О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
гр.София,
17.10.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 2006 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК
Обжалвано е решение от 22 януари 2018 г., постановено по гр.д. № 11240/2017 г. на Градски съд – София, с което като е отменено частично решение № 128870 от 25.05.2017 г., постановено по гр.д. № 60540/2016 г. по описа на Районен съд – София, е уважен предявеният от Б. Б. З. с адрес в [населено място] срещу [фирма] иск по чл. 128, ал. 2 КТ за сумата от 4294.45 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане и са присъдени разноски.
Жалбоподателят Б. Б. З., чрез процесуалния си представител адв. Д. П., поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответник [фирма], в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд като е отменил частично първоинстанционното решение е осъдил дружеството да заплати на жалбоподателя допълнително сумата от още 482.03 лева, представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение, дължимо за периода от 11.08.2015 г. до 10.09.2015 г. На основание чл. 128, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на исковата молба – 27.10.2016 г. до окончателното ? изплащане. Като е потвърдил решението в останалата му част съдът е отхвърлил иска за разликата до пълния му размер от 11 020 лева.
По делото е установено, че по силата на трудов договор № 12 от 28.09.2012 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, въз основа на което ищецът е заемал длъжността в ответното дружество длъжността „Инженер, строителен“ срещу уговорено брутно трудово възнаграждение в размер на 580 лева. Със Заповед за освобождаване № 15-01 от 10.08.2015 г., издадена от управителя на [фирма] на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е прекратен трудовия договор с ищеца Б. З. по взаимно съгласие по молба на служителя, считано от 10.08.2015 г. По делото са представени и приети като доказателства разпечатка от писмо, изпратено по електронната поща (имейл) на ищеца /лист 87 по делото/ със заглавие „Молба за напускане“, получено от ответното дружество на 10.08.2015 г., в което служителят моли да бъде освободен от заеманата длъжност [фирма], поради непреодолими различия с фирмената политика, като изрично в имейла е посочено същото да се счита за едномесечно писмено предизвестие. С отговора на исковата молба е представена и молба от 10.08.2015 г. за напускане на работа с предизвестие от Б. З. до ответника – работодател, в която се иска служителят да бъде освободен на основание чл. 326, ал. 1 КТ с предизвестие от 30 календарни дни, считано от 10.08.2015 г. По твърдения на ответника, молбата е изпратена като прикачен файл към имейла. Видно от молбата, същата не носи подписа на ищеца, като върху нея с ръкописен текст е отбелязано, че работодателят е съгласен да прекрати трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 10.08.2015 г. Обсъдена е от съда и представена пред СРС справка от НОИ относно налична информация за уведомления по чл. 62, ал.3 КТ от Регистъра на трудовите договори и деклариран осигурителен доход по чл.5, ал.4 КСО относно Б. З.. Според нея същият има регистриран трудов договор с ответното дружество за периода 28.09.2012 г. – 10.08.2015 г. и е осигуряван от ответното дружество за периода м. ноември 2012 г. – м. август 2015 г. Ответното дружество е подало коригиращи декларации относно осигуряване на ищеца при ответното дружество след датата 15.08.2015 г.
Съобразено е по делото и, че в първото по делото съдебно заседание пред СРС, проведено на 02.03.2017 г., ищецът е направил отказ от иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като производството по делото в тази част е било прекратено с определение, което е влязло в законна сила. В същото съдебно заседание с влязло в сила определение е допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на иска с правно основание чл. 128, ал. 2 КТ, като производството по същия е частично прекратено поради частично оттегляне на иска /главница и период/, като е останал за разглеждане за периода 01.07.2014 г. – 31.01.2016 г. за сумата от 11 020 лева.
При тези данни, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП (в редакцията от ДВ. бр.100 от 21.12.2010г.), електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Посочено е, че от представеното на хартиен носител електронно изявление от 10.08.2015 г. е видно, че то съдържа посочване на автора и титуляра му (по смисъла на чл. 4 от закона) – „инж. Б. З.“ (изписано на латиница), неговият електронен адрес и номерът на мобилния му телефон. Поради това, че в първото по делото съдебно заседание ищецът е въвел възражение единствено, че няма данни какво се съдържа в прикачения в имейл документ – молба за напускане на работа с предизвестие, съдът е приел, че не е оспорено авторството на електронното изявление, съдържащо се в самото електронно писмо в срока по чл.193, ал. 1 ГПК, съответно в срока по чл.184,ал.2, изр. последно ГПК. При тези съображения съдът е приел, че представеното на хартиен носител електронно писмо обективира волеизявление на ищеца Б. З. за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ. Предвид правните съждения, изложени в мотивите на ТР № 2 от 23.10.2012 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСГК на ВКС, по правната си същност предизвестието по чл. 326, ал. 1 от КТ на работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение, отправено до работодателя, е негово материално, субективно, преобразуващо трудово право. Субект на това право е работникът или служителят, който не е длъжен да мотивира волеизявлението си, а е достатъчно само изразената от него воля да съдържа ясно и безусловно решение за прекратяване на трудовото правоотношение. Посочено е, предизвестието трябва да е писмено и да включва определен срок, след изтичането на който трудовия договор се прекратява. Отправеното предизвестие определя със сигурност края на съществуването на трудовото правоотношение с изтичане срока на същото. При тези данни и при съобразяване на съдържанието на полученото на 10.08.2015 г. от ответното дружество електронно писмо, въззивният съд е приел, че е налице валидно отправяне от страна на ищеца до ответното дружество на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ. Доколкото липсва спор, че електронното писмо е изходящо от ищеца, същото обективира волеизявлението на Б. З. да бъде освободен от заеманата длъжност в [фирма]. Ето защо, доколкото не се установява така отправеното предизвестие да е оттеглено преди изтичане на едномесечния срок, е обоснован извода, че трудовото правоотношение е било надлежно прекратено след изтичането на дадения едномесечен срок т.е. от 10.09.2015 г. (арг. от чл. 326, ал. 4 КТ). Като неоснователно е отхвърлено оплакването на ищеца, че трудовият договор е прекратен на 01.02.2016 г., предвид отразената в трудовата му книжка дата на прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като заключението на назначената по делото графологичната експертиза е установено, че подписите на „работодател“ в трудовата книжка на ищеца по отношение на процесния трудов договор, не са положени от управителя на ответното дружество. С оглед допуснатите гласни доказателства, съдът е приел, че ищецът е полагал труд в ответното дружество до момента на прекратяване на трудовия му договор – 10.09.2015г. Предвид изложеното, в тежест на ответника-работодател е било да установи, че е изплатил дължимото на служителя трудово възнаграждение от началото на процесния период – 01.07.2014 г., до датата на прекратяване на трудовото правоотношение, за която е счетена 10.09.2015 г. С оглед назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза е прието, че възнаграждение на ищеца не е било изплащано за м. ноември 2014 г., както и за цялата 2015 г. и м. януари 2016 г, поради което ищцовата претенция е основателна за м. ноември 2014 г., както и за периода 01.01.2015 г. – 10.09.2015 г., като следва да му бъде присъдено нетното трудово възнаграждение, доколкото до 10.08.2015 г. се установява, че работодателя е внасял дължимите осигурителни вноски. Ето защо и съгласно отразеното в таблица №1 към счетоводната експертиза, трудовото възнаграждение се равнява общо на 4294,45 лв., от което: 460,12 лв. за м. ноември 2014 г.; по 460,12 лв. за всеки един от месеците в периода 01.01.2015 г.- 31.08.2015 г., а за м. септември 2015 г. – пропорционално на отработеното време до 10.09.2015 г., в размер на 153,37 лв.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, жалбоподателят поддържа довод за очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, както и наличието на правни въпроси от значение за спора, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:
1/ „Електронно съобщение, което не е подписано от работника с негов квалифициран електронен подпис, следва ли да се счита приравнен на саморъчно подписана от страна на работника молба, представляваща валидно изявление, което може да послужи за основание за прекратяване на трудов договор, когато страните по този договор не са уговорили изрично такава възможност?“
2/ „Следва ли писменото предизвестие до работодателя по чл. 326 КТ да бъде саморъчно подписано от работника?“
В изложението се сочи, че поставения първи въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 868/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 163 от 15.06.2015 г. по ч.гр.д. № 2836/2015 г . на ВКС, ГК, II г.о., а по втория от въпросите се сочи, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Съдът в настоящия си състав намира, че и двата поставени от жалбоподателя въпроса не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да се отнасят до дадено от въззивния съд правно разрешение, което да обуславя изхода на делото. Дали електронното съобщение, неподписано с квалифициран електронен подпис, може да се приравни на писмено предизвестие, отправено от работника или служителя до работодателя за прекратяване на съществуващото помежду им трудово правоотношение, представлява въпрос относим към преценката за законосъобразността на уволнението, а видно от данните по делото е, че искът по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, е оттеглен. Въззивното и касационното обжалване се развиват по иска по чл. 128 КТ относно размера на дължимото трудово възнаграждение. Поради това, извън предмета на даденото от въззивния съд крайно разрешение по спора са въпроси, свързани със законността на извършеното уволнение. По аргумент от чл. 298 ГПК съдебно решение има сила на пресъдено нещо между противопоставените от правния спор страни за искането и на основанието, предмет на спора. Доколкото с оттеглянето на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК съдът е десезиран от разглеждането на спора за законността на уволнението и наличието на законовите предпоставки, при които същото е извършено, то неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпроси, които касаят разрешението на този спор. Ето защо и доколкото както с първия, така и с втория въпрос, касационния жалбоподател цели да установи наличието именно на законността на извършеното уволнение, което не е предмет на делото, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне поради липсата на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради извода за липса на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, настоящият състав не може да извършва преценка за наличието на допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Що се касае до поддържаното основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на решението, то настоящият състав намира, че същото не е налице. Жалбоподателят не е мотивирал наличие на конкретни пороци на решението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението, а само бланкетно се е позовал на новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./. Не се посочват и такива конкретни нарушения в дейността на въззивния съд, които да дават възможност да се направи извод за това твърдяната неправилност действително да е налице. Преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК не е елемент от дейността по съществото на спора в касационната му фаза, когато се установяват действително съществуващи пороци на решението, а селекцията се състои само в преценка за наличие на достатъчна аргументираност в изложението на жалбоподателя, която в случая не е налице.
Предвид изхода на делото на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в поискания размер от 500 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22 януари 2018 г., постановено по гр.д. № 11240/2017 г. на Градски съд – София.
ОСЪЖДА Б. Б. З. да заплати на [фирма] сумата от 500 лева, представляваща разноски на ответната страна за процесуално представителство по делото пред касационна инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: