4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 799
София, 02.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 01.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 936/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Б. Ц. „В. Х.”, със седалище [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 261 от 30. 05. 2011 год., по гр.д.№ 240/2011 год., с което е потвърдено допълнително решение № 281 от 07.12.2010 год., по т.д.№ 153/2008 год. на Кърджалийския окръжен съд за оставяне без уважение искането на настоящия касатор, в качеството му на ответник по делото, основано на чл. 250 ГПК за допълване първоинстанционното решение на същия съд № 224/07.10.2010 год. по т.д.№ 153/2008 год., както и направеното при условията на евентуалност, искане по чл.247 ГПК- за поправка на очевидна фактическа грешка в същия горепосочен първоинстанционен съдебен акт.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му на осн. чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу разбирането на въззивния съд, което счита за изразено в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, че визираният във въззивната жалба порок на първоинстанционното решение, изразяващ се в несъответствие между изразената в мотивите на същото действителна воля на решаващия съд и писменото и изразяване в постановения диспозитив, е отстраним по пътя на предприетото от страната въззивно обжалване пред Пловдивския апелативен съд.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивната инстанция разрешение на значимите за изхода на делото по постановеното допълнително решение въпроси на процесуалното право, а именно: „Колко са исковете предмет на делото, след като исковата молба съдържа в табличен вид претенции за отделните видове СМР, конкретизирани по вид, обем и стойности и как съдът е следвало да се произнесе по предявените искове- общо за сумарния им размер или поотделно по цената на всеки иск?” и „По кой ред- чрез обжалване или по реда на ОФГ следва да се процедира в случай, че в мотивите си решаващият съд се е произнесъл по спорния предмет, но в диспозитива е пропуснал да отрази тази формирана своя воля относно признаците на спорното право- правно и фактическо основание и петитум и той е останал неидентифициран в същия?” е в противоречие по първия със задължителната съдебна практика – т.13 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, а по втория със застъпеното в решение № 671/98 год., по гр.д.№ 416/97 год. на 5-членен състав на ВКС и в решение № 573/11.06.2009 год., по гр.д.№ 904/2008 год. на ІV-то г.о. становище .
Ответната по касационната жалба страна не е депозирала отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на факултативен касационен контрол съдебно решение на въззивния съд, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел, че доколкото в разглеждания случай ищецът е предявил с исковата си молба единствено искова претенция, основана на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД – за заплащане на възнаграждение за извършени от праводателя му СМР на обект „Молитвен дом” в собствения на ответника недвижим имот, позовавайки се на предложената от последния и приета от изпълнителя оферта и възникналото от същата правоотношение по договор за изработка и по същата, индивидуализирана с въведеното основание и петитум, е налице произнасяне от решаващия съд, то липсва основание да се счете, че са налице предпоставките на чл.250 ГПК, обуславящи допълване на постановеното първо инстанционно решение.
Същевременно обстоятелството, че в депозираната пред Пловдивския апелативен съд въззивна жалба настоящият касатор, в качеството си на въззивник, е въвел идентични с искането за допълване решението на КОС оплаквания, но поддържани вече като допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалния закон, обусловено от произнасянето му по нередовна искова молба, в която липсва идентификация на спорното право, то според въззивната инстанция, е допълнителен аргумент в подкрепа на разбирането, че в случая не се касае до хипотезата на чл.250 ГПК.
Неоснователността на искането за поправка на очевидна фактическа грешка, основано на чл.247 ГПК е мотивирано с отсъствие на твърдяното от молителя несъответствие между действителната и отразена в писмен вид в диспозитива на решението воля на КОС, с който, според изложеното в съобразителната част на обжалвания въззивен съдебен акт, е отговорено в пълна степен на поставения за разглеждане правен спор, така както е очертан в исковата молба със заявеното основание и петитум.
Следователно решаващите мотиви във въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, предмет на подадената касационна жалба, позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че цената на предявения иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД е формирана като сбор от стойностите на отделните извършени СМР на обекта, предмет на сключения между страните договор за изработка не е основание да се приеме, че всяка една от последните има правната характеристика на самостоятелно заявена искова претенция, поради което се касае за обективно кумулативно съединени искове, по всеки един от които решаващият съд дължи произнасяне и аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е както обстоятелствената част на исковата молба, така и заявеният петитум.
Следователно постановките в т.13 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС се явяват неотносими към първия разглеждан процесуалноправен въпрос, а това само по себе си изключва да е налице твърдяното противоречие – арг. от т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, дали при въведено с въззивната жалба оплакване за постановено първоинстанционно решение по нередовна искова молба, поради неиндивидуализиран предмет на спора, е въобще налице процесуална възможност решаващият съд да преценява дали заявената искова претенция се намира във вр. с друга предявена със същата искова молба искова претенция, преди да се произнесе по процесуалната законосъобразност на самия първоинстанционен съдебен акт, чието допълване се иска.
Недоказано е и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че въззивният съд, препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, е отказал приложението на чл.247 ГПК по съображения, че от една страна липсва допусната от решаващия съд явна фактическа грешка, а от друга, че такава не е конкретизирана от молителя, изключва да е налице соченото от касатора противоречие в практиката на съдилищата.
В този смисъл доколкото крайният правен резултат по делото, свързан с искането по чл.247 ГПК в случая е обусловен от приетото от КОС отсъствие на съставомерно несъответствие между действително формираната му воля по предявения иск и нейния външен израз, обективиран в писмения текст на диспозитива на постановения първоинстанционен съдебен акт, то възприетото от същия разрешение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос не е в отклонение от практиката на ВКС, изразена в решения на ВКС: № 671/98 год., по гр.д.№ 416/97 год. на 5-членен състав и № 573/11.06.2009 год., по гр. д. № 904/2008 год. на ІV-то г.о., според която поправката на ЯФГ не може да се извърши по реда на обжалването, а единствено от съда,постановил решението, чиято поправка се иска – арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 261 от 30. 05. 2011 год., по гр.д.№ 240 / 2011 год., по касационната жалба на Б. Б. Ц. „В. Х.”, [населено място] с вх.№ 4285/08.07.2011 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: