4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 791
гр. София,17.12.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2319 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. Г. Г. срещу определение от 28.04.2014г. по ч.гр.д. № 2319/14г. на Окръжен съд – Монтана, въззивен граждански състав, с което е потвърдено определение от 09.04.2014г. на съдията по вписванията при Районен съд – Монтана, с което е отказал да извърши вписване на прекратяването на договор за аренда на земеделска земя от 19.08.2010г., сключен за срок от 10 години между арендатора К. „Спестовност”, [населено място] и арендодателя Г. А. А., действащ лично и като пълномощник на В. Б. Х., А. И. А. и С. Б. М..
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно, необосновано и незаконосъборазно,тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че при постановяване на определението въззивният съд е тълкувал и приложил неправилно приложимите нормативни актове, като е приел, че направеното от жалбоподателя нотариално предизвестие за прекратяване на договора за аренда не е предвидено в случаите за вписване, отбелязване и заличаване, изрично посочени в чл.2 от Правилника за вписванията, нито попада сред актовете, подлежащи на вписване, които са изрично изброени в чл.4 от същия правилник. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Може ли да се приеме, че в случаите, когато арендаторът по един срочен аренден договор не се грижи за земята като добър стопанин, е налице основание за арендатора едностранно да прекрати договора и това прекратяване да бъде вписано?”. Счита, че формулираният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
С обжалваното определение Окръжен съд – Монтана е потвърдил определение от 09.04.2014г. на съдията по вписванията при Районен съд – Монтана, с което е отказал да извърши вписване на прекратяването на договор за аренда на земеделска земя от 19.08.2010г., сключен за срок от 10 години между арендатора К. „Спестовност”, [населено място] и арендодателя Г. А. А., действащ лично и като пълномощник на В. Б. Х., А. И. А. и С. Б. М.. За да достигне до този извод, въззивният съд, тълкувайки разпоредбата на чл.27, ал.2 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/, е приел, че на вписване подлежи вече прекратеният договор за аренда на земеделски земи, само когато обаче е прекратен на някое от посочените в този специален закон основания. Приел е, че законът не предвижда прекратяване с едностранно предизвестие на срочните договори за аренда, а само на безсрочните – чл.29, ал.1, и то – при определени предпоставки, като едностранно прекратяване на договор за аренда с определен срок може да стане само по съдебен ред. Посочил е, че проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от ПВ в случая е, дали е налице някоя от хипотезите на чл.27, ал.1 ЗАЗ – дали едностранно прекратяване на срочния договор е предвидено в този закон и, като е констатирал, че в закона не е предвидено такова прекратяване, съдията по вписванията правилно е отказал вписване на това обстоятелство. Въззивният съд е счел за неоснователно позоваването на т.6 от ТР № 7/2012г. на ОСГТК, тъй като в него са дадени разяснения относно вписванията на определен акт, а в случая се касае за вписване на настъпил юридически факт с правно значение, какъвто е прекратяването на арендния договор.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от частния жалбоподател в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е релевантен за изхода на спора, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил извода му за неоснователност на подадената частна жалба. Поради това по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Настоящият състав намира обаче, че не е налице поддържаното от жалбоподателя селективно основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай жалбоподателят е обосновал съображенията си на фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно, че отговорът на формулираните правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументира твърденията си, като обоснове релевантността на разгледаните от въззивния съд правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая по формулирания от жалбоподателя правен въпрос е налице задължителна съдебна практика /определение № 311 от 24.04.2013г. по ч.т.д. № 1880/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 424 от 05.07.2012г. по ч.т.д. № 316/2012г. на ВКС, ТК, І то., определение № 823 от 02.12.2013г. по ч.т.д. № 3799/2013г. на ВКС, ТК, ІІ то./, съобразно която едностранното прекратяване на договора по чл.27, ал.1, т.2 ЗАЗ вр. чл.87, ал.2 ЗЗД не е от категорията на едностранните, безспорни вписвания, които не засягат чужда правна сфера и подлежат на вписване съгласно чл.569, т.5 ГПК. С оглед на това разваляне поради неизпълнение на срочен договор за аренда не подлежи на вписване от съдията по вписванията, а договорът следва да бъде развален по исков ред. На вписване в имотния регистър подлежи само прекратяването с едностранно предизвестие на арендния договор в случаите на чл.27, т.4 ЗАЗ във връзка с чл.29, ал.1 ЗАЗ, т.е. при прекратяване на безсрочните договори, но не и в останалите случаи.
Поради това настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Окръжен съд – Монтана.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 28.04.2014г. по ч.гр.д. № 2319/14г. на Окръжен съд – Монтана, въззивен граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: