ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 784
гр. София, 14.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1747 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на вх. № 2381/23.02.2017 г. на Р. Д. З. срещу въззивно решение № 19/13.01.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 851/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което като е потвърдено решение № 889/28.06.2016 г. по гр.д. № 1127/2016 г. на Районен съд – Русе, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против В. И. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 7 900 евро.
Касаторът поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Позовава се и на новонастъпило, след постановяване на въззивното решение, обстоятелство, а именно – получаване на посочената по-горе сума от взискателката В. С., съгласно разпореждане от 01.02.2017 г. на частния съдебен изпълнител по изп.д. № 1475/2015 г. по описа на ЧСИ Р. А..
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/ заплатената от длъжника по изпълнително дело сума по сметката на съдебния изпълнител, която не е преведена на взискателя, следва ли да се счита по отношение на длъжника като платена на взискателя; 2/ допустимо ли е в касационното производство да бъде въведено за разглеждане обстоятелство, настъпило след постановяване на въззивното решение и то да бъде съобразено при постановяване на решението от касационната инстанция.
Ответната страна по жалбата – В. И. С. – в писмения си отговор излага доводи за недопустимост на въззивното решение. Сочи, че обстоятелствата, на които ищецът основава иска си /извършеното на 23.10.2013 г. погасяване на задължението за заплащане на неустойка от другия солидарен длъжник – [фирма]/, са преклудирани за разглеждане от формираната сила на пресъдено нещо с решение № 76/13.05.2014 г. по гр.д. № 987/2012 г., IV г.о. на ВКС, с което касаторът е осъден да заплати /в условията на солидарност със [фирма]/ неустойката от 5 000 евро. При условията на евентуалност, твърди липса на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С влезлите в сила решение № 182/19.08.2013 г. по гр.д. № 939/2012 г., IV г.о. и решение № 76/13.05.2014 г. по гр.д. № 987/2012 г., IV г.о., е установено, че по сключен на 29.11.2007 г. предварителен договор по чл.17 ал.3 ЗУТ, [фирма] и управителят му Р. З. в лично качество дължат солидарно на ищцата В. И. С. заплащане на наказателна неустойка по т.10 от договора в размер на 5 000 евро, поради неизпълнение в срок на поети от дружеството-строител задължения по изграждане на обекти, съгласно по-рано подписан между страните друг договор от 28.08.2007 г. С цитираните решения всеки от ответниците е осъден да заплати договорената неустойка.
По издадените й изпълнителни листи, ответницата по настоящото дело е образувала отделни изпълнителни дела срещу всеки от солидарните длъжници. Между страните не е спорен фактът, че сумата от 5 000 евро е била платена на от [фирма] по образуваното срещу дружеството изпълнително дело № 20138310400831 по описа на ЧСИ М. Македонска, след което това дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК по молба с вх. № 18631/ 16. 10. 2015 г. на взискателката В.С..
Въз основа на издадения по гр.д. № 3396/2011 г. на Районен съд – Русе изпълнителен лист е образувано изп.д. № 20158480401475 на частен съдебен изпълнител Р. А. с взискател – ответницата В.С. и длъжник Р. З. за принудително събиране на пак на сумата от 5000 евро неустойка, със законната лихва от 04.10.2011 г. По наложения запор върху сметката на длъжника, на 04.12.2015 г. банката е превела по сметката на ЧСИ сумата 7 901.29 евро /15 415.42 лв./, представляваща главницата и изтеклите лихви. Към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция по настоящото дело – 13.12.2016 г. – посочената сума все още се е намирала по сметката на ЧСИ, без да е преведена на взискателя С.. При тези факти и обстоятелства, за да отхвърли претенцията на ищеца по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, въззивният съд е посочил, че действително още преди образуване на изпълнителното дело срещу Р.З., неустоечното задължение е изплатено изцяло на кредитора от другия солидарен длъжник – [фирма], но тъй като по по-късно образуваното изпълнително дело процесната сума все още се намира по сметката на ЧСИ и не е изплатена на взискателката, то не е налице неоснователно увеличаване на имуществото на ответницата за сметка на ищеца. Позовавайки се на практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че в случаите, когато сумите по изпълнителното дело са внесени изцяло – постъпили са по сметката на съдебния изпълнител, те все още принадлежат на длъжника и имат характер на депозитни суми – вземане на последния към съответната банка, но без възможност за извършване на разпоредителни действия. С тези суми на длъжника, на основание чл.455, ал.2 ГПК, се разпорежда съдебният изпълнител с платежни нареждания. В тази връзка е намерено за неоснователно възражението на ищеца, че запорираната по изпълнителното дело сума, постъпила по сметката на съдебния изпълнител, но непреведена на взискателя, следва да се счита за предадена на ответницата. По тези съображения е прието, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД е неоснователен и ответницата не дължи връщане на ищеца на сума, която не е получила.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК допускането на въззивното решение до касационен контрол е възможно, ако при постановяване на обжалваното въззивно решение, съдът се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението, по който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По първия, поставен в изложението на жалбоподателя, въпрос – заплатената от длъжника по изпълнително дело сума по сметката на съдебния изпълнител, която не е преведена на взискателя, следва ли да се счита по отношение на длъжника като платена на взискателя, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде въпросът от значение за точното прилагане на закона е необходимо разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменение в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика при прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По формулирания от касатора въпрос има създадена безпротиворечива съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и с която въззивният съд се е съобразил. С решение № 186/26.05.2014 г. по гр.д. № 5886/2013 г., IV г.о. и решение № 99/28.06.2012 г. по гр.д. № 667/2011 г., II т.о. на ВКС е прието, че в случаите, когато сумите, за които е издаден изпълнителен лист са преведени по сметката на съдебния изпълнител в съответната банка, не може да се приеме, че тези суми към този момент са внесени и принадлежат на взискателя. Сумите принадлежат на длъжника и имат характер на депозитни суми – вземане на длъжника към съответната банка, но без възможност за извършване на разпоредителни действия с тях от страна на длъжника, до удовлетворяването на взискателя, съответно присъединените кредитори. Съгласно изричната разпоредба на чл.455, ал.2 ГПК с тези суми, принадлежащи на длъжника, се разпорежда съдебният изпълнител чрез платежни нареждания, като плащането на взискателя се счита за реализирано от момента на получаването на сумата, респ. заверяване на сметката му. Произнасянето на въззивния съд не е в отклонение на цитираната практика – искът е приет за неоснователен, тъй като по делото към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е установено, че процесната сума се намира по сметката на ЧСИ, но плащане на взискателката не е реализирано, респ. не е налице неоснователно разместване на блага от имуществото на ищеца към правната сфера на ответницата.
Вторият въпрос в изложението – допустимо ли е в касационното производство да бъде въведено за разглеждане ново обстоятелство, настъпило след постановяване на въззивното решение и то да бъде съобразено от касационната инстанция – е неотносим и не може да обуслови допускането на касационния контрол. Извън това следва да се посочи, че безпротиворечиво константната съдебната практика / напр. – решение № 117/21.05.2013 г. по гр. д. № 20/ 2013г., II г. о.; решение № 61/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г., I т. о.; решение № 253/18.01.2013 г. по гр. д. № 295/2012 г., II г. о. и решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г., II г. о. на ВКС и др./ приема, че съдът има задължение да изгради изводите си относно спорното право само върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят. Решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то към момента на приключване на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, независимо дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но до приключване на устните състезания, ако те са от значение за спорното право. В случая, представеното от касатора с жалбата му разпореждане от 01.02.2017 г. на ЧСИ Р. А. за превеждане на сумата на взискателката – ответница и приключване на изпълнителното производство, поради изплащане на събраната сума, удостоверява новонастъпил след приключване на устните състезания /и след постановяване на въззивното решение/ факт, който не може да бъде съобразяван от касационната инстанция при това разглеждане на делото. Този факт не се преклудира от силата на пресъдено нещо по настоящото дело, поради което може да е основание за предявяване на нов иск от ищеца.
Твърдяната от ответната страна в отговора й на касационната жалба – евентуална недопустимост на въззивното решение – не се установява. Аргументацията на страната се свежда до разбирането, че въззивният съд е разгледал недопустим иск, тъй като ищецът е оспорил дължимостта на вземане, съдебно признато с решение № 76/13.05.2014 г. по гр.д. № 987/2012 г., IV г.о., въз основа на факт /извършеното на 23.10.2013 г. от другия солидарен длъжник плащане на неустойката/, съществувал по време на висящността на процеса пред ВКС и поради това преклудиран от формираната сила на пресъдено нещо с решението на ВКС. Както се посочи и по-горе, съдът е задължен да вземе предвид всички факти, независимо дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но преди приключване на устните състезания, ако са от значение за спорното право, доколкото преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания. В касационното производство не могат да се сочат нови факти и да се представят нови доказателства, тъй като не се провежда съдебно дирене. Поради това, новонастъпили след момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция факти и обстоятелства не могат да бъдат съобразявани и тяхното разглеждане в следващ процес между страните не е преклудирано от силата на пресъдено нещо. В случая, извършеното от другия солидарен длъжник плащане на неустойката, е направено след приключване на съдебното дирене, след постановяване на решението във въззивното производство и след образуване на касационното производство по гр.д.№ 987/2012 г. по описа на ВКС, ІV г.о. Поради това, този новонастъпил факт не е преклудиран /и не би могъл/ от формираната сила на пресъдено нещо с постановеното решение № 76/ 13.05.2014 г. по гр.д. № 987/2012 г., IV г.о., въз основа на което е издаден изпълнителният лист срещу Р.З. за заплащане на неустойката от 5 000 евро.
Предвид всичко изложено, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Ответната страна по касационната жалба В. С. е направила искане за присъждане на разноските за тази инстанция, което е основателно и доказано за сумата 1 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба с вх. № 2147/20.02.2017 г. на Р. Д. З. срещу въззивно определение № 194/07.02.2017 г. по възз.гр.д. № 851/2016 г. на ОС – Русе, Върховният касационен съд приема следното:
С обжалваното определение е допълнено на основание чл.248 ГПК въззивното решение в частта му за разноските и жалбоподателят е осъден да заплати на В. С. разноски за адвокатско възнаграждение, направени във въззивното производство, в размер на 1000 лв.
Определението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, всяка от страните по делото може да поиска от съда да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. В случая, въззивният съд не се е произнесъл с диспозитива на решението си по своевременно направеното /с отговора на въззивната жалба/ искане на ответната страна за присъждане на сторените в производството разноски за процесуално представителство. Този пропуск е отстранен, като с обжалваното определение е посочено, че доказателствата за реалното извършване на разходите /договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК/ са се намирали приложени по възз.гр.д. № 636/2016 г. на ОС – Русе, по което първоначално е било образувано въззивното производство. Втората хипотеза на чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта му за съдебно-деловодните разноски е налице, когато след като съдът е определил дължимите разноски и се е произнесъл в диспозитива на акта си, е сезиран с искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им. Това искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение на съдебния акт относно размера на вече присъденото с диспозитива му. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 8 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с които е произнасянето на въззивния съд.
По изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна касационна жалба с вх. № 959/24.01.2017 г. на В. И. С. срещу въззивно решение № 19/13.01.2017 г., в частта му с характер на определение, Върховният касационен съд приема следното:
С решението в обжалваната му част е потвърден първоинстанционния съдебен акт по гр.д. № 1127/2016 г. на РС – Русе, с който е отхвърлена молбата на жалбоподателката за изменение решението на районния съд в частта му за разноските, като се доприсъди и сумата от 700 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на В.С. в обезпечително производството по гр.д. № 409/2016 г. на РС – Русе, образувано по молба на Р.З.. Въззивният съд е посочил, че договорът за процесуално представителство в обезпечителното производство пред първата инстанция е сключен и представен след приключване на делото пред РС – Русе; а освен това, че производството се развива едностранно и без участието на ответна страна до момента на допускане на обезпечителните мерки и се превръща в двустранно при подаване на жалба от ответника, от който момент същият може да направи разходи за процесуално представителство и защита от адвокат. В случая, на В.С. са присъдени разноските по обжалването, но не й се следват разноски за процесуално представителство в едностранното обезпечително производство пред първата инстанция.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса за предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответника в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск.
Касационната частна жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на основание чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният съд трябва да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото (обуславящ изводите на съда) и по отношение на който е налице някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
При изложените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция, формулираният в изложението на касаторката правен въпрос, не обуславя допускането на касационен контрол. Обезпечителното производство цели бързина и внезапност, поради което и на основание чл. 395, ал. 1 ГПК на ответника не се връчва препис от молбата за допускане на обезпечение. Разпоредбата на чл.395, ал.1 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване за изясняване на точния й смисъл. Обезпечителното производство е охранително, едностранно и се развива без участието на ответника до реализиране на правото му да обжалва предприетите процесуални действия по налагане на обезпечението. Следователно и доколкото в този етап на производството насрещна страна не участва, на последната не могат да се присъждат разноски за производството пред първоинстанционния съд, което се развива едностранно и само с участие на молителя. Другата страна има право да претендира /когато са налице предпоставките за това/ сторените от нея разноски в производството по обжалване на съдебния акт за допускане на обезпечението. В случая, тези разноски са присъдени на жалбоподателката с решението на РС – Русе, като произнасянето на съда е в съответствие с разясненията по т. 5 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
По касационна жалба с вх. № 2381/23.02.2017 г. на Р. Д. З.:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19/13.01.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 851/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Р. Д. З. да заплати на В. И. С. направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 1 000 лева.
По частна жалба с вх. № 2147/20.02.2017 г. на Р. Д. З.:
ПОТВЪРЖДАВА въззивно определение № 194/07.02.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 851/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
По частна касационна жалба с вх. № 959/24.01.2017 г. на В. И. С.:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19/13.01.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 851/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта му, имаща характер на определение, с което е отхвърлена молбата на В. И. С. за изменение на решение № 889 от 28.06.2016 г. постановено по гр.д.№1127/2016 г. на Районен съд – Русе в частта му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.