5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 795
гр.София,
19.10.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 2258 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение № 3 от 22.02.2018 г. по в.гр.д. № 412/2017 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е отхвърлен частично иск по чл. 2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – И. К. З., чрез процесуалния си представител адв. С. К. поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът – П. на Р. Б., не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил иска на И. К. З. срещу П. на Р. Б. за сумата над 5 000 лева до присъдения от първоинстанционния съд размер от 7000 лева или до сумата от общо 100 000 лева – пълния предявен размер на иска на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено в частите, с което е уважен искът до сумата от 5000 лева.
Установено е по делото, че ищцата е била обвинена в извършване на престъпления по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 1 НК и по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2, ал. 2 от НК – „пране на пари“. Срещу ищцата са били повдигани обвинения неколкократно – на 12.06.2013 г., 22.10.2013 г. и 14.12.2015 г., като във всички случаи на ищцата е била вземана мярка за неотклонение „подписка“. Делото е била внасяно на два пъти с обвинителен акт в съда, като с определение от 19.06.2014 г. по НЧД № 500/2015 г. на Окръжен съд – Бургас е било върнато на прокуратурата с възможност в срок от три месеца да осъществи правомощията си по чл. 369, ал. 1 вр. с чл. 242, ал. 1 НПК. С разпореждане № 320 от 05.11.2015 г. по НОХД № 884/2015 г. на Окръжен съд – Бургас, съдебното производство е прекратено и делото е върнато на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Впоследствие на ищцата е повдигнато отново обвинение за извършване на престъпление и делото е било внесено с обвинителен акт в съда, образувано под № 1301/2015 г. Проведени са общо пет съдебни заседания с участието на ищцата в качеството ? на подсъдима. С присъда № 161 от 01.09.2016 г., потвърдена с решение № 202 от 08.02.2017 г. на Бургаски апелативен съд, ищцата е оправдана по всички обвинения.
При тези данни с обжалваното въззивно решение е прието, че наказателното производство е продължило повече от 3 години и е последвала оправдателна присъда, като с това са причинени на ищцата неимуществени вреди, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото и поддържано то П. обвинение. Изложени са съображения, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на П. от незаконно обвинение в извъшрване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или производството прекратено, като по силата на чл. 4 от ЗОДОВ тя (чрез своя процесуален субституент) дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочено е, че по силата на §1 от ЗР на ЗОДОВ обезщетението за причинените неимуществени вреди се определя от съда съобразно с чл. 52 ЗЗД по справедливост. При съобразяване на ППВС № 4/1968 г. и утвърдената съдебна практика, съдът е посочил, че обезщетението, дължимо на ищцата, следва да се определи въз основа на продължителността на наказателното преследване, която в случая е повече от три години; личността на увредената и притежавания от нея авторитет в обществото, а в случая ищцата е без негативни обществени прояви; възрастта – 62 г. при повдигане на обвинението; настъпилите промени в поведението . Констатирано е, че заради воденето срещу нея наказателното производство, ищцата е изпитвала страх, освен за възможността да бъде наказана на лишаване от свобода, но и да търпи ограниченията на евентуалната конфискация на апартамента , като е налице и съществено негативно отражение на наказателното производство върху душевното състояние. Съобразен е и характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, а така също интензитетът на наказателното преследване – ищцата е била привлечена като обвиняема за престъпление от общ характер за това, че като извършител и в съучастие със сина си М. З. е придобила недвижим имот, за който е знаела, че е придобит чрез тежко умишлено престъпление, както и че са провеждани множество разпити, а разследването е било динамично. От друга страна е съобразено също, че П. не е протестирала пред касационния съд решението на апелативния съд в [населено място], което обстоятелство е намалило интензитета на наказателното преследване срещу ищцата. Освен това, макар ищцата да е била на възраст, в която случилото се е от естество да предизвика значително по-силни негативни изживявания, то тя самата признава, че още в хода на съдебното производство пред окръжния съд са събрани доказателства в посока на нейното оневиняване. Последвала е оправдателна присъда, потвърдена от въззивна инстанция, което е от значение за степента на негативните изживявания, а оттам и дава отражение върху паричния еквивалент на вредите. Не е доказано и разгласяване от страна на П. на обвинението. При тези съображения съдът е счел, че сумата от 5000 лева съответства на обема на претърпените от ищцата неимуществени вреди.
В приложено към жалбата изложение се поддържа, че в решението на апелативния съд е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС – за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка на всички конкретно обективни съществуващи обстоятелства, както и по материалноправния въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.
В съдебната практика трайно се приема, че определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставените в изложението на жалбоподателя въпроси, въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката. За да достигне до извод, че дължимото от П. парично обезщетение е в по-нисък от претендирания размер, съдът е поставил на разглеждане всички по делото обстоятелства и е преценил относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които смекчават въздействието на упражнената спрямо ищцата държавна принуда или сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Съобразени са възрастта на ищцата, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, чистото съдебно минало, продължителността на преследването, от една страна, но от друга са преценени постановените оправдателни присъди, липсата на касационен протест на П., събраните от последната доказателства за нейното оневиняване. По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В изложения смисъл следва да се отговори и на материалноправния въпрос за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл е и решение решение № 113 от 17.09.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1603/2017 г. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК се приема, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика. Изложеното налага извод за липса на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3 от 22.02.2018 г. по в.гр.д. № 412/2017 г. по описа на Апелативен съд Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: