О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 793
гр. София, 15.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1837 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото – ищеца П. В. В. и ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 2495 от 29. 12. 2016г., постановено по в. гр. дело № 4174/2016г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав, с което е отменено решението на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-18 състав, от 11. 07. 2016 г. по гр. дело № 13 037/2015 г., в частта му, с която искът на П. В. В. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 6 000 лева и вместо него е постановено ново решение, с което ответникът Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на ищеца В. сумата 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр.чл. 213А, ал. 2, т. 4 НК, вр. чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 14. 10. 2015г. до окончателното изплащане, и с което е потвърдено горепосоченото първоинстанционно решение в останалата му обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до целия предявен размер от 150 000 лв., като неоснователен.
По касационната жалба на ищеца П. В. В.:
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса „как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД за случай, при който е налице продължителен престой в арест и домашен арест на лице, признато за невиновно по конкретно обвинение?“, по който сочи разрешаването му в обжалвания съдебен акт в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 551/2012г. по гр. дело № 203/2012г. на ІV г.о., решение № 353 от 06.11.2015г. по гр. дело № 892/2015г. на ІV г.о. и решение № 413 от 03.02.2016г. по гр. дело № 1911/2015г. на ІV г.о.. Предвид твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК цитира следната противоречива практика на съдилищата: решение по гр. дело № 66/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора, 3 гр. отделение, решение № 187 по гр. дело № 482/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, гр. отделение, първи състав, и решение № 1169 по гр. дело № 204/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, ХV състав, която съдебна практика не прилага към касационната жалба.
Ответникът по тази касационна жалба – Прокуратура на Република България не подава отговор.
По касационната жалба на ответника Прокуратурата на Република България:
Касаторът релевира, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба навежда доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства относно наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2 ЗОДОВ, както и за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, който въпрос счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Касаторът – ответник излага доводи и за наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по чл. 2 ЗОДОВ, който счита, че е противоречиво решаван от съдилищата при еднородни случаи, сочейки решение № 614 от 23. 11. 2009г. по гр. дело № 2070/2008г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 1145 от 18. 11. 2008г. по гр. дело № 4927/2007г. на ВКС, V г.о. и решение № 2348 от 17. 12. 2014г. по в.гр.дело № 4011/2014 г. на САС, последното непредставено към касационната жалба.
Ответникът по тази касационна жалба /ищец в производството/ – П. В. В. не подава отговор по същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди с цена над 5 000лв., но не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от страните въпроси.
Въззивният съд е установил, че на 29. 04. 2002г. по процесното досъдебно производство, ищецът П. В. В. е привлечен като обвиняем за „извършване на ПЗО на МПС с цел рекет“, като преди това на 13. 06. 2001г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „домашен арест“ на 13. 06. 2002г., последната мярка за неотклонение изменена в „подписка“ на 28. 08. 2002г.. Горепосоченото наказателно производство, протекло в досъдебна /5 г./ и съдебна фаза /4г./ е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 25. 10. 2010г..
Второинстанционният съд е намерил предявеният иск за неимуществени вреди за основателен поради осъществяване на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, считайки че макар ищецът въпреки дадените от първоинстанционния съд указания, да не е ангажирал доказателства за претендираните неимуществени вреди, с оглед задължителната практика на ВКС /решение № 427 от 16. 06. 2010г. по гр. д. № 273/2009г. на Трето г.о. и решение № 457 от 25. 06. 2010г. по гр. д. № 1506/2009г. на Четвърто г.о./, без съмнение с оглед вида и характера на повдигнатото обвинение е претърпял неимуществени вреди, които съдът дължи да определи по справедливост, с помощта на опитните правила – на житейския опит и по човешка презумпция, като съобрази причиняването на ограничаване на възможността му да води обичайния си начин на живот и негативното отражение върху емоциите.
Като е съобразил критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и конкретните обстоятелства в процеса съобразно ППВС № 4/1968г., а именно: тежестта на незаконното обвинение в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от две до десет години, периода на воденото наказателно производство от около 9 години, при съобразяване най – вече с наложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ за една година и „домашен арест“ за около два месеца, ограничаващи свободата на личността; допринасянето за продължителността на наказателното производство на неявяването на защитници на подсъдимите в няколко съдебни заседания, довело до отлагане на делото, за което органите на ответника не носят отговорност и невъзможността да бъдат разграничени негативните изживявания на ищеца от обвинението в друго продължавано престъпление по чл. 290 НК, за което ищецът се е признал за виновен през 2010г., докато е било висящо процесното наказателно производство, от вредите по последното, апелативният съд е счел, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв., като това е справедливият размер, който репарира действително понесените неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Единственият формулиран от страните правен въпрос, удовлетворяващ горепосоченото общо основание за допускане на касационно обжалване е свързан с приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вкл. при продължително „задържане под стража“ и „домашен арест“ като приложени по незаконното обвинение в престъпление мерки за неотклонение. Останалите поставени въпроси в касационните жалби са относими изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт, по която касационният съд би могъл да се произнесе само ако бъде допуснато касационно обжалване при предварителната селекция на касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По поставения от двете страни материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди при непозволено увреждане, вкл. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, не са осъществени сочените допълнителни основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, доколкото е постановена многобройна, безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция публ. в ДВ, бр. 47 от 2009г./, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. приложените от касаторите, с която обжалваният въззивен акт е изцяло съобразен. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията; продължителността на наказателното производство, която макар извън разумния срок /9г./ е обусловена и от неявяването на процесуалния представител на ищеца в процесното наказателно производство за поредица съдебни заседания, причинило множество отлагания на делото; тежестта на повдигнатото обвинение за тежко престъпление и преживяните негативни емоции от това, при съобразяване че по същото време е било висящо друго наказателно производство за друго тежко престъпление по чл. 290 НК, за което ищецът е бил осъден, от което също е търпял неимуществени вреди и при неангажирането на каквито и да било доказателства, те не могат да бъдат разграничени от тези по процесното незаконно обвинение; наложените тежки мерки за неотклонение „задържане под стража“ за една година и „домашен арест“ за около 2 месеца, които в най – голяма степен са довели до негативни преживявания, ограничавайки правото на ищеца на свобода, с които конкретни обстоятелства съставът на САС изцяло се е съобразил, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд е определил глобално размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, като не само е възприел всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и е обективирал в решението си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението, отдавайки най – голямо значение именно на тежестта и продължителността на наложените мерки за неотклонение, съобразявайки по този начин разрешенията в решение № 296/ 19.10.2015г. по гр. д. № 6559/2014г. и решение № 158/04.06.2012г. по гр. дело № 708/2011г. на ВКС по чл. 290 ГПК. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос, уеднаквяваща противоречивата съдебна практика, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2495 от 29. 12. 2016г., постановено по в. гр. дело № 4174/2016г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.