5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№793
гр.София, 20.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2141 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД – гр. София, представлявано от юрисконсулт Ф. Г., срещу въззивно решение № 2186/26.03.2019 г. по възз.гр.д. № 1411/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.11.2018 г. по гр.д.44150/2018 г. на РС-София. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Й. Н. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ за отмяна на дисциплинарното уволнение и за възстановяването му на заеманата преди това длъжност „техник ЕМА/Мрежи ниско напрежение” в Дирекция „Мерене и управление на данните”.
В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необоснован, поради което се иска неговата отмяна.
Изложението на основанията за касационно обжалване изцяло преповтаря съдържанието на касационната жалба и доводите в нея за незаконосъобразност на атакуваното решение. Цитирани са множество решения на ВКС с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие с тях, но без в контекста на практиката да е изведен конкретен правен въпрос. Доколкото в изложението са поставени въпроси, те са формулирани така: 1/ „Неправилна и незаконосъобразна преценка на въззивния съд, че не са тежки нарушенията по т.1 и т.2 описани в Заповед №СВ- ORD-44/07.06.2018 г.и не обуславят налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение”; 2/ „Неправилна и незаконосъобразна преценка на въззивния съд, че за работодателя не са настъпили неблагоприятни последици от извършените нарушения от ищеца Д. Й. Н., поради което не следва да му се налага дисциплинарно наказание „уволнение”. Касаторът счита, че следва да се допусне касационното обжалване и се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3-то от ГПК.
Ответникът по жалбата – Д. Н., представляван от адв. С. Р., в писмения си отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на служителя по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са уважени, въззивният съд е извършил самостоятелен подробен анализ и оценка на всички доказателства по делото, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е приел, че дисциплинарното уволнение на ищеца е незаконно, тъй като двете описани в заповедта нарушения (поотделно и заедно) не обуславят налагане на най-тежкото наказание. Посочено е, че съгласно чл. 189, ал. 1 КТ, при определяне вида на дисциплинарното наказание, работодателят следва да вземе предвид не само тежестта на нарушението, но също и обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случая, по делото е прието за установено, че се касае за допуснати от служителя нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в частично неизпълнение на възложените му за 12.04.2018 г. задачи и еднократно преждевременно напускане на работното място на 13.04.2018 г. Въззивната инстанция е посочила, че при определяне на дисциплинарното наказание работодателят не е взел предвид обстоятелствата, при които е извършено първото нарушение – не е отчетен фактът, че закъснялото посещение на адреси на абонати, на които е следвало да се подменят СТИ (електромерите), е по причина, която не може да се вмени във вина на ищеца. За този ден (12.04.2018 г.) на служителя и неговия колега е възложена и смяната на гуми на служебния автомобил, което е изпълнено, но е довело до закъснение при посещението на адресите, предвидени за смяна на СТИ. Въпреки това, ищецът е направил опит да изпълни задачите си, но не е бил допуснат да стори това от абонатите, поради неспазване на предварително обявения час за смяна на устройствата. За второто нарушение – преждевременното напускане на работното място на 13.04.2018 г., съдът е посочил, че работодателят не е съобразил както причините и конкретните обстоятелства, при които то е извършено, така и че нарушението е еднократно ( липсва системност в поведението на служителя). Направен е извод, че съвкупната преценка на тези факти и обстоятелства, при съобразяване на разпоредбата на чл.190, ал.1, т.1 КТ, не дава основание поведението на служителя да се квалифицира като тежко нарушение на трудовата дисциплина. Въззивната инстанция е приела още, че работодателят не е отчел и характера на нарушените трудови функции и тяхната обществена значимост – поверените на ищеца трудови функции не са свързани с опазване живота и здравето на други хора, нито с опазване на обществения ред или други подобни; от нарушенията не са настъпили неблагоприятни последици за работодателя. В тази връзка е обсъдено и чистото дисциплинарно минало на служителя през целия дългогодишен период на съществуване на трудовото му правоотношение с ответника. В заключение е направен извод, че наложеното най-тежко дисциплинарно наказание не е съобразено с изискванията по чл. 189, ал. 1 КТ и е несъразмерно на допуснатите от ищеца нарушения на трудовата дисциплина.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото разрешение по т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съблюдавайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи материалноправният или процесуалноправният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното делото и за формиране решаващата воля на съда. В случая, както се посочи по-горе, изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК изцяло възпроизвежда съдържанието на касационната жалба, а доколкото касаторът е формулирал въпроси, те нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят селектирането на жалбата. Въпросите са фактически и касаят преценката на доказателствата, извършена от въззивния съд и обосноваността на правните му изводи, които поначало не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Цитираната практика на състави на ВКС, без изведен правен въпрос в контекста, на който да бъде тя обсъждана, не може да послужи като аргументация на доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с тази практика.
Извън това, следва да се посочи, че доколкото представената от касатора практика на състави на ВКС касае въпроси по приложението на чл.189, ал.1 КТ, въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съответствие със същата. Константно ВКС е приемал, че уредбата на дисциплинарната отговорност е изградена върху принципа за съответствие на тежестта на наказанието с тежестта на нарушението. В разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, законодателят е установил критериите, от които трябва да се ръководи субекта на дисциплинарната власт при избора на дисциплинарно наказание. Основният критерий е „тежестта на нарушението“, установено с неговата обективна и субективна характеристика; „обстоятелствата, при които е извършено нарушението”, относими към параметрите на времето и мястото на извършване на нарушението; и „поведение на работника или служителя“, като комплекс от елементи, които съставят неговата трудова характеристика. При констатиране на нарушение на трудовата дисциплина работодателят има право да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание на работника или служители или не, както и да определи вида на дисциплинарното наказание. При избора на наказание обаче, той е длъжен винаги да се ръководи от законовите критерии по чл. 189, ал. 1 КТ. Дисциплинарното минало и субективното отношение на работника или служителя спрямо допуснатото нарушение на трудовата дисциплина са част от тази преценка и това е видно от текста на закона. Същото се отнася и до значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед липсата или наличието на вреди и неблагоприятни последици от дисциплинарното нарушение, които се вземат предвид при определяне тежестта на наказанието, когато сами по себе си не обуславят квалификацията на нарушението (вж. в т.см. – реш. по гр. д. № 5394/2014 г., IV г. о., реш. по гр.д.№1040/2009 г., ІV г.о. реш. по гр. д. № 2892/15 г., ІІІ г. о., реш. по гр. д. № 2085/17 г., ІV г.о., реш. по гр. д. № 5348/14 г., ІІІ г. о., реш. по гр.д. № 1417/2011 г. ІІІ г.о. на ВКС и др.). Преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е задължителна за работодателя и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. При спор относно наличието на това съответствие, съдът извършва контрол дали наложеното дисциплинарно наказание е съобразено с тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание се отменя. Във всички случаи наложеното наказание трябва да съответства на извършеното нарушение.
Изводите на въззивния съд не противоречат на установената практика на ВКС, поради което сочената от страната предпоставка по чл.280,ал.1, т.1 ГПК не е налице.
Не се установява и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на обжалването. Очевидната неправилност, за разлика от неправилността по смисъла на чл.281, т.3 ГПК е много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта му, за които съдът следи и служебно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, както бе посочено по-горе във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не се установява противоречие на въззивното решение с императивна материалноправна норма и необсъждане на свързаните с прилагането й доказателства по делото, поради което нито от съдържанието на касационната жалба, нито от изложението ВКС може да изведе служебно правен въпрос, обуславящ допускането на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК.
Ответникът по касационната жалба в отговора си е направил искане за заплащане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представените по делото доказателства (договор за правна защита и съдействия и списък по чл.80 ГПК).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2186 от 26.03.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 1411/2019 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД – гр. София, с ЕИК – 130277958, да заплати на Д. Й. Н. направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 600 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.