4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 792
С., 12.10.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 258/2010 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3,т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], гр.С. против въззивното определение на Бургаския окръжен съд № 25 от 18.01.2010 год., постановено по ч.гр.д.№ 569/2009 год., с което е потвърдено разпореждане на Бургаския районен съд № 3936 от 01.09.2009 год., по ч.гр.д.№ 4472/2009 год. за отхвърляне заявлението на настоящия частен жалбоподател, като кредитор, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу солидарните длъжници [фирма], гр.Б. и [фирма], [населено място] за сумите: 1857.60 лв., представляваща подлежаща на връщане авансово платена част от възнаграждението по неизпълнен договор за изработка, заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.06.2009 год. и 221.19 лв.- мораторна лихва за периода 29.08.2008 год.- 23.06.2009 год..
Частният жалбоподател въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на сэъдопроизводствените правила – чл.410, ал.2 ГПК, във вр. с чл.127, т.4 ГПК и чл.411, ал.2, т.2 ГПК и на материалния закон, относно основанията за солидарна отговорност на длъжниците, поради което иска отмяна на обжалвания съдебен акт.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор е обосновал достъпа до касационен контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението му е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилия крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право: «дали в заявелнието за издаване на заповед за изпълнение е необходимо да се посочва и основанието, с оглед на което се претендира солидарна отговорност на посочените като длъжници ЮЛ» е в противоречие с практиката на съдилищата, както и с трайната практика на ВКС.
Като израз на последната са посочени влезлите в сила определения на ВКС: № 134/18.03.2009 год., по гр.д.№ 120/2009 год.; № 332/09.06.2009 год., по гр. д.№ 266/2009 год.; № 284/20.05.2009 год., по гр.д.№ 277/ 2009 год. ; № 364/08.06.2009 год., по гр.д.№ 385/2009 год.; № 347/ 03. 06.2009 год., по гр.д.№ 368/2009 год.; № 328/08.06.2009 год., по гр.д.№ 209/2009 год и № 134/18.03.2009 год., по гр.д.№ 120/2009 год.;
Същевременно, според частния какатор обстоятелството, че по разгледаните от въззивната инстанция процесуалноправни въпроси, значими за изхода на делото – «за гранците в обхвата на проверката, съгласно чл.411, ал.2 ГПК, извършвана от първоинстанционния съд при подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, във вр. със степента за конкретизация на обстоятелствата, на които се основава искането и във вр. с установяване противоречие със закона и добрите нрави» и « как следва да процедира в заповедното производство кредитор, който има едно и също вземане срещу двама и повече длъжници, при липса на възможност за евентуално съединяване на претенциите му срещу тях» липсва съдебна практика, обуславя допускане на касационния контрол и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК не е заявила отговор.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана във въззивното производство страна и срещу съдебен акт, от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу солидарните длъжници [фирма] и [фирма] е нередовно, тъй като не отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и ал.3 ГПК, във вр. с чл.410, ал.2 ГПК.
Изложени са съображения, че при липсата на посочено от заявителя [фирма], гр.С. основание за съществуване на солидарна отговорност между длъжниците – ЮЛ, която да произтича от закона или сключен между страните договор и поддържано в частната въззивна жалба твърдение, за различен произход и основание на дълга на последните, обосновава правен извод както за несъответствие на заявлението с въведените от законодателя с чл.127, ал.1, т.4 ГПК задължителни реквизити на исковата молба, обуславящи редовността и, към които чл.410, ал.2 ГПК изрично препраща, така и за противоречието му с разпореденото от чл.121 ГПК, поради което елементите от фактическия състав на чл.411, ал.2, т.1 и т.2 ГПК са налице.
Преценката на решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт позволява да се приеме, че поставените от частния касатор конкретни въпроси на процесуалното право, като обусловили отхвърляне на заявлението се явяват значими за изхода на делото и попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – основна предпоставака за допускане на касационното обжалване.
По отношение на тях не е са осъществени допълнителните изисквания, свързани с визираните критерии за селекция по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:
Първият формулиран процесуалноправен въпос, касаещ редовността от външна страна на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и обхвата на дължимата от първоинстанционния съд проверка е разрешен в съответствие с трайно установената съдебна практика, според която нормата на чл.127, ал.1, ГПК, по силата на изричното препращане от чл.410, ал.2 ГПК е задължително приложима и в заповедното производство. Следователно заявителят, в съответствие с чл.127, ал.1, т.4 ГПК, е длъжен изчерпателно да посочи всички онези фактически обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането, в които основанието, обуславящо правото на кредитора да го претендира от всеки един от длъжниците, несъмнено се вклчва – арг. от чл.121 ГПК.
Израз на тази трайно установена съдебна практика, изключваща твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – налице само, когато наред с обжалвания въззивен съдебен акт съществува и друг влязъл в сила съдебен акт, в който същият въпрос е разрешен по различен начин, са самите цитирани от частния жалбоподател влезли в сила определения на касационната инстанция, в които именно е застъпено и възприетото от БОС разрешение.
Що се касае до втория формулиран въпрос, то освен, че същият не е бил предмет на обсъждане във въззивното производство, тъй като поради липса на създадена от законодателя процесуална възможност въззивният съд не би могъл да дава указания за начина по който следва да процедира кредитора, за да защити интересите си, то само бланкетното посочване на установения в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК критерий за селекция, както е процедирал частния жалбоподател, не е достатъчно да обоснове приложното поле на касационното обжалване въз основа на последния, както изрично е разяснено в т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Бургаския окръжен съд № 25 от 18.01.2010 год., постановено по ч. гр. д.№ 569/2009 год., по подадената от [фирма], гр.С. частна касационна жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: