ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 793
София, 11.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря, като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 2424/2016 г и за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв.П. Я. П. от [населено място] срещу решение № 7919/18.11.2015 г по гр.дело № 12705/2014 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори „А“ състав, с което е отменено решение от 15.11.2013 г по гр.дело № 37921/12 г на СРС, 59 състав и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „Б. П. Е. иск по чл.415 ГПК, вр.чл.422 ГПК, вр.чл.36 ал.1 от Закона за адвокатурата за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 7000 лв-възнаграждение във връзка с осъществена адвокатска защита по гр.дело № 8908/2007 г на Районен съд-Варна, за която е издаден запис на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №11381/12 на СРС, 59 състав.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не
взема становище по същата.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в
законоустановения срок от легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Предявеният иск е с правно основание чл.415 ГПK вр.чл.36 от
Закона за адвокатурата.За да постанови обжалваното решение, въззивният
съд е приел, от представения по делото договор за правна защита и
съдействие № 156633/18.3.2010 г, въведен като правопораждащ
процесното парично вземане, се установява, че ищецът, в качеството си на
адвокат е поел задължение за извършване на правна защита и съдействие по гр.дело № 8908/2007 на Териториално поделение „Б. П.“- [населено място].В договора е отбелязано, че е внесеното адвокатско възнаграждение в размер на 7 000 лв, за което също така е отбелязано, че е платено в брой.При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че в полза на ищеца не е установено наличието на съществуващо вземане за адвокатско възнаграждение по процесния договор за правна защита и съдействие.С договора за адвокатска услуга, сключен между адвокат и клиент се удостоверява, че адвокатското възнаграждение е договорено/ респ. че е договорено и заплатено. По въпроса как следва да бъде доказано изплащането на договорен адвокатски хонорар е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.1 от ТР № 6/6.11.2013 г на ОСГТК на ВКС.Съгласно задължителните указания, дадени в същото, сторените в съдебното производството разноски могат да бъдат присъдени по правилата на чл.78 ГПК единствено, ако е доказано извършването им.Поради тази причина в договора за правна помощ и съдействие следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително това да се осъществи по определен начин-напр. по банков път.Когато обаче възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай договора има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатския хонорар.В конкретния случай в договора за правна защита и съдействие е отбелязано, че договорената сума е изплатена в брой.Отбелязването в процесния договор за правна защита и съдействие, направено при това лично от адвоката при попълване на бланковия договор, че сумата 7000 лв е внесена като адвокатски хонорар и е платена в брой има характера на разписка, която удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатското възнаграждение.Поради изложеното първоинстанционното решение е отменено като неправилно, а предявеният иск е отхвърлен като неоснователен, тъй уговорената с договора за правна защита и съдействие сума е недължима като заплатена на адвоката.
По заявените касационни основания.
В изложението по чл.284 ал.З от ГПК са посочени основанията по чл.280 ал.1 т.1, 2 и т.З от ГПК.Формулиран е следният въпрос : Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже кои от тях възприема и кои не.Сочи, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и се решава противоречиво от съдилищата, а именно : решение № 217 от 9.6.201 1 г по гр.дело № 761/2010 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, както и решение от 23.4.2012 г по гр.дело № 5747/2011 г на СРС, ГО, 18 състав и решение от 12.6.2014 г но гр.дело № 231/13 г на Окръжен съд-Стара Загора, Търговско отделение.Относно последните два акта липсват данни, че са влезли в сила.
Касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК не е налице, тъй като представените решения на П. районен и Старозагорски окръжен съд не са влезли в сила, следователно същите не съставляват съдебна практика по смисъла на цитираната по- горе разпоредба.
Касационното основание по чл.280 ал.1 т.З ГПК също не е налице, доколкото по поставения въпрос е създадена задължителна съдебна практика, обективирана вкючително в посоченото от касатора решение по чл.290 от ГПК № 217 от 9.6.2011 г по гр.дело № 761/2010 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение, което изключва приложението на горната норма, съставляваща касационно основание единствено в случаите когато по даден въпрос или относно приложението на дадена правна норма не е налице формирана съдебна практика.
В представеното от касатора решение, съставът на ВКС Четвърто гражданско отделение е приел, че съгласно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото.
В случая въззивният съд е направил всичко това. Поставеният процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение, както и в решения № 411 от 27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о. и решение № 216 от 4.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 87/2010 г., II т. о., в които е прието, че съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Това разрешение съответства на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 12 ГПК, както и на тази на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Съгласно т.19 от Тълкувателно решение №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №83 от 23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на ВКС, II т.о., решение №202 от 21.12.201Зг. по т.д.№866/2012г. на ВКС, I т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/20Юг. на ВКС, II т.о. и решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, I г.о. задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава.
В тази връзка въззивната инстанция е изложила собствени мотиви, анализирайки всички доводи на страните и представените от тях доказателства, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.В съответствие с цитираното решение, СГС е обсъдил всички въведени от касатора доводи и възражения като е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за неоснователност на исковата претенция.Поради това касационното основание по чл.280 ал. 1 т. 1 от ГПК не е налице.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7919/18.11.2015 г по гр.дело № 12705/2014 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори „А“ състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :