1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
[населено място], 29.11.2013година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 6 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] в ликвидация, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. срещу решение № 219 от 19.07.2012г. по в. т. дело № 270/2012г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение № 200 от 10.11.2011г. по т. дело № 47/2011г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която [фирма] в ликвидация е осъдено да заплати на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол сумата 24 742,72 лв., представляваща договорна неустойка за забава в плащанията на 15, 16, 17 и част от 18 разсрочени вноски от цената на приватизационен договор от 28.07.1999г., и след отмяна на първоинстанционния съдебен акт в отхвърлителната му част ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца разликата над присъдените 24 742,72 лв. до пълния предявен размер на претенцията от 536 055,72 щ. д. на основание чл. 92 ЗЗД и сумата 59 345,01 лв. – разноски за двете съдебни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в допълнително представено изложение обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на спора в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Допустимо ли е в приватизационен договор, сключен по реда на отменената Наредба за конкурсите в редакцията й към 28.07.1999г. да се уговаря неустойка за забавено плащане на парично задължение, различна от законната лихва? Излиза ли извън рамките на ЗППДОП /отм./ разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 3 НК /отм./ в редакцията й към 28.07.1999г.; налице ли е противоречие между последната и разпоредбите на ЗППДОП /отм./; диспозитивен или императивен характер има съдържащото се в нея предписание за поведение?” – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. „Противоречи ли уговорката по чл. 20 от приватизационния договор, с която се договаря неустойка в размер на 1% върху дължимата сума за всеки ден просрочие на добрите нрави?” – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
3. „Има ли действие забраната по чл. 32в ЗПСК, въведена с изменението на закона /ДВ, бр. 89/2010г./, за намаляване на неустойки по приватизационни сделки поради прекомерност, по отношение на неустойки, дължими за периоди на неизпълнение преди влизането на тази разпоредба в сила?”
4. „Разполага ли гражданският съд с правомощието, по повод на конкретен граждански спор, да упражнява инцидентен контрол за законосъобразност по отношение на нормативни административни актове, какъвто характер има отменената НК, съответно включени ли са в съдържанието на термина административен акт по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК и посочената категория административни актове?”
5. „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях?”
Ответникът Агенция за приватизация и следприватизационен контрол не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало правоотношение по договор за приватизационна продажба на 400 дружествени дяла от капитала на [фирма], [населено място], по силата на което купувачът [фирма] се е задължил да заплати договорена цена от 450 000 щ. д. при условията на разсрочено плащане на 15 вноски по схема за срок от 10 години. Страните са уговорили, че стойността на неизплатената част от продажната цена се увеличава с 50 на сто от основния лихвен процент за изтеклия период, считано от датата на подписване на договора /чл. 20, ал. 4/. Съдебният състав е приел, че договорно предвидените корекции имат характер на възнаградителна лихва, съставляват част от вноската и по този начин – от самата цена. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивната инстанция е установила общия размер на цената по договора за приватизационна продажба с договореното увеличение – 512 260,60 щ. д.
По делото е прието, че с влязло в сила решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 235 690,89 щ. д. – неплатена част от втора и изцяло неплатени от трета до единадесета разсрочени вноски, заедно със законната лихва, считано от 31.08.2006г. до окончателното издължаване, съдебни такси и разноски. …
Въз основа на основното и допълнителното заключение на ССЕ е направен извод, че ответникът е допуснал твърдяната забава на плащанията през посочените периоди, поради което е приет първи вариант на основната ССЕ, съгласно който дължимата договорна неустойка по чл. 20 от договора възлиза на 536 055,69 щ. д. Вторият вариант на заключението на ССЕ не е кредитиран от съда поради това, че касае изчисления до датата на депозиране на исковата молба, докато предявеното право е за присъждане на мораторна неустойка за изрично посочени различни периоди.
Възражението на ответника за нищожност на клаузата за неустойка /чл. 20 от договора/ поради противоречие със закона /чл. 16, ал. 2, т. 3 от Наредба за конкурсите /отм., редакция към 28.07.1999г./ е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че нормата на чл. 16, ал. 2, т. 3 НК /отм./, въвеждаща изисквания към размера на мораторните неустойки, излиза извън обхвата на законовата делегация по ЗППДОбП /отм./, ограничена единствено до регламентирането на реда и условията за провеждане на конкурси в процесуалноправен смисъл. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за приватизационна продажба по § 12, ал. 2 и ал. 3 ПЗР на ЗППДОбП е гражданскоправна сделка с административни елементи, чието съдържание се определя при спазване на принципите за автономност на волята и свободата на договарянето, като ограничения в общите принципи могат да се налага единствено с равен по степен нормативен акт, а не с подзаконов такъв съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА. Според въззивната инстанция разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 3 НК /отм./ не въвежда императивна забрана страните да уговарят неустойка в размер по-висок от законната лихва по забавените плащания и поради това, че посочената правна норма не цели създаване на привилегия за купувача, а охрана на насрещния публичен интерес в процеса на раздържавяване.
Възражението на ответника за нищожност на договорната клауза за неустойка поради противоречие с дорбите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е прието за неоснователно. За да направи този извод, въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и решение № 46/22.06.2010г. по т. дело № 563/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., с което между същите страни е разрешен спор за присъждане на неустойка по чл. 20 от приватизационния договор за различен период. Изложил е съображения, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката за забава не накърнява моралните норми, а в определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора, като продължителността на времето, през което ще се дължи неустойката зависи изцяло от неизпълнението на неизправната страна по договора. Решаващият съдебен състав се е аргументирал и с разпоредбата на чл. 32в ЗПСК, изключваща възможността за частично освобождаване от отговорност на длъжника съгласно чл. 92, ал. 2, пр. 1 ЗЗД чрез съпоставяне на неустойката с размера на претърпените вреди. Изводът за неоснователност на възражението за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави е мотивиран с характера на сделката – особен вид продажба по реда на ЗППДОбП /отм./, при която купувачът получава определени преференции спрямо обекта, по отношение на цената и начина на плащане, като интересите на продавача /държавата/ се гарантират чрез основните функции на цената /вноската/ и размера на неустойката. Изложени са и доводи, че страните не са уговорили условие неустойката да не надвишава стойността на престацията по приватизационния договор. По отношение на правната възможност по чл. 20, ал. 2 от договора при забава повече от 45 дни от страна на купувача продавачът едностранно да развали договора въззивният съд е приел, че правото на разваляне на договора и правото да се претендира изпълнение със съответните санкционни последици са алтернативни права, предоставени изцяло на преценка на кредитора. Решаващият съдебен състав се е аргументирал и с предмета на договора – продажба на дружествени дялове, като е съобразил, че евентуалното разваляне на договора би довело до връщане на дяловете в патримониума на продавача при отчитане, че тяхната имуществена равностойност е променена в резултат на продължила повече от 10 години стопанска дейност под чуждо управление и контрол.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на първите два материалноправни въпроса не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формирана е трайноустановена съдебна практика, съгласно която страните могат да уговорят при неизпълнение на договорно парично задължение заплащане на неустойка, която по размер може да надхвърля минимално определения размер на обезщетението за неизпълнение на парично задължение, регламентирано в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а именно законната лихва. Предвидената в чл. 16, ал. 2, т. 3 от Наредба за конкурсите /отм., в редакция към 28.07.1999г., т. е. ДВ, бр. 50 от 1998г./ неустойка за забава на плащане на цената в размер на законната лихва е аналогична на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като и в двата случая страните могат да уговорят неустойка над минимално определения размер. Като е приел, че разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 3 от Наредба за конкурсите /отм./ не въвежда императивна забрана страните да уговарят неустойка в размер по-висок от законната лихва по забавените плащания и че посочената правна норма не цели създаване на привилегия за купувача, а охрана на насрещния публичен интерес в процеса на раздържавяване на собствеността, и като се е аргументирал с вида на договора за приватизационна продажба по § 12, ал. 2 и ал. 3 ПЗР на ЗППДОбП като гражданскоправна сделка с административни елементи, при която се спазват принципите за автономност на волята и свободата на договарянето, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на трайната съдебна практика.
Вторият материалноправен въпрос „противоречи ли уговорката по чл. 20 от приватизационния договор, с която се договаря неустойка в размер на 1% върху дължимата сума за всеки ден просрочие на добрите нрави?” не обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и решение № 46/22.06.2010г. по т. дело № 563/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., последното постановено в съответствие с посоченото тълкувателно решение и с което между същите страни е разрешен спор за присъждане на неустойка по чл. 20 от приватизационния договор за друг период от време. Съгласно постоянната практика на ВКС, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от примерно изброените в тълкувателното решение критерии и други критерии, като се отчитат конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Изводът за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на договорната клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е направен след изясняване на спора от фактическа страна, при конкретна преценка на установените по делото факти и обстоятелства, към момента на възникване на договорното правоотношение между страните, като са отчетени вида, характера и особеностите на сделката и договорните клаузи, съобразно практиката на ВКС.
По отношение на третия правен въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като, както и да бъде решен, не би променил изхода на делото, поради обстоятелството, че въззивният съд не е решил спора само въз основа на разпоредбата на чл. 32в ЗПСК. Съдебният състав, в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, е обсъдил и останалите факти, обстоятелства и релевирани от страните доводи, въз основа на които е изградил правните си изводи.
Четвъртият правен въпрос е процесуалноправен, но не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК и чл. 15, ал. 3 ЗНА е формирана трайна практика на ВКС, която не е нарушена от въззивната инстанция при прилагане на подзаконовия нормативен акт.
Последният процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а относно неговата неправилност е ограничен от посочените в жалбата основания. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, и съобразно чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е длъжен да обсъди с оглед направените във въззивното производство оплаквания релевантните за спора доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, да приложи съответната материалноправна норма към установената фактическа обстановка, като при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд има право да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В настоящия случай решаващият съдебен състав е обсъдил оплакванията на въззивника, релевираните от въззиваемия своевременно възражения и доводи и свързаните с тях доказателства и въз основа на тях в съответствие с постоянната практика на ВКС е направил извод за неоснователност на възраженията за нищожност на клаузата за неустойка поради нарушение на закона и на добрите нрави.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени във въззивното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 219 от 19.07.2012г. по в. т. дело № 270/2012г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.