О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
Гр.С., 23.11.2016
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3029 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. А., К. А. К. и С. К. И. срещу решение №.310/9.03.16 по г.д.№.125/16 на Окръжен съд Варна – с което е потвърдено решение №.4151/23.10.15 по г.д.№.12907/14 на Районен съд Варна, 9с., за осъждане на касаторите да платят на основание чл.61 ал.2 ЗЗД по 17559,52лв. обезщетение за СМР и подобрения.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.61 ал.2 ЗЗД за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен до горния размер, вкл. като е препратил и към мотивите на основание чл.272 ГПК. За да достигне до този извод е приел, че страните са били съсобственици на имот, в който се установява – след съвкупния анализ на събраните доказателства, в това число писмени и свидетелски показания – че ищецът е извършил подобренията, подробно посочени в исковата молба. Те са били направени през пролетта на 2011г., със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици. Тъй като липсват данни и доказателства упражняващият фактическата власт съсобственик /ищеца/ да е изменил намерението си и да е владял имота изцяло за себе си, отношенията между съсобствениците се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Отговорността е ограничена само до стойността на обогатяването – т.е. до по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот. Съдът е посочил, че от съвкупния анализ на заключенията на първоначалната и допълнителната СТЕ е изяснено, че сумарната стойност на разходите за СМР към момента на извършването им /2011г./ възлиза на 165478,51лв., а общата увеличена стойност на имота /хотел/ към 2015г. в резултат на дейностите – на 101266лв. При това положение меродавна за определяне на дължимото обезщетение е така изчислената увеличена стойност от 101266лв. /т.е. по-малката сума/, която, съотнесена към квотите на всеки от ответниците, води до съответно задължение от по 17559,52лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.”Длъжен ли е съдът, при иск, основан на разпоредбата на чл.61 ал.2 ЗЗД, да обсъди в мотивите си поотделно всяка работа, за която се твърди, че е извършена, за да установи основателността на претенцията за подобрения на съответното основание, като за всяко отделно перо да присъди по-малката сума измежду разноските и увеличената стойност на имота вследствие извършените натурални работи?”; 2. „Допустимо ли е съдът „по компенсация” да присъди общата по-малка сума измежду разходите за подобрения и увеличената стойност на имота вследствие извършването им, вкл. и суми за натурални работи, които не са претендирани, когато по някои от отделните пера е налице разминаване в тези две стойности?”. Сочи практика /реш.№.191/29.10.14 по г.д.№.2299814, І ГО; реш.№.85/24.06.14 по г.д.№.1157/14, ІІ ГО, реш.№.238/19.08.13 по г.д.№..1012812, ІV ГО, реш.№.339/10.10.11 по г.д.№.1072/10, І ГО/.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с първия поставен въпрос се сочи противоречие с реш.№.191/29.10.14 по г.д.№.2299/14, І ГО на ВКС. Съгласно същото съдът е длъжен да обсъди в мотивите поотделно всяка конкретна работа, за която се твърди, че е извършена, за да установи основателността на претенцията за подобрения на съответното основание, но не следва да постановява отделен диспозитив по всяко отделно перо – защото то не представлява самостоятелен иск; подобренията обективно увеличават стойността на съсобствения имот и по това те се различават от разходите за запазването му. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с горецитираната практика. От една страна ясно е посочено, че след съвкупния анализ на доказателствата е установено извършването на всички подобрения, подробно описани в исковата молба /вкл. като е препратено към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК – съдържащи обсъждане на събраните свидетелски показания, писмени доказателства и експертизи/, както и че същите са довели до увеличаване на стойността на хотела /в настоящото производство по селекция на жалбите съобразно критериите на чл.280 ал.1 ГПК касационната инстаниця не би могла да проверява фактическите и доказателствените изводи на въззивния съд, респективно да се произнася по въпроси по съществото на спора/. От друга страна при формиране на крайния си извод съдът не е процедирал в противоречие, а в съответствие с изрично отразеното в решението на ВКС – че всяко отделно перо не представлява самостоятелен иск, поради което и не следва по него да се постановява отделен диспозитив. Останалата цитирана практика касае общи принципни постановки – по приложението на чл.61 ЗЗД и чл.59ЗЗД в отношения между етажни собственици, разграничение между необходими и полезни разноски и разпределението им между етажните собственици, сравнение на уредбата по чл.41 ЗС и чл.30 ал.3 ЗС и връзката им с чл.61 ЗЗД – които са неотносими към конкретния поставен въпрос. Предвид изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Вторият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда. Той съдържа условие, което не е било прието за установено от фактическа страна от въззивната инстанция. Съдът не е приемал, че в съответните суми следва да се включат такива за натурални работи, които не се претендират, респективно не е излагал подобни мотиви, на които да е основал решението си. Твърденията не кореспондират с данните по делото. Страната не е поискала изслушване на тройна експертиза – при условие, че не е съгласна със заключението на приетата такава, респективно заключение в различни варианти според твърденията си, а от друга страна, при установени разходи за осъществени подобрения и наличие на обща увеличена стойност на имота – хотел, съдът, в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика, е присъдил по-малката сума измежду тази на разходите и увеличената стойност на имота вследствие на подобренията.
Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените оплаквания за недопустимост поради несъобразяване на стойността на част от претендираните СМР, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Посочените от вещото лице по-високи /от конкретизираните в исковата молба/ стойности за разходи за подобрения /по пункт 16 и 17/ не водят до недопустимост на решението – като в случая не биха могли да обосноват и неговата неправилност, а сочената от касатора претенция във връзка с инсталация за автоматично отваряне на врати е била надлежно заявена още с исковата молба /т.12 – и впоследствие предмет на уточнение с последващи молби/. Установените с експертизата разходи са от значение за извършване на съпоставката между стойността на обедняването /направените разходи за процесния обект – хотел/ и общата увеличена стойност на имота. Дори при изчисляване на всички разноски за релевантни да се приемат посочените в исковата молба по-ниски такива по горепосочените пункове – а не сумата за всички разноски по таблицата на вещото лице, то и така получената сума за разноски е по-голяма от увеличена стойност на имота вследствие на подобренията. При това положение крайният извод, че меродавна в случая е именно последната – като по-ниска – не би бил променен, респективно не биха били различни и извършените на тази база изчисления за дължимата от всеки ответник сума. От друга страна, присъждането й е в рамките на заявените размери като частични искове /по 21960,25лв. от всеки ответник – стр.168 по г.д.№.12907/14, В./ – поради което и не е налице хипотеза на присъждане plus petitum/нарушение на диспозитивното начало, респективно постановяване на недопустимо решение.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.310/9.03.16 по г.д.№.125/16 на Окръжен съд Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: