4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
София, 22.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора………………….……………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 248 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 9751 от 13.ХІ.2013 г. на П. С. С. от [населено място], подадена против решение № 108 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 7.Х.2013 г., постановено по т. д. № 228/2013 г., с което – като неоснователен – е бил отхвърлен неговият предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с предмет съществуването на вземане в размер на 117 350 лв., която сума четиримата ответници /М. Л. Д., М. Л. Д., [фирма] и [фирма] – всички от [населено място], област Б./ му дължали солидарно въз основа на запис на заповед от 19.ХІІ.2007 г. с падеж 30.ІХ.2008 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата па подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на касатора П. С. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон /досежно разграничаване между поръчителството по чл. 138 ЗЗД и това по чл. 485, ал. 2 ТЗ/, поради което той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който неговият положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да бъде уважен, како четиримата ответници бъда осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да му заплатят всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с „установената” практика на ВКС, обективира в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия, както следва: 1./ Р. № 5/9.ІІ.2010 г. по т. д. № 268/09 г.; 2/ Р. № 120/30.VІІ.2010 г. по т. д. № 988/09 г. и 3/ Р. № 17/21.ІV.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. Отделно от това „материалноправният спор” бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК четиримата ответници по касация писмено са възразили чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от АК-Б. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да са ангажирали доказателства, че такива реално са били направени. Инвокирани са доводи, че „никъде в решението си Бургаският апелативен съд не е тълкувал погрешно или прилагал превратно закона в частта, касаеща нормата на чл. 485 от ТЗ и чл. 138 от ЗЗД”, както и че „в изложението на касационните основания не се открояват точни и ясни въпроси, които да се поставят за разглеждане пред ВКС”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на П. С. С. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение, погрешно акцентиращо изключително върху абстрактния характер на записа на заповед, и в резултат – да отхвърли предявеният по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК положителен установителен иск на П. С. С. срещу четиримата ответници, Бургаският апелативен съд е приел, че при въведените в обстоятелствената част на исковата му молба твърдения за наличие на каузални правоотношения помежду им във връзка с процесния запис на заповед, произтичащи от сключен на 26.V.2006 г. предварителен договор /обещание за продажба на 80% от правото на строеж на сграда в УПИ ІХ-348 от кв. 71 по плана на [населено място]/ и при съобразяване правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест, „ищецът е този който следва да докаже съществуващите каузални правоотношения и това доказване трябва да е пълно”. Констатирано е на тази плоскост обаче, че страните по подписаното на 22.ХІІ.2006 г. споразумение и по записа на заповед от 19.ХІІ.2007 г. „не съвпадат по никакъв начин” и затова крайният извод е за недоказаност на твърдението за издаване на процесния запис на заповед като обезпечение по съществуващо каузално правоотношение.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР І 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на решаващия съд. Поради това не ВКС, а именно касаторът е длъжен за изложи ясна и точна формулировка на релевантния правен въпрос, защото той не може да бъде извеждан от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Въобще непосочването на въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – в случая тези по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Недопустимо, от друга страна, е извършеното от касатора С. отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 3-то ГПК с основания за допустимост на касационния контрол. В заключение, меродавно за изхода на настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК е обстоятелството, че обжалваното решение на Бургаския апелативен съд е в съответствие със задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 17 на приетото впоследствие тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГКТК на ВКС от 18 юни 2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., според които: „В производството по установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден запис на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 108 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 7.Х.2013 г., постановено по търг. дело № 228/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2