1
3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 793
гр.София, 18.10.2018г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N2186 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 16.02.2018г. по гр.д.№3974/17г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят –И. Г. Д. поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Трето-лице помагач Н. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от И. Г. срещу Министерство на правосъдието искове с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. с чл.441 ГПК за сумата от 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, загуба на па рични средства, за периода от 21.02.2011г. до датата на исковата молба, и 160 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди, за периода от 21. 02.2011г. до предявяване на иска, от осъществено противоправно деяние на ДСИ Н. М. по изп. д.№ 20111110420037, като неоснователни. Решението е постановено при участието на ДСИ Н. М. като трето лице помагач.
За да отхвърли предявените искове въззивният съд, след подробен анализ на писмените доказателства е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на Министерството на правосъдието, което се явява възложител на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД на държавния съдебен изпълнител/ДСИ/. Прието е, че наложеният като обезпечителна мярка запор на банкови сметки е иницииран въз основа на съдебен акт и издадени обезпечителни заповеди, пора ди което доводите на ищеца в този смисъл за липса на основание за предприемане на принудителните действия са неоснователни. За неоснователен е приел и доводът на ищеца за неуведомяването му за наложения запор предвид данните за постановяване от ДСИ на разпореждане за уведомяването му. Прието е, че в случая се касае до наложен обезпечителен запор, а не изпълнителен запор в изпълнително производство по инициатива на взискателя, при което от волята на последния зависи дали същото ще продължи или с оглед бездействието на кредитора ще бъде прекратено по силата на закона. Изложени са съображения за това, че при наложен обезпечителен запор възможността за отмяна на обезпечението е в компетенциите на органа, който го е допуснал, като е необходим акт по чл.402 ГПК, поради което правилото за прекратяване по право на изпълнителното производство, поради непредприети от страна на молителя действия, е неприложимо. За неоснователно е прието възражението за нарушение на чл.446 ГПК, поради неустановяване, че постъпилите от трудово възнаграждение суми по сметка на длъжника, предмет на заложения запор, са били несеквестируеми, с оглед общия размер на трудовото му възнаграждение, семейното му положение и т.н. За недоказана е приета претенцията за обезщетяване на твърдените неимуществени вреди, които следва да се установят, а не да се предполагат. Поради отхвърляне на главните искове за несбъднато е прието процесуалното условие за разглеждане на предявените при условията на евентуалност обратни искове.
Оплакването за допуснато от съда процесуално нарушение поради липса на произнасяне по исковете срещу [фирма] и срещу публичен изпълнител при ТД на НАП М. Б. е прието за неоснователно. Констатирано е, че в изготвения по делото доклад, обективиран в определение от 15.06.2016г., съдът е приел за недопустимо насочването на исковата претенция срещу втория и третия ответник по заявения процесуален ред. Прието е, че е налице последващо субективно обективно съединяване на искове, което може да се осъществи само по предвидените в ГПК процесуални способи. Установено е, че в изпълнение многократно даваните указания на съда по редовност на първо начално подадената искова молба, ищецът е насочил исковете си срещу нови ответници, което процесуално действие първоинстанционният съд е приел за недопустимо и не е разгледал претенциите спрямо последните. Посочено е, че в в този случай не се е създала висящност по отношение на исканите нови ответници, по която да липсва произнасяне в акта по същество, което би представлявало основание за допълване на решението. Прието е, че законът не предвиж да обжалваемост на определението на съда, с което отказва или допуска конституирането на нов ответник, а доколкото в първия случай на ищеца не му е преградена пътя за защита по отношение на него, няма нарушаване правата на никоя от страните
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: когато съдът разделя съвмесно предявени искове на основание чл.210, ал.2 ГПК следва ли да се постанови изрично определение в този смисъл, при наличие на основание за предоставяне на правна помощ следва ли страната лично да изпълни указания по чл.129 ГПК и неизпълнението основание ли е за прилагане на чл.129, ал.3 ГПК, длъжен ли е съдът да уведоми страната за правото да й бъде преоставена правна помощ, допустимо ли е в производство по налагане на обезпечение съдебният изпълнител да прилага нормите на несеквестируемостта, както и кой е компетентния орган, който следва да съобрази наличието или липсата на предпоставките по чл.446 ГПК. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси за това допустимо ли е в производство по налагане на обезпечение съдебният изпълнител да прилага нормите на несеквестируемостта, както и кой е компетентния орган, който следва да съобрази наличието или липсата на предпоставките по чл.446 ГПК, на сочените от него основания. Поставените от касатора въпроси се свеждат до предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя, когато се установи, че са причинени вреди от незаконосъобразно проведено принудително изпълнение на държавния съдебен изпълнител (чл.441 ГПК). В трайната практика на ВКС, изразена и в решение № 196/20.07.2012 г. по гр.д. № 1555/2011 г., на ВКС, IІІ г.о., се приема , че фактическият състав на непозволено увреждане и отговорност за незаконосъобразно проведеното принудително изпълнение ще е налице, когато има неправомерни действия на съдебния изпълнител, настъпила вреда и причинна връзка. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, а обезщетението на пострадалия ще се дължи за вредите, които са били причинени като пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. обезщетение се дължи за тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, както е приела и въззивната инстанция в обжалваното решение. Длъжникът по изпълнението по принцип търпи имуществена загуба, равна на изпълняемата престация, която обаче е нормален и законосъобразен резултат от принудителното изпълнение. Затова при твърдение за настъпила имуществена загуба от осъществено изпълнение, какъвто е и настоящият случай, ищецът, който е бил длъжник в изпълнителното производство, следва да докаже, че дългът изобщо не е съществувал/ в този смисъл решения № 340 от 8.01.2013 по гр.д. № 1295/2011г. и № 264 от 8.4.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС/.
Не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите когато съдът разделя съвмесно предявени искове на основание чл.210, ал.2 ГПК следва ли да се постанови изрично определение в този смисъл, при наличие на основание за предоставяне на правна помощ следва ли страната лично да изпълни указания по чл.129 ГПК и неизпълнението основание ли е за прилагане на чл.129, ал.3 ГПК, както и длъжен ли е съдът да уведоми страната за правото да й бъде преоставена правна помощ. Същите нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са изведени от решаващите мотиви на съда, а са преформулирани във въпросителна форма правни доводи и съображения каквито въззивният съд не е приемал за установени и не е основавал на тях правните си изводи по спора.
Що се касае до твърдяното наличие на основание за допускане на касационно обжалване – противоречиво разрешаване на въпросите от различните съдилища, то същото към настоящия момент не е уредено в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК в редакцията й с измененията в Дв.в.бр.86/2017г., поради което не следва да бъде обсъждано от настоящия състав.
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят не дължи заплащане разноски на третото-лице помагач, тъй като от представения по делото договор за правна помощ се установява, че адвокатско възнаграждение е договорено, но няма доказателства да е реално платено /в този смисъл т.1 ТР№6/2012г. ОСГТК на ВКС/.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.02.2018г. по гр.д.№3974/17г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: