7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
С., 28.11.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело № 60153/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Д.-К. и адв. М., срещу въззивно решение №59 от 29.03.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 40/2016г. С това решение е потвърдено решение № 1658 от 26.10.2015г., постановено по гр.д.№2812 по описа за 2014г. на Пловдивския окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл.26, ал.2, пр.5 във вр. с чл.17, ал.1 ЗЗД в отношенията между [фирма] и [фирма], че договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 35, т.I, рег. № 190, н.д.
№ 25/26.01.2012г. на нотариус Д.С., е нищожен в частта му относно договорената продажна цена от 20 000,00 лева, поради относителната симулативност на тази договорна клауза, прикриваща действително съглашение за заплащане на продажна цена в размер на 100 000,00 евро, от които 70 000,00 евро – платени на 14.12.2011г., а за остатъка от цената в размер на 30 000,00 евро вместо плащане купувачът е задължен да прехвърли собствеността върху недвижим имот, подробно описан в нотариален акт № 176, т. III, рег. № 2564, н. д. № 473/15.06.2011г. на нотариус Д. С., и е развален договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 35/26.01.2012г., т. I, рег.
№ 190, н.д. № 25/26.01.2012г на нотариус Д.С., с който продавачът [фирма] е продал на купувача [фирма], недвижим имот, подробно описан в нотариален акт № 55, т. 65, д. № 11958/02.10.2009г. на Служба по вписванията – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените исковете.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК по въпроса: 1./ „Относно формирането на извод на съда за доказана симулация в частта за цената и прилагане на дисимулираната сделка без обсъждане на всички относими доказателства и доводи на страните?“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с въпросите: 2./ „Ползва ли се констативният нотариален протокол по реда на чл. 593 ГПК с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК относно отразените в него действия и изявления на страните ако не е подписан от молителя и самоличността на същия не е надлежно удостоверена?; 3./ „Може ли да бъде конвертиран констативен нотариален протокол до частен документ, съдържащ изявление на страната, оспорваща твърдението за симулация, и/или да се цени като документ, съдържащ изявление в този смисъл пред държавен орган при положение, че не е подписан от молителя и не е надлежно удостоверена самоличността му?“ ; 4./„Може ли констативен нотариален протокол да бъде основание за преодоляване на забраната за разпит на свидетели по чл. 165 ГПК?“. Касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 86/18.07.2011г. по т. д .№ 682/2010г. на ВКС, I т.о.,Решение № 118/06.10.2010г. по т. д .№ 1053/2009г. на ВКС, I т.о., Решение № 29 по гр. д. № 1105/2004г. на ОСГК на ВКС и Решение № 988/2010г. по гр. д .№ 573/2009г. на ВКС, IV г.о. и по въпросите: 5./ „Симулативна ли е продажбата с окончателния договор ако сделката е сключена при цена, различна от уговорената в предварителния договор?“, 6./Следва ли да бъдат доказани от ищеца всички съществени условия на дисимулираната сделка /цена, условия, начин, срокове на плащане/, за да бъде заместена определената от него като симулативна клауза в частта за цената?, 7./ „Имат ли страните вложената в чл. 9 ЗЗД свобода да предоговарят условията по предварителния си договор, включително да новират съществените такива, каквато е цената/ чл.107, във вр. с чл. 20а, ал.2 ЗЗД?“, 8./ „Относно обвързващата сила на изповяданите по нотариален ред изявления на страните в окончателния договор“. Поддържа се и противоречие с т.12 от Тълкувателно решение 1/2001г. на ВКС по въпроса: 9./ „ Дали съждението на въззивния съд, обусловило правния му извод, че ищецът–строител е изправна страна по договора /конкретно по задължението за извършване на договорените в предварителния договор обем и вид СМР към момента на сключване на окончателния договор/, което се основава на грешна логическа преценка на закономерности и типични връзки между факти и явления, е необосновано и дали с това е нарушено изискването за обоснованост на съдебните решения?“. Касаторът счита също, че произнасянето по въпроса: 10./ „Изправна страна ли е строителят ако в предварителния договор се е задължил към момента на сключване на окончателния да изпълни СМР, надхвърлящи по обем и различаващи се по вид от предвидените в одобрения проект, чийто инвеститор е самият строител, а впоследствие към момента на окончателния договор е изпълнил само предвидените в проекта?“ ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [фирма] взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в производството разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че с предварителен договор от 14.12.2011г. страните по делото са уговорили продажба на процесния магазин, в изцяло завършен вид, подробно описан в договора, като цената на продаваемия имот е в размер на 100 000 евро, като същата е окончателна и не подлежи на промяна; че след преговори, на 26.01.2012г. страните са сключили окончателен договор за продажба на процесния магазин, като в нот. акт е посочена продажна цена в размер на 20 000 лв., платена от купувача по банков път на 14.12.2011г.; че на датата на сключване на предварителния договор ответникът в качеството на купувач е заплатил в полза на ищеца по банков път сума в размер на 70 000 евро, съобразно уговорката в предварителния договор, уредена в р.II, т.2 от същия; че между страните са проведени преговори в присъствието на нотариус Д. С. на 26.01.2012г. във връзка с приключване на отношенията им по цитирания предварителен договор, като на същата дата е сключен окончателен такъв и че за преговорите е съставен от нотариуса констативен протокол, чиято истинност и автентичност са установени в процеса по несъмнен начин, след производство по оспорване. Приел е също, че видно от посочения констативен протокол, съставен и подписан от нотариуса, всяка от страните е правила предложения за приключване на отношенията по предварителния договор, като е коментирана цена на продаваемия имот в размер на 100 000 евро, от които платени предварително 70 000 евро и дължим остатък в размер на 30 000 евро, като преговорите са водени именно за начинът на плащане на остатъка в размер на 30 000 евро. С оглед на тези констатации е посочил, че след като изявленията на страните, направени от законните им представители, в присъствието на адвокатите им, са направени пред нотариуса и са материализирани в съставения от него констативен протокол, доколкото на нотариуса е възложена държавната функция да удостоверява подписи и изявления, извършени пред него, то е налице начало на писмено доказателство, правещо вероятно наличието на симулация относно действителното съглашение между страните за размера на продажната цена и събирането на гласни доказателства за установяване на процесната симулация е допустимо.
След анализ на събраните доказателства е достигнал до извода, че действителната воля на страните по спора и по договора е била продажната цена да е в размер на 100 000.00 евро, както е договорено с предварителния договор, като волята им е прикрита с посочената симулативна клауза за цена в размер на 20 000 лева. Обосновал е, че привидността се състои именно в това – страните се съгласяват да изповядат договора по определен начин, но нямат воля да бъдат обвързани по този начин. С оглед нищожността на посочената клауза е приел, че отношенията между страните следва да се уредят съобразно дисимулираната сделка – за продажна цена в размер на 100 000 евро, от които авансово платени 70 000 евро и неплатен остатък в размер на 30 000 евро.
По отношение на обусловения иск с правно основание чл. 87 ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел за установено, че ищецът, в качеството си на продавач и строител на продаваемия магазин, е изпълнил задълженията си както да завърши имота, така и да го прехвърли в полза на ответника – купувач, с окончателен договор, изповядан с нот. акт.; че ответникът не е изпълнил задължението за заплащане на остатъка от договорената продажна цена в размер на 30 000 евро, чрез прехвърляне в полза на ищеца на собствеността върху свой недвижим имот, както и че ответникът не е изпълнил задълженията си да придобие собствеността върху този недвижим имот изцяло и да я прехвърли, съобразно действителната воля на страните. С оглед на това е обосновал, че ответникът е неизправна страна по договора за продажба, като неизпълнението не е незначително с оглед интереса на кредитора и е виновно, доколкото причината да не може да се изпълни задължението обективно е била налице при сключване на договора и е била известна на ответника. В тази връзка въззивният съд е приел, че договорът за продажба на магазин от 26.01.2012г. следва да бъде развален.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият и деветият въпрос по същество са оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, поради допуснати процесуални нарушения от страна на съда при анализа на събраните доказателства. Това оплакване е касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че се допусне касационното обжалване, но с поставянето му не може да се обоснове наличие на общо основание за достъп до касация. По въпросите под №№ 2, 3 и 4 от изложението липсва произнасяне от въззивния съд. Същият не е обсъждал сочените пороци на констативния нотариален протокол /неподписването му от молителя и ненадлежното удостоверяване на самоличността му/ и те не са повлияли на преценката му за доказателствената стойност на протокола от една страна, а от друга за характера му на „начало на писмено доказателство“, обосноваващо допускането на свидетелски показания относно установяването на симулацията. Няма произнасяне и относно възможността за конвертиране на страдащ от пороци констативен нотариален протокол в частен документ. В. съд не е разсъждавал и по въпросите под №5, №7 и № 8 в изложението относно симулативността на продажба с окончателен договор, извършена при условия, различни от уговорените в предварителния такъв. Няма формиран извод и за наличие на симулативност единствено въз основа на констатирано различие между клаузи на предварителен и окончателен договор. В. съд е разглеждал предварителния договор, сключен между страните, единствено като индиция за действителната им воля, но до крайния извод за наличие на симулация е достигнал след анализ на всички събрани доказателства. Съдът не е разглеждал и въпроса за обвързващата сила на изповяданите по нотариален ред изявления на страните в окончателния договор. Деветият въпрос е свързан с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т .3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Според разясненията, дадени в това решение, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Не е правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и обуславящ решаващите изводи на въззивния съд и въпросът „Следва ли да бъдат доказани от ищеца всички съществени условия на дисимулираната сделка /цена, условия, начин, срокове на плащане/, за да бъде заместена определената от него като симулативна клауза в частта за цената?“ Отговорът на въпроса произтича от очертанията на спорния предмет. Само когато разкриването на действителните отношения би се вместило в спорния предмет /очертан от искането на ищеца и възраженията на ответника/ би могло да се изисква от съда да установява всички детайли на вътрешните отношения между страните. Задължението на съда е в рамките на спорния предмет да разкрие прикритото съглашение. В случая съдът е бил сезиран с искане за установяване нищожност на сделката единствено в частта относно договорената продажна цена. Въпреки това следва да се посочи, че не се обосновава и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поддържана от касатора. Соченото от касатора Решение № 988/2010г. по гр. д .№ 573/2009г. на ВКС, IV г.о. е постановено по различен правен въпрос и само във връзка с преценката за наличие на прикритата сделка по конкретния казус в мотивите на същото е посочено, че следва да се докажат нейните съществени условия.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 59 от 29.03.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 40/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: