О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 789
София, 28.10. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 282/016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Н. С., Д. Г. Д. и Надежда Г. Д. срещу решение №716 от 8.04.2015г., постановено по в.гр.д. №278/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ІІ с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №4770/11.06.2013г.по гр.д. № 2090/2004г. по описа на СГС, І-5 с-в, в частта му за отхвърляне на исковете против ЗД [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 60 000лв до 80 000 лв. за всяка една от ищците, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за оставяне без разглеждане на предявените искове против [фирма] и В. М. Д..
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и недопустимо. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, в резултат на което, неправилно е приел, че наследодателят на ищците е съпричинил вредоносния резултат. Излагат се съображения в подкрепа на тезата, че произшествието е станало по изключителна вина на застрахования водач на МПС. Поддържа се недопустимост на въззивното решение в частта му, с която не са разгледани по същество предявените при условията на евентуалност искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с въпроси, за които се твърди, че са обусловили крайния изход на спора и че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочени в изложението постановления на Пленума на ВКС, тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси:
1„Трябва ли мотивите към съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, преценка на всички приети по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, на кои събрани доказателства основава фактическите и правни изводи, съответно защо игнорира някои от доказателствата по делото?”
2.„Кога е налице надлежно релевирано възражение за съпричиняване на настъпилите вреди и допустимо ли е с решението си по делото съдът да разгледа и уважи такова възражение, когато същото не е релевирано надлежно”. Чия е тежестта за доказване на предпоставките по чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на отговорността на причинителя на вредите или на гаранционно отговорните лица към увреденото лице?”.
3.„Кога е налице съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД и обезщетението може да бъде намалено? Длъжен ли е съдът при преценка за съпричиняване да изследва и да направи оценка на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при настъпило ПТП и конкретния принос на всеки един от тях за настъпването на този резултат и да обоснове извода си за съпричиняване с конкретно действие или бездействие, с което пострадалият обективно е допринесъл за настъпването на вредите?”
4.„Какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на присъдата по смисъла на чл.222 ГПК /отм./- аналогичен на чл.300 ГПК, и относно кои елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане присъдата е задължителна и обвързва гражданския съд?”
5„Длъжен ли е въззивният съд, когато отмени първоинстанционното решение изцяло или отчасти, да разгледа и да пререши въпроса за направените от страните разноски в първоинстанционното производство?”
6.„Длъжен ли е съдът да разгледа и предявените при условията на субективно пасивно, но евентуално съединение искове /срещу застрахователя или срещу прекия причинител на непозволеното увреждане или обезпечително отговарящото за поведението му лице/, когато предявеният срещу предпочетения първи евентуален ответник или ответници бъде оставен без разглеждане като недопустим или бъде отхвърлен като неоснователен?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не са депозирани писмени отговори на касационната жалба от ответниците ЗД [фирма] – [населено място], [фирма] – [населено място] и В. М. Д..
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решениe въззивният състав от Софийски апелативен е отменил решение №4770/11.06.2013г., постановено по гр.д. № 2090/2004г. по описа на СГС, І-5 с-в, в частта му, с която исковете за обезщетяване на неимуществени вреди са отхвърлени спрямо ЗД [фирма] за сумите над 11 250лв. до 60 000 лв., и вместо него въззивният съд е осъдил ЗД [фирма] да заплати на Р. Н. С., Д. Г. Д. и Надежда Г. Д. още по 48 750лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател Г. Д. С., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2003г. С решението са присъдени обезщетения за имуществени вреди /които не са предмет на касационната жалба/ и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, включително относно отхвърлените претенции за неимуществени вреди за разликата от 60 000 лв. до претендираните 80 000 лв. за всяка една от ищците, както и относно оставянето без разглеждане на исковете с правно основание чл.49 и чл.45 ЗЗД против ответниците [фирма] – [населено място] и В. М. Д..
Въззивният съд е приел за установено, че на 21.01.2003г. при пресичане на [улица]в центъра на [населено място] наследодателят на ищците Г. Д. С. е бил блъснат от товарен автомобил – бус „Мерцедес 308 Д” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма] и управляван от В. Д., валидно застрахован в ЗД [фирма] по риска „гражданска отговорност”. Съдът е посочил, че с присъда от 21.02.2011 г. по нохд № 5108/10 г. на СГС, потвърдена с решение № 379/10.11.2011г. на САС, В. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“ вр. с чл. 342, ал.1, пр. З НК. Във въззивното решение е прието с оглед разпоредбата на чл.222 ГПК /отм./, че виновен за злополуката е застрахованият водач В. Д., поради което отговорността на застрахователя следва да бъде ангажирана. Съдът е възприел аргументите на първата инстанция, че неимуществените вреди на всяка една от ищците: Р. С. – съпруга на Г. С. и Д. Д. и Надежда Д. – негови дъщери, са в размер на по 80 000 лв.
Въззивният съд е приел съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Г. С. в размер на 25% и е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 60 000 лв. за всяка от ищците. Посочил е, че наследодателят на ищците е предприел пресичане на улицата на необозначено за целта място, където „бдителността на водачите е по-ниска”. Обсъдил е доводите на жалбоподателите – ищци за неправилност на съдебния акт, свързани с липса на изчерпателни мотиви за наличие на съпричиняване, като е посочил, че фактът на пресичане на неправилното място не се оспорва от ищците и това поведение на техния наследодател е в нарушение на императивната норма на чл.113, ал.1 ЗДвП. Аналогично на първоинстанционния съд е приел, че с поведението си пешеходецът е допринесъл за произшествието и че приносът му е в размер на 25% . Посочил е също, че влязлата в сила присъда / чл.222 ГПК/ е задължителна за гражданския съд досежно извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, но не и по отношение на съпричиняването на вредоносния резултат, което може да бъде изследвано по правилата на гражданското право. По отношение на съединените искове по чл.49 ЗЗД и чл.45 ЗЗД против ответниците [фирма] – [населено място] и В. М. Д. въззивният състав е направил извода, че „тъй като претенциите на ищците са разгледани изцяло срещу ответника ЗД [фирма] ЗД, то евентуалните искове следва да се оставят без разглеждане, в какъвто смисъл е постановеното първоинстанционно решение”.
.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос: „Трябва ли мотивите към съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, преценка на всички приети по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, на кои събрани доказателства основава фактическите и правни изводи, съответно защо игнорира някои от доказателствата по делото?” не може да обоснове наличие за предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като в мотивите съдът е изложил аргументи защо приема съпричиняване на вредоносния резултат до размер на 25% – извод, базиран на констатацията за допуснатото от пешеходеца нарушение на правилата по ЗДвП /чл.113 ал.1/ и за причинната връзка между нарушението и злополуката /пресичане на място, където бдителността на водача е по-ниска/. Направените в изложението към касационната жалба доводи за това, че от доказателствата по делото не се установява причинна връзка между поведението на пострадалия и пътнотранспортното произшествие се отнасят до евентуалната необоснованост на решението като касационно основание, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед на въпросите:. „Кога е налице надлежно релевирано възражение за съпричиняване на настъпилите вреди и допустимо ли е с решението си по делото съдът да разгледа и уважи такова възражение, когато същото не е релевирано надлежно”. Чия е тежестта за доказване на предпоставките по чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на отговорността на причинителя на вредите или на гаранционно отговорните лица към увреденото лице?”. На първо място следва да се има предвид, че и двата въпроса са зададени като общотеоретични въпроси и в тази връзка не отговарят на характеристиката на въпроси по см. на чл.280 ал.1 ГПК. На второ място в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като в цитираната от касаторите практика на ВКС се акцентира върху значението на направено възражение за съпричиняване за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, а не върху това – кога е направено възражението пред първата инстанция /отделен е въпросът, че в случая производството е започнало пред СГС при действието на ГПК /отм./, където не е предвидена преклузия на възраженията на ответниците в първото по делото заседание/. Що се отнася до тежестта на доказване въпросът на касаторите е неотносим, тъй като не е обусловил решаващия извод на съда -никъде в решението не е отразено, че тежестта за доказване на възражението по чл.51 ал.2 ГПК е за ищците.
По аналогични съображения не обосновават предпоставки за допускане на касация въпросите: ” Кога е налице съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД и обезщетението може да бъде намалено? Длъжен ли е съдът при преценка за съпричиняване да изследва и да направи оценка на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при настъпило ПТП и конкретния принос на всеки един от тях за настъпването на този резултат и да обоснове извода си за съпричиняване с конкретно действие или бездействие, с което пострадалият обективно е допринесъл за настъпването на вредите?” Първият въпрос е зададен като теоретичен общ въпрос, докато вторият въпрос не е обуславящ и значим за спора, доколкото съдът е обсъдил в мотивите виновното поведение на водача /установено с влязлата в сила присъда/, неправомерното поведение на пострадалия и причинната връзка на това поведение с вредоносния резултат.
Не отговаря на характеристиката на въпрос, предпоставящ допускане на касационно обжалване въпросът: Какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на присъдата по смисъла на чл.222 ГПК /отм./- аналогичен на чл.300 ГПК, и относно кои елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане присъдата е задължителна и обвързва гражданския съд?”. От една страна въпросът е формулиран като теоретичен, а от друга страна – отговор на него е даден в самия закон /чл.222 ГПК /отм./, респ. чл.300 ГПК/. Становището на въззивния състав, че влязлата в сила присъда не е задължителна за съпричиняването на вредоносния резултат, е в съответствие със законовите разпоредби и с константната съдебна практика.
Въпросът: „Длъжен ли е въззивният съд, когато отмени първоинстанционното решение изцяло или отчасти, да разгледа и да пререши въпроса за направените от страните разноски в първоинстанционното производство?” е неотносим за производството по чл.288 ГПК, тъй като съществува отделен процесуален ред извън касационното обжалване /чл.248 ГПК/ за изменение на решението в частта за разноските.
Поставеният от касаторите въпрос:. „Длъжен ли е съдът да разгледа и предявените при условията на субективно пасивно, но евентуално съединение искове /срещу застрахователя или срещу прекия причинител на непозволеното увреждане или обезпечително отговарящото за поведението му лице/, когато предявеният срещу предпочетения първи евентуален ответник или ответници бъде оставен без разглеждане като недопустим или бъде отхвърлен като неоснователен?” се отнася до допустимостта на решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените като евентуални искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД са оставени без разглеждане. В своята тълкувателна дейност – Тълк.решение №2/6.06.2012г. по т.д.№2/2010г. на ВКС,О. и Тълк.решение №1/23.12.2015г. по т.д.№1/2014г. на ВКС, О., Върховният касационен съд е акцентирал върху функционалната връзка между прекия иск срещу застрахователя /чл.226 ал.1 КЗ/ и деликтния иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента, при които прякото и деликтното право принадлежат на увреденото лице, съществуват успоредно като възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав. Затова при приета с решението основателност на прекия иск срещу застрахователя, съдът правилно е оставил без разглеждане предявените като евентуални деликтни искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД. Съдът дължи произнасяне по съществото по евентуално съединените деликтни искове, когато прекият иск е отхвърлен срещу застрахователя, поради липса на материалноправна легитимация на застрахователя да отговаря по прекия иск, респ., когато дължимото обезщетение надхвърля лимита на отговорността на застрахователя, какъвто не е настоящия случай. Обжалваното решение не е недопустимо в посочената му част и не обуславя допускане на касация.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №716 от 8.04.2015г., постановено по в.гр.д. №278/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ІІ с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :