1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
С., 06.01. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5960 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 423 от 07.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3847/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. Р., гражданин на Република Полша, на основание чл. 2, ал. 1 т. 3 З., сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди и сумата от 5 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. с ал. 1, пр. 1 НК, производството по което е било прекратено, тъй като деянието не съставлява престъпление.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. в посочените размери, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва : решение № 132 от 29.04.2011г. по гр.д. № 645/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 242 от 13.11.2012 г. по гр.д. № 19/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и цитира решения на ВКС, постановени по стария процесуален ред. Поставените материалноправни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са свързани с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и подлежат ли на обезщетение по реда на З. вредите, настъпили в резултат на платени разноски за адвокатска защита за наказателното производство. П. въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е формулиран с твърдението, че ищецът не е доказал причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди.
Ответникът по жалбата К. Р., гражданин на Република Полша, чрез пълномощника си адв. О. М. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. с ал. 1, пр. 1 НК, продължило около 4 месеца за него, като той е бил задържан в ареста за 72 часа, впоследствие производството по това обвинение е било прекратено, тъй като деянието не съставлява престъпление, като за процесуално представителство и защита по пр. пр. № 18624/2007 г. ищецът е заплатил на адв. А. 5 000 лв. адвокатско възнаграждение. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – около четири месеца за ищеца, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и обстоятелството, че той е бил задържан за 72 часа, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 3 000 лв., а за имуществените вреди в размер на 5 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика.
Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, периода на разследване – 4 месеца за него, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради несъставомерност, влошаване на здравословното му състояние, накърняване на доброто му име в обществото, което е създало неблагоприятни последици в професионален и личен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради несъставомерност на деянието. По този начин паричното обезщетение от 3 000 лв. е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални и материални вреди, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., установена с разрешенията, дадени в т. 7, т. 11, изр. 2 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По поставения въпрос – подлежат ли на обезщетение по реда на З. вредите, настъпили в резултат на платени разноски за адвокатска защита за наказателното производство, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като макар разрешаването му да е от значение за изхода на делото, приетото от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Така в решение № 126 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 55/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 355 от 03.08.2010 г. по гр.д. № 1651/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 843 от 23.12.2009 г. по гр.д. № 5235/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените разходи от него в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение съгласно чл. 4 З.. Тази задължителна съдебна практика е съобразена от въззивния съд, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 423 от 07.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3847/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, по касационна жалба с вх. № 3602 от 01.04.2013 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: