О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 794
София, 23.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр.д. № 2020 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и П. Г. Л. срещу решение №2262 от 3.11.2017 г., постановено по гр.д. №1869 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е отменено решение № 326 от 17.1.2017 г. по гр.д.№6259 по описа за 2013 г. на Софийския градски съд,ГК, I ГО, 16-ти състав, в частта за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на П. Г. Л. сумата над 5 000 лв. до 15 000 лв. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство по сл.д. № 113/2001 г. на СлС-София и по н.о.х.д № 6112/2011 г. за престъпление по чл.215, ал.2, т.1 във връзка с ал.1, предл.1 и 3 от НК, искът за тази разлика е отхвърлен и първоинстанционното решение е потвърдено в частите за уважаване на иска за 5 000 лв. и отхвърлянето му над 15 000 лв. до 100 000 лв.
Страните обжалват решението в неизгодните за тях части с твърдението, че е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Считат, че касационно обжалване следва да се допусне на основание т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Според касаторите по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на цитирани от тях решения на ВКС. Прокуратурата на Република България смята, че въззивното решение не е съобразено също с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Прокуратурата на Република България е повдигнала и поддържала срещу П. Г. Л. обвинение във вещно укривателство в особено големи размери за периода от 30.08.2005 г. до 26.02.2013 г., когато е бил окончателно оправдан с влязла в сила присъда. След това П. Л. е завел иск срещу прокуратурата за обезщетяване на причинените му от наказателното производство неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Тези вреди според описаното в исковата молба се изразяват в прекратяване на брака му с развод, изпадането му в продължително апатично и депресивно състояние, загубването на авторитета пред множество партньори и нежеланието на приятелите и близките му да общуват с него. От приетото по делото решение № III-113-38 от 15.4.2010 г. по гр.д. № 2239 по описа за 2010 г. на Софийския районен съд, 113 състав, е било установено, че бракът на ищеца действително е прекратен по време на наказателното производство, но не се изясняват причините за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. От показанията на разпитаните свидетели също не се доказва причинната връзка между наказателното производство и прекратяването на брака на ищеца. Споменават се само семейни проблеми, свързани с делото, но не и обуславящото значение на това дело по отношение на развода. Според свидетелите последствията от воденото наказателно производство са били обичайните за такива случаи-вглъбяване в проблема, затваряне, отдръпване от приятели и познати, промяна на тяхното отношение към него, засягане на бизнеса. Свидетелите не са познавали в детайли нито здравословното състояние на ищеца, нито неговия бизнес и затова показанията им са общи и неконкретизирани. При тези оскъдни данни за причинени неимуществени вреди от наказателното производство първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 15 000 лв., а въззивният съд го е намалил на 5 000 лв. Този съд е приел, че наказателното производство е дискредитирало доброто име на ищеца в обществото, довело е до негативни последици за психиката и емоционалността на ищеца, до влошаване на неговото здраве, но тези вреди не са били тежки и с непреодолим характер. Счел е за недоказани причинната връзка между наказателното производство и прекратяването на брака на ищеца и затрудняването на професионалното му развитие като предприемач. За да определи размера на обезщетението на 5 000 лв., въззивният съд е взел предвид продължителния период на наказателното преследване от около осем години, довел до негативни емоции, включително влошаване на психическото състояние и дискредитиране на името му в обществото. Същевременно съдът е отчел, че тези вреди са били минимални, без трайни негативни последици и без да имат болестно проявление. Дискредитирането му е било в сравнително тесен кръг познати и приятели, а наложената мярка за неотклонение е била възможно най-леката. Изрично е констатирал, че е налице причинна връзка между описаните неимуществени вреди и незаконното обвинение. Мотивите на въззивния съд са достатъчно конкретни и сочат, че този съд не се е задоволил да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, а е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение съдържа достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова съответства на дадените в т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.4.2005 г. на ОСГК указания. Всички посочени от второинстанционния съд критерии, обуславящи размера на обезщетението от 5 000 лв., са доказани, меродавни и отговарят на утвърдената съдебна практика и на указанията, съдържащи се в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Няма противоречие между въззивното решение и цитираните от прокуратурата решения на ВКС. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 8582012 г. на Четвърто ГО на ВКС е прието, че въззивният съд трябва да изложи мотиви относно причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди, което изискване в случая е изпълнено от въззивния съд. Обезщетението, присъдено с това решение, е по-ниско, тъй като се касае за наказателно производство с по-малка продължителност. Решения № 145 от 6.7.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. и № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на Четвърто ГО на ВКС също се отнасят до наказателни производства, приключили в разумен срок, за разлика от настоящия случай. Ето защо в обжалваната от Прокуратурата част на въззивното решение касационно обжалване не следва да се допуска.
Не може да се допусне касационен контрол на решението и в обжалваните от П. Л. части по повдигнатия от него въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост въз основа на всички обективно съществуващи обстоятелства. За да бъдат взети предвид като критерии, тези обстоятелства следва да бъдат доказани, а в случая ищецът не е установил причинната връзка между воденото наказателно производство и прекратяването на брака, затрудняването на професионалното му развитие като предприемач и конкретни заболявания. Като критерии за определяне на обезщетението са останали само продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение и обичайните неимуществени вреди от повдигане на обвинение, които не могат да обусловят по-висок размер от присъдената сума. Не се установява и противоречие между въззивното решение и цитираната от касатора Л. практика на ВКС. Решения № 16 от 6.3.2012 г. по т. д. №461/2011 г. на Второ ТО и № 136 от 1.3.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на Трето ГО на ВКС нямат нищо общо с настоящия случай и се отнасят до обезщетяване на физически болки и страдания, причинени от пътнотранспортно произшествие в първото решение и от трудова злополука във второто решение. Решения № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1610/2009 г., № 187 от 3.12.2015 г. по гр. д. № 829/2015 г. на Трето ГО и № 267 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 1365/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС касаят хипотези, при които обвинението в престъпление е свързано с професионалната дейност на пострадалите, било е широко разгласено и е довело до злепоставяне на публични личности, поради което размерът на присъденото обезщетение е сравнително висок.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2262 от 3.11.2017 г., постановено по гр.д. №1869 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: