О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
София, 11.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 21.10.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4744/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№23162/22.07.2015г.,подадена от Б. Д. К.,чрез пълномощника му адвокат К. В. С.,против решение №1143/10.06.2015г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1000/2015г. по описа на същия съд,с което се отменя решението на Варненски районен съд,постановено на 11.02.2015г. по гр.д.№5175/2014г.по описа на съда и вместо него е постановено:осъжда Б. Д. К. да предаде на А. В. М. и Й. Ц. М. владението върху собственият им недвижим имот,придобит въз основа на договор за покупко-продажба,обективиран в нот.акт №153,т.ІV,д.№611/2007г. на нотариус Ал.А.,рег.№316 и представляващ апартамент №96 с идентификатор 10135-4502.38.5.72,находящ се в [населено място],жк”В. В.”,[жилищен адрес]на основание член 108 ЗС.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното решение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба А. В. М. и Й. Ц. М.,чрез пълномощника си адвокат З. Й.,в депозирания писмен отговор вх.№10133/23.09.2015г.,считат че на се налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че е безспорна между страните по делото,установената фактическа обстановка,а именно,че правото на собственост върху процесния имот е било придобито от ищците А. и Й. М.,по време на брака им,по силата на договор за покупко-продажба съгласно нот.акт №153/2007г.,като впоследствие ищцата А. М.,действаща лично и като пълномощник на съпруга си Й. М.,на 30.05.2008г. е продала този имот на Е. П. Ф. за сумата от 10 743,50 лева,обективирана с нот.акт №169/2008г. на нотариус Ж. К.,като последният на 03.07.2008г. продава имота на Т. В. Р. с нот.акт №18/2008г.,а тя от своя страна го е продала на ответника Б. Д. К. на 28.12.2012.,съгласно нот.акт №58/2012г.,който към момента на спора владее процесния имот.Съдът е посочил,че спорният въпрос е дали извършената от А. и Й. М. разпоредителна сделка страда от твърдяния от тях порок нищожност поради противоречие със закона,а именно покупко-продажба с уговорка за обратно изкупуване в нарушение на чл.152 ЗЗД,като обезпечение за поето от прехвърлителката М. задължение за заплащане на сумата от 10 000 лева,представляваща стойността на ремонт на процесния апартамент, съгласно договор,сключен в Е. Ф..Съдът,във връзка с поискани гласни доказателства,недопуснати от първоинстанционния съд,е приел,че не е налице нито една от забраните на член 164 ГПК,доколкото предмет на установяване са именно тези уговорки,свързани с ремонта,а не опровергаване на официален документ или доказване на договор за изработка на стойност над 5000лева,поради което ги е допуснал по делото,като се е позовал и цитирал задължителна практика на ВКС по този въпрос-решение по гр.д.№824/2011г. по описа на ВКС,ІVго,по грд.№1206/2010г. по описа на ВКС,ІVго.След анализ на тези доказателства,въззивният съд ги е преценил като непосредствени,взаимно кореспондиращи си и непротиворечащи,като е приел за установено,че между А. М. и Е. Ф. е била постигната уговорка,че последният ще извърши ремонт на процесния апаратамент,на приблизителна стойност 10 000 лева,плащането на която сума ще бъде гарантирано с прехвърляне на този апартамент и при издължаване на сумата Ф.,ще спази обещанието да върне имота,като допълнителна гаранция последният подписал запис на заповед от 26.08.2008г.,съответна според тях на действителната пазарна цена на имота.В резултат на тази оценка и в съответствие с писмените доказателства,съдът е приел за доказано твърдението на ищците,че те не са желаели прехвърлянето на процесния имот,а сделката е била сключена единствено като гаранция за поето от А. М. задължение по договор за ремонта му,както и че при изплащане на същата между страните е била постигната уговорка за обратно изкупуване.Съдът е посочил,че тези уговорки противоречат на императивни правни норми-чл.152 ЗЗД и чл.209 ЗЗД и сключеният с нот.акт №169/2008г. договор за покупко-продажба е нищожен,поради противоречието му със закона-чл.26,ал.1 ЗЗД,поради което не е налице вещнопрехвърлително действие по сделката и Е. Ф. не е придобил право на собственост върху процесния апартамента,респ. не е могъл да прехвърли такова на последващите приобретатели.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,предвидени в член 280,ал.1т.1 и т.3 ГПК,като/цитирам/:
„Основният въпрос,който се поставя в развитието на това производство и на практика съставлява процесуалноправен въпрос,явяващ се от значение за изхода по конкретното дело,за формиране на решаващата воля на съда,е дали е налице начало на писмено доказателства,което да направи допустими свидетелските показания на основание чл.165,ал.2 от ГПК при положение,че липсва подписан от насрещната страна документ,както и доказателства за нейни изявления пред държавен орган,които не са отразени в документа,материализиращ сделката.”,
след което се излагат аргументи,че съдът неправилно и не в съответствие с цитирана в самото въззивно решение задължителна практика на ВКС допуснал събиране на гласни доказателства,при липса на документ,изходящ от насрещната страна,поради което е стигнал до незаконосъобразен извод,довел до постановяване на незаконосъобразното въззивно решение,предмет на касационната му жалба.
Видно от цитираното съдържание на изложението,във връзка със соченото основание по член 280,ал.1,т.1 ГПК,касаторът навежда касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като в подкрепа на тези оплаквания цитира и прилага задължителна практика на ВКС,която дефинира характеристиката на това,какво представлява и какво е значението на документа,представляващ начало на писмено доказателство,което прави допустими свидетелските показания за установяване придвидността на съдържащите се в документа изявления,както и за установяване на действителната воля на страните при сключване на симулативната сделка.
В настоящия случай,обаче предмет на преценка от страна на съда,са били уговорки между страните,свързани с поети задължения от страна на ищцата А. М.,във връзка с договорено между нея и третото лице Е. Ф. ,извършване на ремонт на процесното жилище,за обезпечение на което задължение е осъществена прехвърлителната сделка на имота,с уговорка за обратното му изкупуване.Доколко е налице начало на писмено доказателство във всеки конкретен случай съдът преценява, с оглед събраните по делото доказателства,а с решаващите си мотиви,въззивният съд е приел,че е налице такова,и то в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Във втората част на изложението си касаторът посочва/цитирам/:
„С оглед изложеното,ако не приемете изложената по-горе теза,на основание член 280,ал.1,т.3 ГПК моля да допуснете касационно обжалване на решението на Варненският окръжен съд по в.гр.д.№1000/2015г. и да отговорите на следният процесуалноправен въпрос-„Налице ли е основание по смисъла на чл.165,ал.2 от ГПК за допускане на свидетелски показания/които са недопустими съгласно чл.164,ал.1 от ГПК/,целта на които е установяване на симулативността на сделката при положение,че липсва изходящ от насрещната страна документ,явяващ се начало на писмено доказателство.”
Съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото,който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение.
Видно от цитираната по-горе част от изложението на касатора,последният иска от касационния съд да отговори на формулиран от него въпрос,което го прави неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение.Това дали по конкретен спор е налице документ,явяващ се начало на писмено доказателства,е въпрос на преценка във всеки такъв случай ,с оглед събраните по делото доказателства от страна на съда,решаващ повдигнатия спор и при наличието му или не,последният се произнася по допустимостта на тези гласни доказателства.Непосочването на правен въпрос,от значение за изхода по делото,разрешен с обжалваното въззивно решение,в случая посочване на неотносим към мотивите на това решение въпрос,е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
На ответниците по касационна жалба А. и Й. М., не следва да се присъждат, на основание член 78,ал.3 ГПК,поисканите с писмения отговор разноски по делото за настоящата касационна инстанция,тъй като липсват данни и доказателства с последния,че тези такива разноски са реално сторени.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1143/10.06.2015г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1000/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: