5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 784
София, 17.06. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 739 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. Г. Я. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. И. М., против решение № 16225 от 8 август 2014 г., постановено по в.гр.д. № 3428 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което е потвърдено решение № ІІІ-88-119 от 13 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 10565 по описа на районния съд в [населено място] за 2011 г. за определяне на лични отношения между баба, дядо и дете, като на Б. и Н. К. от [населено място] е дадено право да виждат и вземат детето В. С. К. всеки първи и трети четвъртък от месеца от 17 ч. до 20 ч.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е предпоставил наличието на желание у дядото и бабата да виждат детето на самостоятелно основание, без да има данни за такова, и без да се отчете липсата на контакт с детето до почти едногодишната му възраст. Заявено е, че съдът е отъждествил интереса на детето с този на бабата и дядото, като за точните мотиви на съда може само да се гадае предвид препращането към мотивите на първата инстанция. Сочи се, че съдът не е отчел късното възникване на интереса за контакт с детето, съвпадащ с раздялата между родителите и домогванията на бащата да упражнява родителските права, като не е съобразено, че ако контактите не са осъществявани при съвместното живеене не ищците със сина им, сега възникналият интерес не сочи поддържане на възникнала емоционална връзка. Пренебрегнат е случаят, в който дядото е поставил детето в риск, като се е почувствал безпомощен и се е наложило случайна пътничка в градския транспорт да придружи ищеца, за да му съдейства при предаването на детето на майката. Подчертава се, че съдът е отказал да приеме епикриза на ищеца, според която е налице фамилна обремененост на лицето, а неприемането на това доказателство пряко рефлектира върху преценката на съда при определяне интереса на детето. Пренебрегната е липсата на емоция, привързаност, наличен контакт, който да бъде поддържан в интерес на детето. Съдът не е съобразил, че обичайно прилаганият режим за контакти с баба и дядо е веднъж в месеца, като определеният режим е прекомерен и несъответен на отношенията на детето с ищците, на физическия и психически капацитет на ищците и при неотчитане на опасността, в която ищецът с поведението си е поставил детето. Заявено е нарушение на правилото на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето. Поддържа се, че обжалваното решение е с непълни мотиви – не са обсъдени всички доказателства по делото. Накрая се сочи, че неправилно са преценени релевантните факти и са направени изводи, каквито не се следват от установеното по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците Н. С. К. и Б. С. К. от [населено място] в отговор на касационната жалба заемат становище за неоснователността на жалбата.
В обжалваното решение, след посочване, че първата инстанция подробно е изложила фактическата обстановка въз основа на относимите писмени и гласни доказателства и разпита на бащата на детето и излагането на кратък обзор на представените социални доклади, въззивният съд приема, че не следва отново подробно да обсъжда доказателствената съвкупност и да изгради различни изводи. Съобразени са представените пред въззивния съд актуални социални доклади и ангажираните свидетелски показания. Въззивният съд приема, че правото на лични отношения на бабата и дядото с детето възникват по силата на закона, без да е необходимо осъществяването на контакти с внучката. Счетено е, че преченето от страна на майката, което е доказано, за осъществяването на личен контакт между ищците и детето е първата необходима предпоставка за основателността на иска по чл. 128, ал. 1 СК, а установен е и интерес на детето за такива контакти. Подчертава се, че не е установено наличието на обстоятелства, изключващи интереса на детето да осъществява лични контакти с баба си и дядо си по бащина линия. Определеният от съда режим за контакти е определен като подходящ, а като неоснователно е прието възражението на майката, че режимът е неудобен за всички, като режимът не създава неудобства и за детето. Като несъответно на житейската практика е определено твърдението за прекалено разширен режим от двукратно виждане в месеца. Случаят с ищеца К. при прибиране на детето е приет за изолиран и силно преувеличен случай, твърденията за безпомощност и изгубване на дядото не са възприети за доказани с изложени мотиви за това. Заключено е, че личните отношения с бабата и дядото са в интерес на детето, като е прието за доказано, че помежду им има емоционална връзка.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касаторката проблеми.
Пита се ако въззивният съд не обсъди цялата група доказателства, като препрати към мотивите на първоинстанционния съд, може ли да се приеме, че е изпълнил задължението си да изготви собствени мотиви по съществото на спора, респ. да мотивира решението си; дали изискването в мотивите на решението си съдът да посочи съображенията си, поради които той е достигнал до определени изводи, намерили израз в диспозитива на решението, е изпълнено с цитиране на мотиви от друг съдебен акт; и какво е съотношението на изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК с разпоредбите на чл. 272 ГПК – може ли да се приеме, че препращането към мотивите на решението на първоинстанционния съд може да обхване изцяло установените фактически и правни констатации, без въззивният съд да обоснове изводите си по съществото на спора. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, и решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 г., ІV г.о.
На първо място по поставения проблем следва да се отбележи, че макар въззивният съд изрично да е заявил, че не следва отново подробно да обсъжда доказателствената съвкупност и да изгради различни изводи, на практика той е обсъдил всички събрани доказателства и доводи на страните по спора. Несъгласието на касаторката с преценката на събраните по делото доказателства и изводите по тях, направени от съда, не представлява само по себе си основание да се приеме за осъществено нарушение на задължението на съда да изложи мотиви към решението си, които да го обосновават. Правен въпрос по тълкуването на доказателствата не се поставя, а както обвързващо възприема ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009г., ОСГТК, липсата на правен въпрос е пречка за допускане на касационното обжалване по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. На второ място, според правилото на чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. По тълкуването на разпоредбата на чл. 272 ГПК е постановена изобилна и непротиворечива съдебна практика, включително и по втората част на въпроса, поставен от касаторката. Така например в решение № 238 по гр.д. № 1609/2014 г., ІV г.о., по въпроса за задължението на въззивния съд съгласно чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, се възприемат постановките на задължителната съдебна практика, изразена в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г., ОСГК, според които непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като се установява истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му (чл. 236, ал. 2 ГПК), защото обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд в настоящия случай не е нарушил посочените в обвързващата съдебна практика принципи, като е изложил съображения по събраните факти и доводи на страните. Изготвените мотиви са пълни и ясни, поради което касационният съд намира, че не се обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия от поставените от касаторката въпроси.
Вторият въпрос е от какво се определя интересът на детето като водещ критерий за регламентиране на режима на лични отношения между това дете и неговите баба и дядо. По този въпрос се твърди нарушение на постановките на ППВС № 1/1974 г. В сочената задължителна съдебна практика не се тълкуват проблеми, свързани с отношенията между дете и неговите прародители, а отношенията между родители и деца във връзка с развод, и по-конкретно лично-правните последици от прекратяването на брака с оглед разрешаването на спорни въпроси при спазване интересите на децата. Всъщност, от поясненията, изложени след поставения въпрос, става ясно, че касаторката на практика отново твърди неправилно тълкуване на събраните по делото доказателства – заявява се, че не са съобразени: липсата на установени отношения между детето и бабата и дядото, несъобразяване на лечение на ищеца в психиатрично заведение, данните за объркано и безпомощно поведение на ищеца, както и допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила при неприемане на доказателство. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посочената изрично от касаторката задължителна съдебна практика, нито пък има поставен относим правен въпрос по допълнително изложените от нея съображения, посочени по-горе, то касационното обжалване не следва да се допуска и по втория поставен проблем.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 16225 от 8 август 2014 г., постановено по в.гр.д. № 3428 по описа на Софийския градски съд за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: