О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 792
гр. София,31.10. 2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2247 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба [фирма] обжалва решение № 445/06.03.2015 г. по т.д. 3870/14 г. Софийски апелативен съд, 9 състав, с което е потвърдено решение № 851 от 09.06.2014 г. по т.д. 3624/13 г. СГС, VІ-18 състав, с което е отхвърлен иска на [фирма] срещу [фирма], за присъждане на 17 000 лв, представляваща обезщетение за вреди по договор за превоз по договор – заявка от 08.01.2013 г., стойност на товарно ремарке с рег. номер В 9538 ЕК, година на производство 2005 г., обем 66 куб. м. Решението е обжалвано само в тази част.
В касационната жалба [фирма] сочи, че решението е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила, и материалния закон, което е основание за отмяната му по чл. 281 т. 3 от ГПК. Въззивният съд неправилно не бил съобразил решението си с факта, че невъзможността за изпълнение на задължението по договор е настъпила поради виновно неизпълнение на задължението на ответната страна по чл. 11 пар. 1 от Конвенция за международен превоз на товари (Ч.), а именно да приложи или предостави всички необходими документи, които са необходими на превозвача в отношенията му с митническите власти. Въззивната инстанция не е изпълнила императивното си задължение да подведе фактите под хипотезиса на приложимата правна норма
Съдът грешно бил приложил чл. 11, пар. 1 и 2 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки C.. Освен това първоинстанционният съд погрешно е тълкувал цитираната норма, което било нарушение на материалния закон.
Неправилни били констатациите на въззивния съд, че протоколът за констатиране и санкциониране на нарушения от 17.01.2013 г., не е влязъл в сила и поради това не било безспорно установено, че вредите, изразяващи се в заплащането на глоба в размер на 10 000 леи са действително настъпили следствие на противоправните действия на ответната страна. Възражението на касатора в тази насока пред въззивния съд не било обсъдено, което било грубо нарушение на процесуалния закон и в противоречие с константата съдебна практика. По силата на чл. 117 КМЧП, вр. чл. 622, ал. 4 от ГПК българският съд е длъжен да признае и съответно да съобрази своето съдебно решение с решението на Румънски съд. Счита, че доколкото става въпрос за решение на съд в Държава членка от Европейския съюз признаването следва да стане автоматично.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е подал в срок отговор на касационната жалба. Оспорва, че са налице кумулативните предпоставки по чл. 288 от ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
С решение № 445 от 06.03.2015 г. по т.д. 3870/14 г., Софийски апелативен съд, 9 състав е потвърдил решението на Софийски градски съд № 851 от 09.06.2014 г. по т.д. 3624/13 г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] за заплащане на сумата от 17 000 лв, представляваща стойността на товарното ремарке, като неоснователен и недоказан. Въззивният съд след преценка, че предявените искове са допустими и първоинстанционният съд се е произнесъл с оглед търсената от ищеца защита, е приел, че е постановено валидно и допустимо съдебно решение. Посочил е, че съгласно твърденията и искането на ищеца основание на правата му е договор за превоз, сключен между страните, при твърдение за неизпълнение от страна на ответника с оглед предаване на стока, различна от посочената в документите на товара и липса на документи, необходими за достигането й до получателя, задържане на товарното ремарке рег. [рег.номер на МПС] . Въззивният съд е препратил към установените от първоинстанционния съд факти и правни изводи, на основание чл. 272 от ГПК. Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за превоз съгласно заявка – договор от 08.01.2013 г. на бланка на [фирма]. Договорът е с консенсуален характер. Посочено е изрично, че превозът е поръчан от [фирма] и е с товародател [фирма] и получател С. Ф. СА, Швейцария. Прието е, че е налице договор за превоз и е без значение качеството на ответника като спедитор или друг пълномощник. Прието е, че товарът не е получен от получателя. По отношение на иска за обезщетение за вреди, изразяващи се в стойността на конфискувано ремарке, на стойност 17 000 лв, въззивният съд е приел, че е безспорно между страните обстоятелството, че актът на румънските власти за констатиране на нарушение и налагане на глоба и постановяване на конфискация на ремарке не е влязъл в сила и е предмет на съдебно обжалване. Въззивният съд е приел, че е висящо производството за установяване на нарушение във връзка с превозването на акцизна стока – тютюн без необходимите придружаващи такава стока документи, поради което не би могло да се приеме, че ответникът – товародател не е изпълнил задълженията си по цитираните чл. 7 и 11 от Конвенцията. Въззивният съд изрично е посочил, че не може да се признае решение на румънски съд, защото съгласно Регламент 44/2001 г. на Съвета същият е неприложим за данъчни, митнически и административни дела. При липса на доказателства, че административният акт за налагане на глоба на превозвача – ищец и конфискация на процесното ремарке и доказателства, че ищецът е собственик на това ремарке, съдът е направил извод, че няма доказателства за настъпили имуществени вреди, за които би могъл да отговаря товародателя. Въззивният съд е направил извод, че по делото не се установява твърдяното неизпълнение на задълженията на товародателя за предоставяне на сведения във връзка с вида на превозваната стока и на изискуемите документи, предвид вида й – акцизна стока, поради което изводът на въззивния съд е, че е изключено ответникът да носи отговорност за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] сочи, първи въпрос, който според него съставлява основание за допускане на касационно обжалване, разрешен в противоречие с трайно установената практика на Върховния касационен съд на Р България, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи, че въззивният съд не се е произнесъл съгласно вярната правна квалификация при първоинстанционното разглеждане на делото. Въззивната инстанция не била изпълнила задължението си да обезпечи правилното приложение на императивната материалноправна норма, като даде указания относно подлежащи на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивният съд е следвало след проверка на първоинстанционното решение да приложи чл. 89 от ЗЗД и да обяви разваляне на договора по право поради невъзможност за изпълнение, предизвикани от ответника виновно. Това било грубо нарушение на процесуалните и материални разпоредби и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Въззивната съдебна инстанция била допуснала друго съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, което освен това е и установено в трайната съдебна практика на ВКС. Въззивният съд въпреки отправеното във въззивната жалба оплакване, бил продължил да прилага грешния материален закон – чл. 370, ал. 2 от ТЗ, а не приложимия към случая чл. 11 пар.1 и пар. 2 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки. Изводът на въззивния съд, че товародателят не е длъжен да предаде всички необходими документи за достигане на стоката до получателя, тъй като не е изрично уговорено, бил погрешен. Несъобразяването с наведените доводи от страна на съда, освен нарушение на материалния закон били и в разрез с трайно установената практиката на ВКС – Тълкувателно решение 1 / 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
3. Въззивният съд неправилно и необосновано приел, че настъпването на вредните последици на [фирма] не било доказано, тъй като протокол от 17.01.2013 г. за констатиране и санкциониране на нарушенията № 12 Е, на румънските митнически власти е подлежал на съдебно обжалване. Съдът отново не бил обсъдил направеното пред него възражение, че протоколът за констатиране и санкциониране на нарушенията подлежи на предварително изпълнение, което от своя страна доказвало че към момента на плащане на наложената глоба, тя е била ликвидна и изискуема, поради което въззивната инстанция е следвало да приеме, че настъпилите вреди са реално настъпили и установени по размер и основание към момента на направеното плащане от страна на [фирма]. Това отново според касатора било нарушение на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК.
4. Отказът на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на съда в К. по дело № 3806/215/2013 г., нарушавало редица материални и процесуални закони, а освен това ограничава правото на защита на ищеца по делото. В трайно установената практика на ВКС по отношение на приложението на чл. 117 КМЧП и чл.12 К. се приемало, че съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на решение на Държава-членка на ЕС. Така било предвидено в решение № 27 от 17.03.2008 г. по т.д. 510/2007 г., ІІ ТО, ВКС. Освен това компетентността на въззивния съд по признаването на решението на държава членка била безспорна и произтичала от факта, че пред него протичало производството по обусловения въпрос, по отношение, на който разрешеният със сила на пресъдено нещо правен спор от румънския съд се явява преюдициален въпрос и в този смисъл било решение № 23 от 13.02.2006 г. по гр.д. 638/2005 г., ІІ ГО. Въззивният съд бил длъжен да съобрази решението си с решението на съда в [населено място], Румъния. Нарушаването на това негово задължение противоречало на посочените решения, съставляващи задължителна практика на Върховния касационен съд.
В т. 1 касаторът е направил само една констатация, а не е посочил извод, който въззивният съд е направил и този извод да съставлява разрешенията по делото процесуалноправен или материалноправен въпрос, в нарушение на трайната практика на Върховния касационен съд, каквото допълнително основание по чл.280, ал. 1, т.1 от ГПК сочи касаторът. Посоченият от касатора като разрешен от въззивния съд въпрос за това дали е налице разваляне на договора по право и следва ли служебно въззивният съд да обяви един договор за развален, без да има искане за това, не е въпрос, който е разрешен от съда и да е обусловил извода в постановеното въззивно решение. Изобщо не са изложени конкретни факти от въззивния жалбоподател, от които може да се направи извод за наличие на хипотезата на чл. 89 от ЗЗД. Общото позоваване на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС не обуславя извод за нарушаване на задължителната практика на Върховния касационен съд от въззивния съд. В посоченото тълкувателно решение е разяснено кога въззивният съд може да действа служебно и да приложи императивна правна норма. В случая не е разрешен правният въпрос с неправилна правна квалификация на претендираните от касатора права, за да може да възникне задължение у въззивния съд, да приложи правилно материалния закон. Ето защо касаторът не е посочил разрешеният материално правен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решението по делото. Липсва общо основание за допускане до касационно обжалване. Поради липсата на общо основание за допускане до касационно обжалване, не следва да се изследва налице ли е допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК . По посочения първи въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
По отношение на посочения в точка 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, касаторът сочи неправилно приложение на материалния закон чрез недаване на вярна правна квалификация на правното основание на предявения иск. В т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че въпросите за правилността на съдебното решение не могат да се обсъждат в производството по чл. 288 от ГПК, а също така и въпросът за правната квалификация тогава когато въззивният съд не е подменил търсената от ищеца защита. Въззивният иск е квалифицирал исковете като такива с правно основание чл. 372 от ТЗ вр. Конвенцията за договора за международен превоз на товари C., чл. 79 вр. чл. 367 ТЗ вр. Конвенцията, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Релевирането от въззивния на правното основание към посочените от него норми не може да се обсъжда като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът за правната квалификация на иска, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се разглежда като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ето защо въпросът за това как съдът е квалифицирал исковете не представлява процесуалноправен или материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд.
При наведените в този въпрос доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно неправилната правна квалификация, съдът е длъжен да се произнесе по вероятността решението да е недопустимо, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая вероятност решението да е недопустимо не се установява. С оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира, че следва да прецени дали въззивният съд правилно е възприел иска, с който съдът е бил сезиран и дали е излязъл извън търсената от ищеца защита и е постановил решение, което не съответства на поисканата защита. В настоящия случай допустимостта на съдебното решение с оглед релевираните доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се разгледа от гледна точка на посочените в исковата молба факти, представляващи основание на търсената защита, и отнасянето им от въззивния съд към посочена правна норма, вярно, без тяхната подмяна. Само когато въззивният съд се е произнесъл по различни от сочените факти, и по различно искане, подменяйки предявения иск и произнасяйки се не в съответствие с търсената защита, само тогава съдебното решение има вероятност да е недопустимо и това обуславя допускане на касационното му обжалване. В случай, когато съдът се е произнесъл по предявения иск, няма вероятност да е недопустимо съдебното решение. Така е в конкретния случай, по иска за заплащане на сумата от 17 000 лв, представляваща обезщетение за причинени вреди, стойността на задържано ремарке от румънските власти, въззивният съд правилно е отразил търсената от ищеца-касатор защита и постановеното съдебно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Поради изложеното съдът намира, че посоченият въпрос от касатора не съставлява процесуалноправен въпрос, който да е обусловил правните изводи на съда по делото. Соченото от касатора, че изводът на въззивния съд относно непредаване на всички необходими документи за достигане на стоката до получателя, тъй като не е изрично уговорено бил погрешен е свързано с анализ на правните норми и е въпрос за правилност на съдебното решение. А такъв въпрос, не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 от ГПК.
По отношение на поставения в т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос, съдът намира, че всичко посочено от касатора е относно обосноваността на съдебното решение и неговата правилност. Следва отново да се посочи, че съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 288 от ГПК Върховният касационен съд, изследва само материалноправният или процесуалноправният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Соченото от касатора, че съдът е направил неправилни изводи относно протокола от 17.01.2013 г. за констатиране и санкциониране на нарушенията № 12 Е от румънските митнически власт, че е подлежал на съдебно обжалване и не е влязъл в сила, представлява основание по интерпретация на доказателствата по делото. Този въпрос не може да съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът за влизане в сила на протокола на румънските митнически власти, не е единственият, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивният съд, за да разреши правния спор между страните е приел освен посоченото, че липсват доказателства за това, че касаторът е собственик на ремаркето. Липсва и така нареченото от касатора грубо нарушение на процесуалните правила, тъй като имало непроизнасяне по съществени въпроси. Поради това, че касаторът не е посочил въпрос, който е включен в предмета на спора и едновременно с това е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. А поради липса на общо основание за допускане до касационно обжалване по така посочения въпрос, не следва да се преценява дали е налице допълнително основание, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на въпроса, поставен в т. 4 от изложението по чл. 284, ал.3 , т. 1 от ГПК за наличието или липсата на сила на пресъдено нещо на решението на Съда в [населено място] и незачитането му от въззивния съд. На първо място настоящият състав следва да посочи, че това не е единственото основание, въззивният съд да приеме, че не са доказани вредите, твърдени от ищеца. Въззивният съд е изложил съображения, че по делото ищецът не е посочил и ангажирал доказателства за собствеността върху ремаркето. Поради това, поставеният въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Въпросът за зачитане на решението в хода на процеса е разгледан от гледна точка на липсата на спор между страните, че има такъв процес, но решението по него не е влязло в законна сила. Поради това всички въпроси, които са свързани с наличието на задължителна сила на решението на Съда в [населено място], не са обусловили решаващата воля на съда и не могат да са общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поради липсата на общо основание за допускане до касационно обжалване, не следва и произнасянето по допълнително такова. Соченото решение № 27 от 17.03.2008 г. по т.д. 510 от 2007 г. на ІІ ТО на ВКС, дава отговор на правен въпрос след приемане на доказано , че решението, чието признаване се иска е влязло в законна сила. В случая няма такъв поставен въпрос по делото, както бе посочено между страните в процеса е признато, че решението не е влязло в законна сила. Поради това и всички въпроси, свързани с признаването на решението не са обуславящи изводите на въззивния съд.
Поради липсата на кумулативно изискуемите в чл. 288 от ГПК предпоставки, обуславящи общото основание за допускане на решението до касационен контрол въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК. По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По направеното искане от ответника [фирма], [населено място], [улица], „София Е. център“, „логистична сграда“ 3, вх. 1, офис 100 за присъждане на разноски, съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъдят разноските в размер на 1 248 лв. Разноските се установяват от издадената фактура от адвокат Е. К.-Г. № 175 от 12.06.2015 г. и преводно нареждане.
Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 445/06.03.2015 г. по т.д. 3870/14 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], представлявано от Н. Г. Г. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], С. Е. Център, Логистична сграда 3, вх. 1, офис 100 сумата от 1 248 лв, направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: