2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 784
С., 24.06. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 12 юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1919/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. М. чрез пълномощник адвокат Т. И. – Бургаска адвокатска колегия и по касационна жалба на Т. А. Т. чрез адвокат Ю. Я. – Сливенска адвокатска колегия против въззивно решение № 121 от 03.12.2012 г. по гр. дело № 312/2012 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 28.06.2012 г. и решение № 283 от 08.08.2012 г. постановени по гр. дело № 423/2011 г. на Сливенски окръжен съд, с които Т. А. Т. е осъден да заплати на Б. М. сумата 17 946,11 евро представляваща 1/2 част от заплатените от Б. М. като солидарен длъжник наред с ответника Т. А. Т. в полза на „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” вноски по договор за кредит от 11.04.2005 г. за периода от 09.09.2006 г. до 14.07.2010 г. и отхвърлил иска за сумата над 17 946,11 евро до пълния размер 21 879,64 евро за периода от 10.09.2006 г. до 14.07.2010 г., както и иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на тримесечния L. E. върху 1/2 част от заплатените от Б. М. като солидарен длъжник наред с ответника Т. А. Т. в полза на „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” вноски от общо 21 879,64 евро по договор за кредит от 11.04.2005 г. в размер на 10 000 евро за периода 12.05.2005 г. до 08.09.2011 г.
К. Б. М. обжалва решението в частта, с която исковете са отхвърлени.
В изложение за допускане на касационно обжалване поставя процесуалноправните въпроси – представлява ли основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД съдебното нареждане на съда в [населено място], ако то не е признато по съдебен ред и не е допуснато изпълнението му по реда на чл. 622 ГПК и чл. 623 Г.; следва ли да се приеме наличието на образувано изпълнително дело и връчване на призовка от съдебен изпълнител при съда в [населено място] като действия за принудително събиране на вземането, независимо че съдебният акт на съда в [населено място] не е признат на територията на Република България с оглед приложението на чл. 116, б. „в” ГПК като основание за прекъсване на давността; приложима ли е разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД по отношение вземането произтичащо от разпоредбата на чл. 86 ЗЗД. Жалбоподателят представя съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б” и б. „в” ЗЗД вр. чл. 237, б. „е” ГПК (отм.) и чл. 242, чл. 250 и чл. 254 ГПК (отм.) и по чл. 115, б. „ж” ЗЗД, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се поддържа и т. 3 – въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
К. Т. А. Т. обжалва решението в частта, с която искът е уважен.
В изложение за допускане на касационно обжалване поставя процесуалноправните въпроси – допустими ли са свидетелски показания за изясняване на обстоятелствата, при които е сключен договора и за изясняване действителната воля на страните и в тази връзка допустимо ли е презюмираното в чл. 127, ал. 1 ЗЗД равенство в отношенията между съдлъжниците да бъде оборено чрез доказване, че предоставеният кредит е използван за погасяване на друг кредит, по който длъжник е единият от солидарните длъжници; каква е приложимата погасителна давност за предявяване на иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД от изпълнилия в повече солидарен длъжник. Жалбоподателят представя съдебна практика по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 20 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чрез която обуславя приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
В писмени отговори страните оспорват основанията на другата страна за допускане на касациноно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 127 , ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
По касационната жалба на Б. М..
За да отхвърли иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за разликата над уважената част 17 946,11 евро до предявения размер 21 879,64 евро, съдът е разгледал възражението за изтекла погасителна давност в полза на ответника спрямо задължението му към ищеца като е приел, че същото е основателно само за платените вноски до 09.09.2006 г. – 15 вноски, всяка в размер на 584,47 евро, за половината от тази сума в размер на 4383,53 евро. Прието е, че за вземанията на платилия солидарен длъжник спрямо останалите съдлъжници намира приложение общата пет годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, (а не краткия тригодишен срок по чл. 111, б. „в” ЗЗД), че момента от който е започнал да тече срока на погасителната давност е датата, на която ищецът е заплатил първата вноска 11.05.2005 г. и спрямо датата на предявяване на исковата молба – 09.09.2011 г. петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл по отношение на вноските платени до 09.09.2006 год.
Съдът е дал отговор й на направено от ищеца възражение за прекъсване на давността с предявеното от него на 08.02.2008 г. пред съда в [населено място], Италия искане за издаване на съдебно нареждане спрямо ответника за възникналите към този момент вземания в размер на 7821,49 евро, което е било уважено със съдебно нареждане № 356/12.02.2008 г. на съда в [населено място]. Прието е, че с решение по гр. дело № 2082/2009 г. на Софийски апелативен съд в производство по реда на чл. 622 ГПК и чл. 623 ГПК е отказано да се признае и допусне изпълнение на съдебно нареждане № 358 от 12.02.2008 г. по д. 895/2008г. на съда в [населено място], Италия, поради което на тези действия на ищеца не може да бъде придадено предвиденото в чл. 117, ал. 1 ЗЗД действие и значение на прекъсване на срока на погасителната давност в хипотезата на чл. 116, б. „б”, респ. б. „в” ЗЗД. В тази връзка е посочено, че ищецът не е изяснил характера на проведеното производство – дали се касае до исково производство за установяване на вземането със сила на присъдено нещо или представлява начало на действия за принудително изпълнение във връзка с безспорно вземане.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси -представлява ли основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД съдебното нареждане на съда в [населено място], ако то не е признато по съдебен ред и не е допуснато изпълнението му по реда на чл. 622 ГПК и чл. 623 Г. и следва ли да се приеме наличието на образувано изпълнително дело и връчване на призовка от съдебен изпълнител при съда в [населено място] като действия за принудително събиране на вземането, независимо че съдебният акт на съда в [населено място] не е признат на територията на Република България с оглед приложението на чл. 116, б. „в” ГПК като основание за прекъсване на давността, са свързани с изводите на съда по възражението на ищеца за прекъсване на давността с оглед негово искане пред съда в [населено място] за възникналите към 08.02.2008 г. вземания по направените от ищеца плащания на анюитетните вноски по договора за кредит. Въпросите имат отношение към правното значение на съдебния акт, с който не е признато чуждестранното решение със съдебния акт на Софийски апелативен съд гр. дело № 2082/2009 г., постановен в производство по чл. 622 ГПК и чл. 623 ГПК.
Признаването на чуждестранно решение цели да се зачетат силата на присъдено нещо и конститутивното действие на чуждестранното решение. Допускането на изпълнение на чуждестранното решение включва освен неговото признаване и възможността да се прояви неговата изпълнителна сила, като го превръща в изпълнително основание. Решението, което признава или допуща изпълнението на чуждестранно решение се ползва със сила на присъдено нещо. То не създава правните последици на чуждестранното решение, а допуска те да важат у нас. Чрез своето решение нашият съд придава важимост на чуждестванното решение и разпростира неговия ефект на наша територия, който обхваща силата на присъдено нещо, а ако решението е конститутивно – и конститутивното му действие. При допускане на изпълнението на чуждестранното решение, то придобива важимост у нас и с оглед на изпълнителната си сила.
Непризнаването на чуждестранното решение е лишено у нас от правен ефект. Като отрича значението на чуждестранното значение, местното решение прегражда със сила на присъдено нещо възможността чуждестранното решение да прояви правния си ефект между страните по делото у нас. Затова страната, която иска да осъществи у нас правото, признато с чуждестранното решение, трябва да предяви нов иск. Такъв е настоящият иск предявен от солидарния длъжник, който е изпълнил повече от своята част за постановяване на осъдително решение по отношение на другия съдлъжник – ответник по иска. Следователно, непризнаването на чуждестранното решение е равнозначно на ирелевантност у нас на неговите граждански последици и в този смисъл даденият с обжалваното решение отговор, че съдебното нареждане на съда в [населено място], Италия не прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД е изведен в съответствие с установената съдебна практика и при точно прилагане на закона.
Поставеният втори процесуалноправен въпрос касае хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД с твърдение, че по постановеното съдебно нареждане били предприети изпълнителни действия. Цитираната разпоредба визира способа за прекъсване на погасителната давност с предприемане на действия за принудително изпълнение. Такива действия може да се извършат въз основа на съдебно признато вземане в исково производство със съдебно или арбитражно решение или на някои от несъдебните изпълнителни основания по силата на изпълнителен лист.
Прието е с обжалваното решение, че дори съдебното нареждане на съда в [населено място] да има характер на несъдебно изпълнително основание, с отказа за неговото признаване, съдебно нареждане не се ползва със сила на присъдено нещо, както и че липсват доказателства за предприети от ищеца действия за принудително събиране на вземането. Дали представеното по делото „отчетно съобщение за връчване” сочи на предприети от ищеца действия на принудително изпълнение е фактически въпрос, но от същото не става ясно, какъв документ е бил връчен на ответника.
Изводите на съда по поставените процисуалноправни въпроси не влизат в противоречие с представено от жалбоподателя съдебно решение по тър. дело № 943/2009 г. на ВКС, с което е даден отговор на въпроса, с каква давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК (отм.), но не е предприел действия по принудително събиране на сумата по записа в продължение на три години от депозиране на молбата по чл. 242 ГПК (отм.), а призовката за доброволно изпълнение е връчена на длъжника преди изтичането на пет години от този момент, като е прието, че определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, правните последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес, поради което с молбата за издаване на изпълнителен лист по чл. 242 ГПК (отм.) не се прекъсва давността в хипотезата на чл. 116, б. „б” ЗЗД; молбата по чл. 242 ГПК (отм.) следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок съгласно чл. 116 б. „в” ЗЗД. Тази практика би била приложима като основание за противоречиво разрешаване на правен въпрос, ако съдебното нареждане на италианския съд бе признато от местния съд като акт ползващ се с изпълнителна сила и бе допуснато изпълнението му у нас. Както бе посочено в отговора на въпроса, незачитането на чуждестрания изпълнителен акт е равнозначно на ирелевантност у нас на неговите правни последици.
Представеното съдебно решение по гр. дело № 17/71 г. на ОСГК ВС касае приложението на чл. 14 и чл. 15 Наредба за събиране на данъците и таксите, вр. с чл. 115, б. „ж” ЗЗД и няма отношение съм предмета на спора по настоящето дело. Съдебното решение по гр. дело № 105/2008 г. на Русенски окръжен съд, уреждащо отношения по заплащане обезщетение на подобрителя на недвижим имот като добросъвестен владелец, което право е цедирано в полза на ищеца по иска, като в процеса на делото ответникът е направил възражение за изтекла петгодишна погасителна давност на вземането за подобрения, оставено без уважение. Решението има спорен предмет различен от предмета по настоящето дело, което изключва възможност за аналогия между разрешените правни въпроси.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос за приложимостта на разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД по отношение на вземане по чл. 86 ЗЗД.
Прието е с обжалваното решение, че лихвата по своята същност е обезщетение за вредата от забавено изпълнение на парично задължение, че основният въпрос при претенция за заплащане на лихва е момента на забавата, тъй като по силата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, а чл. 84 ЗЗД сочи две хипотези на тази забава – при определен срок за изпълнение, и когато няма определен срок за изпълнение. Прието е, че процесното вземане произтича от задължение за изплащане на парична сума от договорена между страните солидарна отговорност с неопределен срок на изпълнение, поради което изпадането в забава на солидарния съдлъжник в отношението с платилия в повече солидарен длъжник настъпва след покана от ищеца съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД; поканата е предпоставка за изпадането на длъжника в забава и цели да го постави в известност досежно изискуемостта на задължението. Поради липса на доказателства ответникът да е бил поканен да заплати на ищеца половината от изплатените от него вноски по договора за кредит преди предявяването на иска, съдът е приел, че ответникът е изпаднал в забава от датата на предявяване на исковата молба, поради което иска за присъждане на мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД се явява изцяло неоснователен.
Даденият с обжалваното решение отговор на поставения правен въпрос не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, според която, когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, като исковата молба може да има значение на покана. Когато един от солидарните длъжници удовлетвори кредитора, той придобива регресни права срещу останалите, като функцията на тези права е да се възстанови имущественото равновесие между съдлъжниците. Р. задължения са различни от солидарните задължения спрямо кредитора, поради което тезата на жалбоподателя, че ответникът като солидарен съдлъжник по договора за кредит изпада в забава веднага, след изтичането на срока за изпълнение на всяка една от вноските и не е необходима покана е неприложима по претенцията за мораторна лихва върху вземане произтичащо от регресното право на платилия солидарен длъжник в повече от припадащата му се съобразно вътрешните отношения част с останалите солидарни съдлъжници.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на Т. А. Т..
Поставените в изложението правни въпроси – допустими ли са свидетелски показания за изясняване на обстоятелствата, при които е сключен договора и за изясняване действителната воля на страните и в тази връзка допустимо ли е презюмираното в чл. 127, ал. 1 ЗЗД равенство в отношенията между съдлъжниците да бъде оборено чрез доказване, че предоставеният кредит е използван за погасяване на друг кредит, по който длъжник е единият от солидарните длъжници и каква е приложимата погасителна давност за предявяване на иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД от изпълнилия в повече солидарен длъжник, не са разрешени в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят е представил съдебно решение по гр. дело № 856/2009 г. ВКС, четвърто г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което са дадени отговори на правните въпроси – следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителна обща воля на страните, с оглед разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и в тази връзка допустими ли са свидетелски показания за изясняване на обстоятелствата, при които е сключен договор за заем, и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ГПК. Въпросите са поставени в хипотеза за наличие на парично задължение с неуточнено основание.
В производството по настоящето дело не е поставян въпрос за тълкуване на общата воля на страните по сключен Договор за кредит с ипотекиране на поземлен имот от 11.04.2005 г. Съдът е посочил, че качеството на страните по договора са ясни – Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” в качество на заемател; Т. А. Т. в качество на заемополучател и Б. М. в качество на ипотекодател. По силата на договора е предоставен ипотечен поземлен заем на двете спорещи страни в размер на 58 000 евро, като в чл. 11 е уговорено, че всички задължения пораждащи се от договора, включително и акцесорните се поемат солидарно от заемополучателя и ипотекарния длъжник.
Жалбоподателят е искал да установи чрез свидетелски показания наличието на отношения, различни от договорените с твърдения за привидно участие в договора, в качество различно от посоченото, за наличието на уговорки между него и ищеца различни от предвидена в чл. 11 от договора солидарна отговорност, възражения обсъдени от съда, като е прието, че за допускането на свидетелски показания е необходимо писмено доказателства по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Тези изводи не влизат в противоречие с представената съдебна практика, според която при наличието на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, а когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не се прилага. Твърденията, с които са оспорени договорните отношения по двете дела са различни. Това изключва възможността за аналогия между поставените правни въпроси и извеждане на противоречивото им разрешаване.
На въпроса – допустимо ли е презюмираното в чл. 127, ал. 1 ЗЗД равенство в отношенията между съдлъжниците да бъде оборено чрез доказване, съдът е дал отговор в смисъл, че доколкото в договора не е предвидено друго, това което е платено на кредитора се понася по равно от длъжници, което означава, че задължението на всеки солидарен длъжник е само за част от това, което всички дължат на кредитора и определянето на тази част се извършва в зависимост от вътрешните отношения между солидарните длъжници. Ако не следва друго от отношенията между солидарните длъжници – наличието на специална уговорка, дяловете са равни. При липсата на уговорка солидарните длъжници да отговорят един към друг разделно, дяловете им са равни.
Представеното от жалбоподателя съдебно решение по гр. дело № 167/2011 г., дава отговор на въпрос по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при установяване на неформални договори, какъвто е договорът за заем над определена стойност, при фактическа обстановка различна от тази по настоящия спор и липса на идентичност между правните въпроси, което изключва възможността за констатиране на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По въпроса каква е приложимата погасителна давност за предявяване на иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД от изпълнилия в повече солидарен длъжник, даденият отговор е в съответствие с установената съдебна практика, според която регресното право урежда вътрешните отношения между солидарните длъжници и то се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, за разлика от солидарните задължения спрямо кредитора – банка, за които може да се уговори начин на периодично плащане.
Предвид изложеното не се установява поставените правни въпроси с обжалваното решение да са разрешени в противоречие с обсъдената съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото по двете касационни жалби разноските за настоящето производство следва да останат в тежест на страните, както са направени.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 03.12.2012 г. по гр. дело № 312/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ