несъответни, и неотносими към процесния, настоящ правен спор.
На свой ред, видно от съдържанието му, цитираното и приложено от касатора, като задължителна съдебна практика Решение № 46 от 27. 03. 2013г. на ВКС по гр. д. № 544/2012 г. е постановено в касационно производство, по което касационно обжалване на въззивното решение е допуснато за служебна проверка на евентуалната му недопустимост, с оглед посочването в диспозитива на съдебното решение, постановено по предявен частичен иск, на целия размер на вземането. К. състав в постановеното решение е приел, че като съдът е посочил в диспозитива на решението си цялото спорно право, не е постановил недопустим съдебен акт, тъй като по отношение на претендираното вземане в пълния му размер, не е формирана сила на пресъдено нещо. Касационната инстанция е отрекла и неправилността на решението, като е посочила, че не е налице противоречие между мотиви и диспозитив, доколкото в мотивите си съдът е приел, че от цялото вземане, част от сумата е върната и е останал дължим остатък, част от който остатък и без да го надвишава, е и предмет на предявения частичен иск, присъден с диспозитива, като част от целия размер на вземането, и е изложил, че доколкото със сила на пресъдено нещо се установява само предявената част от правото, то и посочването на цялото спорно право в диспозитива на решението, не се е отразило на правилността му. Видно е, че задължителното решение на касационната инстанция, освен че не е постановено по конкретно формулиран правен въпрос, но и се отнася до тълкуване на обективните предели на СПН на осъдително решение по частичен иск, досежно непредявения размер на вземането, в какъвто смисъл и обжалваното в настоящото производство въззивно решение, не му противоречи. Напротив – в пълно съответствие с изложеното от касационния състав в решението му, и в настоящия случай въззивният съд е извършил същия анализ досежно това дали сумата по предявената частично и уважена с предходно, влязло в сила решение претенция, и процесната – по висящото производство, не надвишава пълния размер на вземането, части от което вече са предявени (и уважени с влязло в сила решение), и се предявяват (във висящото производство) за съдебна защита, т.е. изложените мотиви в отговор на въпроса за основателността или неоснователността на иска, като зависещ от това, дали има неприсъден остатък от цялото вземане, равняващ се на, или надвишаващ претендирания, не противоречат на цитираната задължителна съдебна практика.
2. Апелативен съд – П. е постановил въззивното решение в противоречие е практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК относно разпределението на доказателствената тежест в процеса и обсъждане на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Касаторът сочи, че е налице задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, застъпена трайно в решения на ВКС по чл. 290 ГПК (Решение № 25 от 27.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2010 г., IV г. о.); Решение № 183 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2011 г., III г. о.; Решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г., I г.о; Решение № 235 от 15.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 673/2009 г., I г. of; Решение № 467 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 231/2009 г., IV г. о.; Решение № 512’от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1082/2009 г., I г. о.), съгласно която всяка страна в процеса носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. „Страната, която носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти – за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това да постанови решението си“ – Решение № 25 от 27. 01. 2012 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2010 г. На доказване не подлежат „само фактите, за които съществува установена от закона презумпция, общоизвестните и служебно известни на съда факти“ – Решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г. Според касатора, в пълно противоречие със задължителната практика на ВКС, въззивният съд е приел предявения частичен иск за доказан, независимо от липсата на представени от страна на ищеца доказателства, които да установят по безспорен начин размера на претендираната от него печалба. Според касатора, изрично в мотивите на обжалваното съдебно решение въззивният съд е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства относно разходите на ищеца, „което на пръв поглед би следвало да води до извод, че печалбата не може да бъде определена т.е. искът е недоказан“ – стр. 10 от мотивите на решението. Касаторът сочи, че тази констатация не е възпрепятствала решаващия състав да приеме иска за доказан, позовавайки се на разпоредбата на чл. 266, ал. 2 ЗЗД, въз основа на която е направен изводът че: „размерът на печалбата винаги ще е константна величина равна на заложената от ищеца“. Според касатора обаче, разпоредбата на чл. 266, ал. 2 ЗЗД не създава законова презумпция, освобождаваща ищеца от необходимостта да докаже размера на своята печалба. Апелативният съд се е позовал и на назначената съдебно-счетоводна експертиза, която обаче е обсъдена едностранно и без да бъдат отчетени в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, в това число показанията на самото вещо лице и документите, въз основа на които е изготвена експертизата. Касаторът излага, че вещото лице е заявило в проведеното на 5 юли 2013 г. съдебно заседание, че: „Изводът, заложената печалба при определяне на единичните цени е 10 %, това е твърдение на ищеца, толкова е заложено като печалба. Заложената цена мога да я направя когато има подробни данни….“, такива подробни данни така и не били представени от страна на ищеца, а допълнителното представите от него счетоводни документи, въз основа на които е изготвено заключението на вещото лице, са изходящи от ищеца документи, създадени за целите на процеса, които само затвърждават разбирането, че размерът на исковата претенция се основава единствено и само на недоказани твърдения. В крайна сметка, според касатора, като е кредитирал заключението на назначената експертиза, без да отчете показанията на вещото лице, както и документите, въз основа на които заключението е изготвено, и като не е взел предвид възраженията на ответника срещу изходящите от ищеца частни документи относно размера на претендираната печалба, без да излага мотиви за това, въззивният съд, според касатора, се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, в противоречие с практиката на ВКС (Решение № 60 от 25. 03. 2013 г. на ВКС по т. д. № 475/2012 г., II т.о., ТК; Решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 179 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 228/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 393 of 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2008 г., II г. о., ГК; Решение № 457 от 01.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1264/2009 г., III г. о., ГК; Решение № 762 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1371/2009 г., I г. о., ГК; Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС, т. 3 и 7; Постановление № 7 от 27.X..1965 г., Пленум на ВС, т. 4; Постановление № 2 от 30.XI.1967 г., Пленум на ВС, т. 1).
В тази част на изложението липсва формулиран същински правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. На свой ред изложените, макар и не във въпросителна форма оплаквания на касатора, от една страна са фактически необосновани, с оглед на действително установимите по делото обстоятелства, включително и възпроизведените по-горе в мотивите на настоящото определение, подробни мотиви на въззивния съд в решението му, в частта им досежно определяне на размера, в който съдът е приел претенцията на ищеца за основателна, а от друга страна, съставляват по съществото си не годни основания за допускане на касационно обжалване, а оплаквания срещу правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, която правилност не е предмет на настоящото производство по допускане на касационно обжалване. При внимателен прочит на изложението на основания за допускане на касационно обжалване в тази му част е видно, че твърденията на касатора досежно необсъждане от страна на въззивния съд на доказателствата по делото и на доводите на страните в съвкупност, се свеждат всъщност само до оплаквания за невъзприемане от страна на съда в изводите му досежно приетите за установени по делото факти и основаните на тях, правни изводи на съда, на изгодните според касатора за него, като потвърждаващи поддържаните от него по делото правни тези, и установими също само според касатора от посочените доказателства в същите им тези им части, обстоятелства и правни доводи. В този смисъл, неоснователни са твърденията за наличие на претендираното основание за допускане на касационно обжалване, базирани на твърденията на касатора, само досежно невъзприемане от страна на въззивния съд на конкретна, изгодна на касатора, като потвърждаваща поддържаните по него по делото правни тези, интерпретация на отделни, събрани по делото доказателства и/или части от такива, която като част от правилността на изводите на решаващия състав по същество, е и извън обхвата на проверката за наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното с втория, така заявен в изложението правен въпрос (представляващ по-скоро твърдение), касаторът всъщност не формулира годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – релевантен за крайния правен резултат по делото правен въпрос, а цели чрез претендирания отговор на същия да оспори процесуалната законосъобразност и обоснованост на изградените от въззивната инстанция правни изводи, като по този начин извършва недопустима подмяна на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК с тези по чл. 281, т. 3 ГПК. В този смисъл, касационната инстанция е постоянна в практиката си, че когато, както е и в процесния случай, видно от подробните мотиви на въззивния съд в решението му, въззивната инстанция е извършила обстоен анализ на събрания доказателствен материал по делото и на доводите на страните, и въз основа на него е изградила, и изложила крайните си изводи досежно приетия за установен по делото размер, за който предявеният иск следва да се счита за основателен, то и процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички относими доказателства по делото, и доводите на страните при формиране на вътрешното си убеждение, е извън приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че в съобразителната част на въззивния съдебен акт решаващата инстанция подробно е изложила съжденията си във връзка с преценката на ангажираните доказателства и въведените с исковата молба обстоятелства, респ. – оспорването им, като при съобразяване вида на търсената от ищеца защита е изградила правните си и фактически изводи по делото, обосновава противен на твърдяния от касатора правен извод, а именно – че е процедирала в съгласие с цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика относно императивно изискващото се съдържание на мотивите на съдебното решение, а що се отнася до обосноваността на приетите от въззивния съд за установени по делото факти и процесуалната законосъобразност на формиране вътрешното му убеждение въз основа на извършената преценка на доказателствата по делото, то този въпрос, като относим към правилността на постановения въззивен съдебен акт, не подлежи на обсъждане и преценка в производството по чл. 288 ГПК.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има такова право и претендира разноски, но не доказва реално извършени от него такива, поради което искането му е неоснователно.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 145, постановено на 11. 03. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 1447 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: