О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 788
София, 24.11.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3104 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „В. М. – К.“, [населено място], чрез процесуален представител адв.Ш., срещу решение от 18.04.2016г., постановено по в.гр.д.№2874/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.07.2015г. по гр.д.№4538/2014г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от „В. М. – К.“ срещу Д. Г. Комитски искове с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. Г. Комитски, чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за за отхвърляне на предявените от „В. М. – К.“ срещу Д. Г. Комитски искове с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ в размер на 11836,33 лева, ведно със законна лихва, считано от датата завеждане на иска 28.01.2014г. до окончателно изплащане на сумата, и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 756,97лв.
Въззивният съд е приел, че в случая не е доказана липса като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за липса на парични и материални ценности в обект „супермаркет кв.Б. об.66“, на който ответникът е бил управител.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи въпрос: „опровергаването на презумпцията за ангажиране на отговорността на отчетника по смисъла на чл.207, ал.1 КТ, следва ли да се извършва посредством пълно и главно доказване или тази презумпция може да бъде само разколебана“, който счита, че е разрешен във въззивното решение в противоречие с решение №423/27.03.2014г. по гр.д.№2145/2013г. на ВКС, ІVг.о., като касаторът се позовава на приетото с решението на ВКС, че отчетникът разполага с възможността да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност на действията си като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. В посоченото от касатора решение на ВКС е посочено, че се презумира от закона причинната връзка между липсата /вреда с неизяснен произход/ и действията и бездействията на отчетника. С въззивното решение не е прието нещо различно. Прието е от въззивния съд, че в производството по иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ в тежест на работодателя – ищец е да установи наличието на липсата, а в тежест на работника – МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. По съществото на конкретния спор във въззивното решение е прието за недоказана липсата на стоково-материални ценности, като предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл.207, ал.1, т.2 ГПК, а не поради липса на причинна връзка между липсата и действията и бездействията на ответника. Поради това не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения от касатора въпрос.
Касаторът поставя въпрос: „отговаря ли отчетникът по смисъла на чл.207, ал.1 КТ за липси, когато други лица, които обаче са на негово подчинение и не са материално-отговорни лица, имат достъп до поверените му стоково-парични ценности в търговския обект“. Този въпрос касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №152/01.06.2015г. по гр.д.№6083/2014г. на ВКС, ІVг.о. и приетото с това решение, че „служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси; отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество; липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на когото те не са връчени за управление и пазене, макар да е имал досег до тях“. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си ответникът да е единственото лице, което трябва пряко да борави с финансовите и материални ценности в обекта през проверявания период и това е сърцевината на длъжностното му качество, каквато фактическа обстановка не е установена по делото. Поради това така поставеният от касатора правен въпрос не може да се приеме да е обусловил решаващите изводи на съда и да представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Така поставеният въпрос не кореспондира не само със съдоржанието на въззивното решение, а с изложеното в касационната жалба, че „ ясно е, че в голям супермаркет и други служители на ищеца са приемали стока; задължение на управителя е да контролира този процес – както заприхождаването, така и разходването на стоково-материалните и паричните ценности; това е част от неговите трудови задължения“.
Касаторът поставя въпрос: „в тежест на отчетника по смисъла на чл.207, ал.1 КТ ли е да докаже, че друго лице отговаря за установените липси, в случай, че се прави такова възражение в процеса“. Касаторът счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №56/10.03.2010г. по гр.д.№540/2009г. на ВКС, ІІІг.о., в което е прието, че в тежест на работодателя-ищец в производството, е да установи наличието на липса, а в тежест на работника, респ. служителя – МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. Както се посочи по-горе, във въззивното решение е прието, че в производството по иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ в тежест на работодателя – ищец е да установи наличието на липсата, а в тежест на работника – МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. По съществото на конкретния спор във въззивното решение е прието за недоказана липсата на стоково-материални ценности, като предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл.207, ал.1, т.2 ГПК, а не поради липса на причинна връзка между липсата и действията и бездействията на ответника.
Касаторът поставя въпрос: „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства“, като сочи, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота и не е анализирал приетото в първата инстанция заключение на извършената съдебно-счетоводна експертиза, като счита, че с нея е установено, че при постъпването си като управител ответникът е приел наличните в обекта стоки и пари и тяхната стойност. Въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал по делото доказателства за това какви конкретни парични, материални ценности, суми и амбалаж е приел ответника при сключване на трудовия договор /в тази насока указания са му дадени от първоинстанционния съд в определението по чл.140 ГПК/. По отношение на заключението на съдебно-счетоводната експертиза са изложени съображенията на съда, че действително вещото лице проследява недостиг /въз основа на конкретно едностранно съставени по служебен път документи от работодателя/ от момента на постъпване на ответника на длъжност управител на супермаркет до извършване на ревизията, но самото доказване за предаване „под отчет“ на конкретни парични, материални ценности, суми и амбалаж на ответника при започване на работа по трудовия договор като управител, които той да е приел, не е проведено надлежно. Въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото, становищата и доводите на страните, оценил е заключението на съдебно-счетоводната експертиза заедно с другите доказателства по делото. Несъгласието на касатора с изводите във въззивното решение не могат да обосноват достъп до касационно обжалване.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 700лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.04.2016г., постановено по в.гр.д.№2874/2016г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „В. М. – К.“, [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Д. Г. Комитски с ЕГН [ЕГН] сумата 700лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: