О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 796
Гр.С., 23.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ……….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.1556 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община /СО/ срещу решение №.269/30.01.18 по г.д.№.3909/17 на САС, ГО, 8с. – с което, след частична отмяна на решение №.3371/16.05.17 по г.д.№.2853/16 на СГС, ГО, 9с., касаторът е осъден да плати на основание чл.49 ЗЗД 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от 17.11.15 и разноски.
Ответната страна М. С. С. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице условията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за вреди, причинени от лица, на които е възложил работа. От фактическа страна е изяснено, че ищцата /с призната 100% пожизнена трайна неработоспособност с чужда помощ – не може да се обслужва сама поради тежки паметови, когнитивни и поведенчески нарушения при съдова деменция/, след настаняването й през 2012г. в Дом за възрастни хора с деменция в [населено място], кв.К., по силата на договор за доставка на социални услуги, е претъряла инцидент – на 17.11.15, в 16,45ч., при влизане в стаята си се спънала и паднала на пода – при което наранила лявата си ръка и лявата буза и в 17,45ч. била откарана от екип на „Бърза помощ“ в Пирогов. Вследствие на падането получила травматични увреждания – контузия с оток в областта на левия лакът със закрито междукондилно, в лакътната става счупване на раменната кост на лявата ръка, контузия на главата в областта на лявото око и лява скула с охлузване. В Пирогов била открита от дъщеря си в коридора пред вътрешното отделение в „окаяно състояние“ – без фанелка, със смъкнати панталони, с подгизнали памперс гащи, от които се стичала урина по пода, без чорапи и по чехли, плачеща; бузата й била охлузена, от устата й течала кръв, от която се задавяла, от носа й излизала слуз; с дясната си ръка придържала увредената лява ръка, която била прегъната на около 90градуса, видимо счупена, деформирана, с отоци, в лявото рамо явно излязла; пищяла при всяко завъртане. За лечение на фрактурата било извършено закрито наместване без анестезия, което е съпроводено със силна болка, поставена била олекотена шина, фиксирана с бинтове, а впоследствие била провеждана рехабилитация. След изписването от болницата М.С. се прибрала при дъщеря си-макар вече (за разлика от преди инцидента) да не я разпознавала, непосредствено след инцидента и в периода на възстановяване изпитвала физически болки и дискомфорт (като през първите 5 месеца непрекъснато пищяла), не можела да спи спокойно, изживяла силен стрес, здравословното й състояние се влошило за неопределен период, като деменцията й от средна преминала в тежка.
При така установените фактически обстоятелства е прието, че е налице виновно противоправно поведение на служители, на които ответникът е възложил работа . Съдът е изходил от принципната постановка, че противоправността съставлява несъответствие между предписаното от уредените правни норми или общоприети правила поведение и фактически осъщественото от дееца; предоставянето на социална услуга на възрастни хора има за цел подпомагането им в техните ежедневни нужди поради невъзможността им да се грижат сами за себе си, като по този начин им се осигури едно по-добро качество на живот; при установена 100% неработоспособност, като човек не е в състояние да се обслужва сам, той се нуждае от съдействие за обикновени ежедневни дейности. В случая на ищцата е поставена диагноза съдова деменция-атеросклероза, призната й е пожизнено 100% неработоспособност с чужда помощ, неориентирана е за време и място, губи се – като състоянието й изисква по отношение на нея, в качеството й на ползувател на социална услуга, да бъдат полагани особени грижи, посредством които да се задоволяват потребностите и нуждите й, както и да й бъде осигурено едно добро качество на живот. Съдът е отразил, че добрите медицински практики при грижите за възрастни хора изискват особено внимание и грижи за тези, които са уязвими и не са в състояние да полагат сами грижи за себе си. За да настъпи процесния инцидент на 17.11.15, служителите на дома, макар още през 2012г. да им е било дадено предписание /в доклад предложение от 29.03.12/, че М. С. се нуждае от постоянно наблюдение, грижи и помощ в ежедневието, не са положили необходимите грижи според общоприетите правила и не са й отделили нужното внимание. При положение, че потребителят на услугата е приет в дома с установена 100% неработоспособност с чужда помощ, с деменция, която го прави неориентиран за време и място, с дадени предписания за постоянно наблюдение, грижи и помощ в ежедневието, е трябвало предварително да се вземат мерки за опазване на неговия живот и здраве /което се включва в предметното съдържание на поетото правно задължение за осигуряване на добро качество на живот/, респективно служител на дома да го придружава при напускане на стаята и връщане в нея и не го оставя да се придвижва сам на свобода. В отклонение от предписанията ищцата е била без придружител при настъпване на инцидента – макар че именно тежкото й здравословно и психическо състояние е налагало по отношение на нея да бъдат взети мерки, които да отговарят на нуждите й, за да бъде опазен телесния й интегритет. Налице е противоправно поведение чрез бездействие – неполагане на необходимите грижи и липса на взети мерки за обезопасяване и пригаждане на средата, в която М.С. живее, спрямо нейните нужди и състояние. По същите съображения е било необходимо и ищцата да бъде придружена до болницата – а и обгрижването на възрастните хора е свързано и с тяхното съпровождане до лечебно заведение, когато е необходимо да се извърши определена медицинска манипулация. Съдът е приел, че в ситуация като настоящата би трябвало служител от дома да придружи М.С. и изчака да бъде прегледана, като я успокоява и се грижи да не изпадне в унизително състояние – в каквото е била намерена. В случая служителите на дома са извикали линейка, но никой от тях не е придружил ищцата до болницата-където е била оставена сама в безпомощно и унизително за достойнството й състояние. При това положение е обобщено, че е налице виновно противоправно поведение на служители на ответника – бездействие – изразяващо се в неполагане на необходимите грижи и неотделяне на нужното внимание за опазване здравето и живота на ищцата, както и в непридружването й до Пирогов-при положение, че същата е в състояние, непозволяващо й да се ориентира и обслужва сама – което бездействие противоречи на общоприетите правила и добрите медицински практики. Вследствие на това поведение – което е виновно /презумпцията на чл.45 ал.2 ЗЗД не е оборена/ на М.С. са причинени болки и страдания; поставена е била и в унизително състояние, накърнило достойството й. При определяне на дължимото обезщетение по критериите на чл.52 ЗЗД съдът е съобразил тежестта на нараняването – съставляващо средна телесна повреда, интензитета и продължителността на търпените физически болки в процеса на лечението /в това число свързаните с наместването без анестизия/, рехабилитацията за раздвижване на ръката и възстановяването /продължило 5-6месеца/, изживения силен стрес, дискомфорт и загуба на спокоен сън, създаденото неудобство и поставянето в унизително положение, довело до допълнителен стрес и чувство за безпомощност, влошаването на здравословното състояние и преминаването на деменцията от средна към тежка, възможните усложнения и дългосрочни последици. При тези обстоятелства е прието, че дължимото обезщетение възлиза на 20000лв. /искът е отхвърлен за разликата до 50000лв./.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай. К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са и от значение за точното приложение на закона и развитието на правота, както и че решението е очевидно неправилно: 1.“Имал ли е въззивният съд задължение да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения?“; 2.“Обвързан ли е съдът от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, и следвало ли е вместо на основание чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД искът да бъде квалифициран по З. или по договорен ред за правна защита? Наличието на договор между страните в случая не предполага ли търсене на договорна отговорност, ако вредата е настъпила от неизпълнение на задължения по договора?“; 3.“Дължи ли се обезщетение по смисъла на чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупно въздействие на няколко събития, едно от които е соченото бездействие на СО за вредоносно такова?“; 4. „Трябвало ли е съдът да разгледа въпроса за съпричиняване на вредите от пострадалата /пострадалият съпричинява увреждането си, когато и негово поведение е в причинно-следствена ръзка с вредата, но това поведение прекъсва ли причинно следствената връзка между вредата и поведението на делинквента?“ /реш.№.230/57г., IV ГО/; 5.“Следва ли да се ангажира отговорността по чл.49 ЗЗД на СО, доставчик на социалната услуга Дом за възрастни с деменция-кв.К., при наличие на правни норми, които установяват стандарти и критерии за социални услуги /Правилник за прилагане на Закона за социалното подпомагане/, и Тарифа за таксите за социалните услуги, финансирани от републиканския бюджет?“; 6. “Следвало ли е въззивният съд да прави свое тълкуване на „чужда помощ“ и на „постоянно наблюдение, грижи и помощ“ и обосновано и в съответствие с практика на ВКС ли е то?“; 7.“Следвало ли е съдът да изследва въпроса дали социалната услуга е трябвало да осигури придружител на г-жа С. в медицинското заведение при условие, че г-жа С. получава към пенсията си добавка за чужда помощ, която не се включва в заплащаната от нея такса за ползваните социални услуги, съгласно Тарифата за таксите за социални услуги, финансирани от републиканския бюджет?“; 8.“Надлежното изпълнение на законовите задължения от СО изисква ли постигане на резултат и означава ли обективно намаляне до нула на възможността за случаен инцидент в рамките на жилищното помещение на пострадалата?“; 9.“Определен ли е от въззивния съд справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства?“.
Във връзка с първия въпрос касаторът не конкретизира задължителната практика, на която се позовава; не сочи и кои са доводите или възраженията, които не са били обсъдени. Същевременно по въпроса безспорно вече е налице формирана относима задължителна практика на ВКС – която не се нуждае от промяна или осъвременяване /т.4 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/. Съгласно същата въззивният съд е длъжен да определи правилно предмета на спора, като обсъди всички релевантни факти, доказателства, доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора /реш.№.15/30.01.15 по г.д.№.4604/14, IV ГО, реш.№.210/15.08.14 по г.д.№.6605/13, IV ГО, реш.№.217/09.06.11 по г.д.№.761/10, IV ГО и др./. В. инстанция не се е отклонила от тази практика. Тя е обсъдила повдигнатите в отговора на исковата молба и на въззивната жалба доводи – в това число за липса на виновно поведение на служители на ответника и на причинна връзка с такова – но ги е намерила за неоснователни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи, респективно е приел, че е налице причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК-не и в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал мотиви в тази връзка. Отделно от това, в едната си част той е и фактически – свързан е с фактите и обстоятелствата на конкретния случай, като отговора му следва да се даде с акта по същество – решението. Същевременно касаторът не сочи практика, с която да твърди противоречие /доколкото е налице общо позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК/, а и не обосновава специалното основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Само за пълнота следва да се отрази и, че съдът е определил правната квалификация на иска според изложените в исковата молба /в това число след надлежното й уточняване/ факти и обстоятелства като основание на претенцията за ангажиране на отговорността на ответника – каквото е и задължението му съгласно задължителната практика на ВКС (реш.№.50/17.02.11 по г.д.№.762/10г., III ГО, и др.). Отделен е въпросът как се носи отговорността – което зависи от конкретиката на съответния казус. Следва да се има предвид и, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и при договорна отговорност, и то в пълен размер – всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /предвидими и непредвидими/, когато по делото е установена недобросъвестност на длъжника /знание на фактите, обуславящи по-тежката му отговорност – ТР 4/12 от 29.01.13, ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното не е налице твърдяната във връзка с втория въпрос хипотеза за допускане на касационно обжалване.
Третият и четвъртият въпрос не представляват правни въпроси. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал мотиви в тази връзка. Възражение за съпричиняване не е било и повдигано пред първата и въззивната инстанция-и следователно не би могло да се разглежда. Предвид изложеното въпросите не са свързани с решаващата воля на съда и не могат да обосноват допускането до касационно обжалване.
Петият въпрос също не е правен пo горепосочените критерии– освен че не е обсъждан от съда, той е и фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по случая, като разрешаването му следва да стане с акта по същество – решението, а не в уредената в чл.288 ГПК фаза на селекция на касационните жалби. Поради това същият не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване.
Аналогичното важи и за шести, седми и осми въпрос – те също са фактически – а не правни, свързани са с фактите и обстоятелствата по делото и отговорът им може да бъде даден след разглеждане на спора по същество, с акта по същество – решението. Отделно от изложеното, осмият въпрос касае условие, което не е било прието за установено от съда – инцидент в рамките на помещението на пострадалата – въззивната инстанция, въз основа на книгата за рапорт на медицинските сестри, е приела, че инцидентът е настъпил не в помещението на М.С., а при влизането й в същото от общите помещения.
Деветият въпрос не удовлетворява изискването за правен въпрос на чл.280 ал.1 ГПК. Той не е общ и абстрактен, а конкретен, свързан с фактите и обстоятелствата на случая. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС 4/68 и др./ понятието „справедливост“ не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението /характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др./, въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил вида и степента на нанесените телесни повреди, интензитета и продължителността на преживени физически и психически болки и страдания, отражението, което същите са дали на психиката на ищцата и хода на заболяването й. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.269/30.01.18 по г.д.№.3909/17 на САС, ГО, 8с.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: