О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
[населено място], 12.02. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 2311/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Ж., [населено място], [община], чрез процесуалния й представител адвокат М. Г., срещу въззивно решение № 96/16.03.2017 г. по в. гр. дело № 32/2017г. по описа на Врачанския окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в обжалваното решение по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият правен въпрос е: следва ли въззивната инстанция служебно да изследва правния интерес на ищците по предявения отрицателен установителен иск за собственост при условията на чл. 269 ГПК, ако първата инстанция не се е произнесла по този въпрос при решаване на делото. Поддържа се основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият правен въпрос е : отдаването под аренда, обработването и събирането на добиви от сънаследствени имоти само от един наследник, в продължение на 10 години, представляват ли действия, от които се предполага, че сънаследникът е променил намерението си от държане във владение на частите на останалите сънаследници или действията му представляват действия на управление по чл. 31 ЗС . Сочи се противоречие с решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., ВКС, І г.о. и с решение № 154/31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г., ВКС, І г.о.
Ответниците по касационната жалба А. В. Д. и Д. В. Г., представлявани от адвокат М. М., не представят становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение № 128 от 12.01.2017 г. по гр. д. № 1233/2016 г., ВКС, ІІ г.о. е обезсилено въззивно решение № 380 от 31.07.2015 г., постановено по гр. д. № 461/2015 г. на Врачански окръжен съд, в частите му, с които е признато за установено по отношение на ищцата А. В. Д., че ответницата С. Ж. не е собственик на поземлени имоти по картата на възстановената собственост в землището на [населено място], а именно: 6.008 дка от имот 052279 /стар/, обособени в новобразуван имот 052418 и 4.670 дка от имот 055039 /стар/, обособени в новообразуван имот 055072, по отношение на ищцата Д. В. Г. е признато за установено, че ответницата С. Ж. не е собственик на поземлени имоти в същото землище, представляващи по картата на възстановената собственост, а именно 5.781 дка от имот 046011 /стар/, обособени в новообразуван имот 046168 и имоти 015004 и 083017, като са отхвърлени исковете на А. В. Д. и Д. В. Г. против С. Г. Ж. по отношение на имотите: 3.346 дка от имот 046011 /стар/, обособени в новообразуван имот 046169, 3 дка от имот 052279 /стар/, обособени в новообразуван имот 052417 и 4.332 дка от имот 055039 /стар/, обособени в новообразуван имот 055071, както и в частите, с които за тези три имота е отхвърлено искането за отмяна на нотариалния акт № 77/2013 г., а за останалите е потвърдена отмяната на акта, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Делото е върнато на въззивния съд за продължаване на процесуалните действия и произнасяне по предявения иск за признаване за установено, че ответницата не е собственик на имотите на основание давностно владение.
При новото разглеждане с обжалваното решение е потвърдено решение № 114 от 20.04.2015 г., постановено по гр.д. № 345/2014 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина в частта, в която е уважен предявеният против С. Г. Ж. отрицателен установителен иск, и е признато за установено, че С. Г. Ж., не е собственик на основание давностно владение на поземлени имоти по КВС на [населено място], област В., представляващи: 1/ имот № 015004; 2/ имот № 046011; 3/ имот № 052279; 4/ имот 055039/стар/; 5/ имот № 083017, и в частта, в която е отменен констативен нотариален акт № 77, т.V, н.д. № 7789/2013 г. за същите имоти. В останалите му части първоинстанционното решение е влязло в сила /в частта, в която е признато за установено по отношение на ответника И. Ц. Ц., че Д. В. Г. е собственик съгласно съдебните решения по делбата по гр. д. № 157/2002 г. на Районен съд – Бяла Слатина на имотите, паднали се в неин дял и е осъден ответникът да й предаде владението върху имоти № 015004 и № 083017; в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищците против С. Ж. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко – продажба, обективиран в н.а. № 78/2013 г. и е отхвърлен предявеният от С. Ж. насрещен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл. 211 ГПК за собственост по давност на гореописаните имоти/.
Въззивният съд е констатирал, че през 2002 г. е образувано дело за делба между страните, приключило с теглене на жребий на 17.12.2004 г. Към датата на приключване на делбеното дело /гр.д. № 157/2002 г./ ответницата не е била собственик на поземлените имоти, за които тя се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на основание давностно владение, тъй като от смъртта на общия наследодател до приключване на делбеното дело не е била изтекла изискуемата от закона придобивна давност. До влизане в сила на определението на съда от 17.12.2004 г. за прекратяване на производството по делба, давност не е текла. Нова давност е започнала да тече от влизане в сила на определението за прекратяване на делбеното производство от 17.12.2004 г. до 04.11.2013 г., на която дата Ж. се е снабдила с нотариален акт за собственост по давност чрез обстоятелствена проверка. Ответницата не е установила момента, от който е започнала да упражнява фактическа власт върху процесните имоти, момента от който е превърнала държането им във владение, и момента, в който е демонстрирала промяната в своите намерения пред всичките наследници на общия наследодател. Ползването на имотите лично или чрез отдаването им на трети лица, е част от правомощията на съсобственика по чл. 31, ал. 1 ЗС и не отричат правата на другите съсобственици, поради което не могат да обосноват извод за несъмнено владение. Ответницата е недобросъвестен владелец, тъй като е знаела за воденето и приключването на делбеното дело № 157/2002 г. Съдебното решение за извършване на съдебната делба на процесните имоти между ищците и първата ответница е вписано на 25.10.2013 г. – преди снабдяването на ответницата с констативният нотариален акт по обстоятелствена проверка № 77/2013 г., което го прави противопоставимо на всички засегнати лица. Ответницата не е придобила по давност процесните поземлени имоти, тъй като не е изтекъл десетгодишният давностен срок.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не не са налице сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
По първия въпрос. Въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е процесуално допустим, като е съобразил процесуалната предпоставка за допустимост на установителните искове – положителни или отрицателни, изрично предвидена в чл. 124, ал. 1 ГПК – наличието на интерес от установяването. Изводите са в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. С него се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. За наличието на такъв интерес съдът изхожда единствено от направените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения. В случая ищците са въвели твърдение, че са собственици на процесните имоти, а ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение. Даденото решение на поставения въпрос е съобразено с цитираното ТР на ВКС. Наличието му изключва прилагане основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не се налага такова тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на противоречива съдебна практика или непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането.
Вторият въпрос е включен в предмета на спора и е от значение за формиране решаващата воля на съда. Същият обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. В посоченото решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., ВКС, І г.о. е прието,че всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, като фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици и превръща държането те техните идеални части в своене. При промяна на намерението на субекта, упражняващ фактическата власт /interversio possessionis/, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща трябва да бъде изразено по ясен /несъмнен/ начин, т.е. чрез действия който не пораждат съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия. Сключването на договори за аренда, отдаването на вещта под наем, получаването на гражданските плодове само от някой от съсобствениците не съставляват действия, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика и не могат да се третират като проява на намерението на съсобственика да владее имота изцяло за себе си. Както е приел въззивният съд, те представляват действия по управление на общата вещ и не могат да обосноват извод за наличие на явно и несъмнено владение. Ползването на имотите лично или чрез отдаването му на трети лица е част от правомощията на съсобственика съгласно чл. 31, ал.1 ЗС. В този смисъл е установената практиката на ВКС /решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 192-16.02.2017 г. по гр. д. № 763/2016 г. ВКС, І г.о./. Следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е приел и втори решаващ извод – че ответницата не е придобила в собственост процесните имоти, тъй като от доказателствата не може да се направи извод, че е изтекъл десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС защото е установен моментът, в който държането е превърнато във владение, както и че владението не е било несъмнено.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и за допускане касационно обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 96/16.03.2017 г. по в. гр. дело № 32/2017 г. по описа на Врачанския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: