О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
гр.София,19.07.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на пети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 238/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] против решение № 192/22.11.2010 год. по гр.дело № 240/2010 год. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 644/19.12.2008 год. по гр.дело № 846/2007 год. на Габровски районен съд и ревандикационният иск по чл.108 ЗС, както и искът по чл.59 ЗЗД, представляващ обезщетение за лишаване от ползване са уважени. Касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, защото счита, че посочените от него три процесуалноправни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл и конкретизирани в изложението, по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Касаторът аргументира и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с обстоятелството, за липсата на мотиви по отношение на иска за обезщетение, което е в противоречие с практиката на ВКС в решение № 752 по гр.дело № 637/1988 год., ІІІ г.о., ВС, решение № 707 по гр.дело № 3417/1976 год. на ІІ г.о. ВС.
Друг аргумент за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е противоречието на въззивното решение с ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК, защото съдът се е произнесъл по непредявен иск, което било недопустимо, съгласно цитираната от касатора съдебна практика, а съществуващата за тази недопустимост вероятност налага допускане до касационен контрол.
По материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото касаторът поставя на тълкуване елементи от фактическия състав на материалноправната норма на чл.108 ЗС, чиито отговори били основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. К. К. от [населено място] изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и претендира да му бъдат заплатени направените за настоящето производство разноски.
К. съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които намира за неоснователни, по следните съображения: за да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът по чл.108 ЗС и искът по чл.59 ЗЗД, за сумата 4 891,05 лева са уважени, въззивният съд, след изпълнение на задължителните указания в отменителното касационно решение е споделил изцяло правните изводи за тяхната основателност и доказаност. При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция съдът се е съобразил с процесуалната разпоредба на чл.294, ал.1 ГПК, според която указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Съгласно тези указания, относно приложението на преклузията по чл.133 ГПК е прието за преклудирани фактите, отнасящи се за правото на собственост на ищеца, а именно „По делото е безспорно установено, че ищецът е собственик на 8,74% ид.ч. от недвижим имот…”, а не е налице преклузията по чл.133 ГПК само, относно фактите на владението му от ответника, поради което е указал на въззивния съд да даде възможност на ищеца да ангажира доказателства за установяване на тези факти, включително и с назначаване на техническа експертиза, с конкретизирана от касационния съд задача. С определение, по реда и условията на чл.140 ГПК първоинстанционният съд, при направената проверка по редовността и допустимостта на предявените искове и поисканите от ищеца доказателства е констатирал непредставяне на отговор от ответника по чл.131 ГПК и в насроченото първо съдебно заседание е изслушал становището му, чрез процесуалният представител адв.П., която не е оспорила правото на собственост на ищца върху процесния имот, а оспорила само факта на владение. В тази връзка и обсъждайки отсъствие на доказателства, които е бил длъжен да представи ищецът, касационният съд е приел отсъствието на преклузията по чл.133 ГПК и указал на въззивния съд, при новото разглеждане да се предостави процесуалната възможност на ищеца да докаже твърдяния от него факт на владение. Поисканите от ищеца доказателства, с молба под № 2919/20.09.2010 год. са в изпълнение на разпореждането на въззивния съд № 462/08.09.2010 год. по гр.дело № 240/2010 год., с което и на основание на задължителните указания на ВКС е дадена възможност на ищеца да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението си, че ответникът владее процесния имот, са във връзка именно с този твърдян факт в исковата молба, а не подкрепят ново, незаявено досега от него твърдение, както се поддържа от касатора. По тези съображения доводите, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика и се нуждае от тълкуване са неоснователни, с оглед на процесуалната норма на чл.294, ал.1 ГПК и задължителните указания на ВКС в отменителното касационно решение, които са изпълнени точно и прецизно.
Неотносими към довода за отсъствие на мотиви по предявения иск по чл.59 ЗЗД за сумата 4 891,05 лева, представляваща обезщетение за ползване на имота са и цитираните съдебни актове решение № 752 по гр.дело № 637/1988 год. и решение № 707 по гр.дело № 3417/1976 год., защото: съдът е обсъдил доказателствата в подкрепа на твърдението на ищеца, заявени в исковата молба за началната и крайна дата на процесния период, през който е понесъл обедняване, поради ползването на имота от ответника. По отношение на заявения период 01.07.2005 год. – 31.05.2008 год. касаторът не е подал писмен отговор, не е взел становище, а направеното възражение в откритото съдебно заседание на 04.11.2008 год. пред районния съд, след срока по чл.131 ГПК касае само оспорения факт на владение, за който е прието от касационния съд в отменителното му решение, че не е преклудиран. При новото разглеждане на делото от въззивният съд, в молба-становище № 3157/08.10.2010 год. не е възразил и оспорил датата 01.05.2005 год., посочена от ищеца, като начална дата на претендирания период. Напротив, датата е потвърдена от касатора, като дата, от която е започнал да плаща данък сгради и такса битови отпадъци за процесния имот, считайки го за собствен и упражнявайки фактическа власт върху него.
Неоснователен е доводът, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, защото с твърдението на ищеца пред въззивния съд при новото разглеждане на делото се въвеждало ново обстоятелство, което не се съдържало в исковата молба, а именно – възпрепятстване на достъпа до процесния имот, следователно въведен е нов иск, недопустимо разгледан от въззивния съд, а поради съществуващата вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо /ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК/ е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал иск по чл.108 ЗС, с какъвто е сезиран и по отношение на който, относно твърдяното от ищеца право на собственост е доказано и фактът е преклудиран. Непреклудиран е останал фактът на владението, упражнявано от касатора, като елемент от фактическия състав на материалноправната норма.
Посочените от касатора материалноправни въпроси, като част от фактическия състав на чл.108 ЗС за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот са преклудирани, видно от изразеното становище в отменителното касационно решение, а изложените съображения за недоказаност на упражняваната от касатора фактическа власт върху имота представляват отменителни касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, чието обсъждане е недопустимо за разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Водим от горното, ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, затова постави в тежест на касатора направените от ответника А. К. К. разноски, в размер на 400 лева, направени в настоящето производтво и представляващи адвокатско възнаграждение, затова
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 192 от 22.11.2010 год. по гр.дело № 240/2010 год. на Габровски окръжен съд, по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място], с вх.№ 4187/29.12.2010 год.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] да за плати на А. К. К. от [населено място] сумата 400/четиристотин/лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, направени в настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: