12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 04.01.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 751 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.
Производството по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК е образувано по касационна жалба на „О.” АД, ГР. София чрез процесуалния му представител адв. С. Г. С. срещу решение № 41/26.01.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 46/01.02.2008г. по т. дело № 122/2006г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на „О.” АД, гр. София за откриване на производство по несъстоятелност на „Е.” АД, гр. П. и с която е отменено определение № 20 от 08.02.2007г., постановено по същото дело, и са присъдени разноски в размер 903,50 лв. за първоинстанционното производство и 1 250 лв. – за въззивното производство и заплащане по сметка на Пловдивски апелативен съд на държавна такса в размер 375 лв.
Касаторът прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК: 1/ търговска сделка ли е договор за цесия, по който цесионерът /търговец/ е закупил от цедента /търговец/ вземане срещу длъжник /търговец/, когато вземането следва да бъде погасено с материали, готова продукция и Д. по пазарни цени и когато с конкретно писмо цесионерът /търговец/ е направил своя избор за издължаване от длъжника по вземането, като е избрал издължаването да стане с материали, които смята да продаде в първоначален или преработен или обработен вид; 2/ търговска ли е посочената сделка, като се има предвид, че кредиторът „О.” АД е закупил процесното вземане във връзка и по повод упражняването на своето търговско занятие – производство и търговия на медицински и оптични изделия; търговска ли е посочената сделка, ако цесионерът /търговец/ е закупил вземане от цедента /търговец/, което е възникнало в патримониума на последния след подписване на встъпителен баланс на основание заповед на Министъра на финансите; 3/ при определяне дали договорът за цесия е търговска сделка как следва да се прилагат критериите на чл. 1 ТЗ и чл. 286, ал. 3 ТЗ – стеснително или разширително; 4/ парично ли е задължението в контекста на чл. 608, ал. 1 ТЗ, когато кредиторът претендира обезщетение вместо изпълнение поради това, че длъжникът не е престирал дължимите по договора вещи /стоки, материали и Д./ и кредиторът е изгубил интерес от реално изпълнение; 5/ парично ли е задължението в контекста на чл. 608, ал. 1 ТЗ, когато кредиторът претендира сума равна на стойността на недоставените от длъжника стоки, материали и Д. съгласно вземане, придобито по договор за цесия; 6/ как трябва да се преценява неплатежоспособността като материално-правно положение на длъжника – съобразно задълженията на длъжника спрямо всички кредитори към момента на постановяване на решение по същество или съобразно задължението на длъжника само спрямо кредиторът – молител за откриване на производство по несъстоятелност; 7/ кои критерии следва да се приложат при преценка на неплатежоспособността и / или свръхзадължеността на длъжника – точната калкулация на различните показатели /коефициенти/ на ликвидност, финансова автономност, задлъжнялост, ефективност на разходите и приходите, рентабилност на приходите от продажби, рентабилност на собствен капитал, капитализация на активите или теоретично предположение, че ако длъжникът постигне теоретична и имагинерна пазарна цена на някои свои активи, то длъжникът би могъл да покрива задълженията си чрез разпродажба на тези активи; 8/ от къде трябва да се извличат показателите, залегнали в Национален счетоводен стандарт № 13 – от баланса на дружеството или от евентуални стойности на продажби на определени активи; 9/ изгубил ли е „О.” АД правото си на иск за претендираното вземане съгласно разпоредбата на § 6а ПЗР на ЗППДОП; 10/ въпроса за погасителната давност – кога едно вземане е изискуемо, ако няма определен ден и краен срок; изтекла ли е погасителна давност, когато длъжникът в друго съдебно производство е признал съществуването на вземането в полза на кредитора; от кога започва да тече погасителната давност – от момента, когато вземането става изискуемо или от друг момент; 11/ следва ли въззивният съд в производство по молба за откриване на производство по несъстоятелност да вземе под внимание ноторно известния факт, че България се намира в момент на световна, тежка, жестока, икономическа рецесия; следва ли този факт да бъде отразен в мотивите и да бъде водещ при вземане на съдебното решение.
Ответникът „Е.” АД, гр. П. оспорва касационната жалба и прави възражение, че същата е недопустима, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа становище, че цитираните от касатора съдебни актове са неприложими поради това, че нито един от тях не е имал за предмет разглеждане на фактическа обстановка, свързана с цесия на вземане, възникнало от разделителен протокол. Мотивите на въззивната инстанция относно предпоставките, при които може да се иска откриване на производство по несъстоятелност, са правилни и не са в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Относно оплакването на касатора, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е решил въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и е решаван противоречиво от съдилищата, като е приел, че „Е.” АД е в състояние да покрие задълженията си чрез разпореждане с активите или част от тях при условие, че постигне продажба към оценената пазарна стойност, ответникът излага доводи, че част от цитираните решения на ВКС са неотносими, обжалваното решение не е в противоречие с решение № 481/10.04.2003г. по гр. дело № 1521/2003г. на ВКС, а за представените решения на апелативни и окръжни съдилища няма данни, че са влезли в сила, с изключение на решение по гр. дело № 1447/1999г. на С.. Съпоставянето на обжалваното решение с цитираните решения на С. и Добрички ОС е извършено некоректно от страна на касатора. Ответникът счита, че оплакванията, насочени към мотивите на първоинстанционното решение по приложението на § 6а ПЗР на ЗППДОП, не следва да бъдат разглеждани от касационната инстанция. Изложеният в допълнителната молба въпрос „от къде трябва да се извличат показателите, залегнали в Национален счетоводен стандарт № 13 – от баланса на дружеството или от евентуални стойности на продажби на определени активи” не е съществен, тъй като в обжалваното решение решаващият мотив за отхвърляне на молбата на „О.” АД за откриване на производство по несъстоятелност на „Е.” АД е друг и не се отнася до посочения въпрос. Ответникът поддържа становище, че е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите изложени в писмения отговор доводи се отнасят до спора по същество. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Производството по чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК е образувано по частна жалба на „Е.” АД, гр. П. чрез процесуалния му представител адв. П. Х. срещу определение № 772 от 04.06.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав, с което е оставена без уважение молбата на „Е.” АД, гр. П. с вх. № 1624/18.03.2010г. за изменение на решение № 41/26.01.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Пловдивски апелативен съд в частта за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение противоречи на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Неправилно съдът е тълкувал разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ относно думата „направени”. Частният жалбоподател релевира доводи, че законодателят е имал предвид не заплатените от ответника разноски, а договорените, т. е. тези разноски, които са възникнали поради необходимостта ответникът да участва в процеса и обременяващи неговия патримониум. Поддържа становище, че съдът не е изразил становище по въпроса при присъждането на разноски по чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ трябва ли да се изследва дали адвокатът в качеството му на данъчно задължено лице е платил данък върху доходите на физическите лица. Моли определението да бъде отменено и решение № 41/26.01.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Пловдивски апелативен съд да бъде изменено в частта за разноските, като на частния жалбоподател се присъдят 360 000 лв. – по 180 000 лв. по договор АБ № 029400 и договор АБ 002456/06.11.2008г.
„О.” АД, гр. София чрез процесуалния си представител адв. С. Г. С. оспорва частната касационна жалба и поддържа становище, че същата е недопустима и следва да бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не са отстранени нередовностите й – въпреки дадените указания частният жалбоподател не е изложил основания за разглеждане на частната касационна жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК. Направено е и евентуално искане определението да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
По касационната жалба:
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да направи извод, че молбата на „О.” АД за откриване на производство по несъстоятелност на „Е.” АД следва да бъде отхвърлена, въззивният съд е приел, че не е налице една от необходимите предпоставки – задължението на ответника да е парично и да произтича от търговска сделка. Изложил е съображения, че вземането на цесионера „О. завод” ЕООД, гр. Стерлча не произтича от изброените в чл. 1, ал. 1 ТЗ търговски сделки, а е възникнало в резултат на преобразуването на „О.” Е., гр. П. чрез разделяне на три нови дружества – „О.” Е., гр. П., „О. завод” ЕООД, гр. С. и „Б.” ЕООД, гр. С., въз основа на заповед № 12/15.01.1999г. на Министъра на финансите, изготвяне на встъпителен баланс от 27.04.1999г. и поделяне на правата и задълженията между новообразуваните дружества, като при разделянето „О.” Е. е останало задължено към „Опктикомеханичен завод” ЕООД със сумата 156 875 803 лв., която сума съгласно споразумение от 29.04.1999г. е следвало да се погаси с материали и дълготрайни активи по пазарни цени. Според решаващия съдебен състав разпоредбата на чл. 286, ал. 1 ТЗ не може да намери приложение, тъй като споразумението не е сключено с оглед търговска дейност по занятие, а във връзка с взетото решение за преобразуване на едно дружество, поради което не може да се обсъжда и презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ.
Освен решаващите мотиви, въззивната инстанция е изложила и евентуални съображения в смисъл, ако се приеме, че се касае до търговска сделка: 1/ не е налице парично задължение, видно от влязлото в сила решение по гр. дело № 1089/2003г. на Пазарджишки окръжен съд, по което цедираното вземане е предявено за прихващане, но съдът е приел, че „О. завод” ЕООД не е притежавал парично вземане срещу „О.” Е., тъй като всички задължения са преобразувани от парични в друг вид, а именно в даване на готова продукция, материали и Д. по пазарни цени; 2/ ответното дружество е в състояние да покрие задълженията си чрез разпореждане с активите или част от тях при условие, че постигне продажба към оценената пазарна стойност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Въз основа на изложението и доводите на касатора и данните по делото, могат да бъдат уточнени релевантните за спора материалноправни въпроси, обусловили решаващите изводи на Апелативен съд Пловдив: дали касаторът е кредитор на ответника по търговска сделка; дали твърдяното от касатора вземане за обезщетение поради неизпълнение на прехвърленото с договора за цесия задължение произтича от търговска сделка; дали цедираното вземане представлява вземане по търговска сделка.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 З., обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 134/08.12.2009г. по т. дело № 141/2009г. на ВКС, ТК, Първо отделение и решение № 102/08.10.2009г. по т. дело № 60/2009г. на ВКС, ТК, Първо отделение, съгласно която производството по несъстоятелност се открива при наличие на следните предпоставки, визирани в чл. 608, ал. 1 ТЗ: 1/ длъжникът да има качеството на търговец; 2/ да не е в състояние да изпълни парично задължение; 3/ задължението да произтича от търговска сделка или да представлява публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност, или задължение по частно държавно вземане. Релевантни за неплатежоспособността по смисъла на закона са правното качество на длъжника като търговец и търговския характер на сделката, от която произтича задължението му, т. е. вземането на кредитора, подал молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Като е изследвал дали вземането на цесионера „О. завод” ЕООД, гр. С. по отношение на „О.” Е., гр. П. /понастоящем „Е.” АД/, прехвърлено на цедента „О.” АД, произтича от изброените в чл. 1, ал. 1 ТЗ търговски сделки или от търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика.
Неоснователен е доводът за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на съдебния акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е доказал, че релевантните за настоящия спор материалноправни въпроси се решават противоречиво от съдилищата или от различни съдебни състави на ВКС. Представените от касатора решения не разглеждат въпроса дали договорът за цесия представлява търговска сделка, нито въпроса дали прехвърленото вземане следва характера на вземането към момента на неговото възникване, нито въпроса дали цесията променя характера на цедирането вземане. В посочените от касатора съдебни актове не е решен и въпросът за характера на сделката, с която цесионерът е закупил вземане от цедента, възникнало в патримониума на последния по силата на реорганизацията в резултат на преобразуване.
Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Въпросите „дали твърдяното от касатора вземане за обезщетение поради неизпълнение на прехвърленото с договора за цесия задължение произтича от търговска сделка” и „дали цедираното вземане представлява вземане по търговска сделка” зависят от конкретните факти по делото, които са изяснени от въззивната инстанция след обсъждане на събраните доказателства в тяхната взаимовръзка. В конкретния случай не е налице неяснота на института на цесията, уреден в чл. 99 и чл. 100 ЗЗД, нито има противоречива съдебна практика по прилагането на тези разпоредби, обстоятелство което сочи на липса на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Характерът на вземането на цесионера е идентичен с характера на цедираното вземане, тъй като вземането – предмет на договора за цесия преминава от предишния кредитор върху новия кредитор с всички привилегии и принадлежности и с всички недостатъци, с които е обременено, поради което на цесионера могат да се правят всички възражения, които длъжникът е могъл да направи на цедента по време, когато цесионният договор е бил сключен. Прехвърленото вземане следва характера на вземането към момента на неговото възникване и цедирането на вземането не променя неговия характер. Обезщетението поради неизпълнение на прехвърленото с договора за цесия вземане /задължение на длъжника/ следва характера на прехвърленото вземане.
От значение за изхода на спора е дали прехвърленото вземане произтича от търговска сделка. При дефинирането на понятието „търговска сделка” законодателят използва двата критерия: обективен и субективен. Обективният критерий в чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1 ТЗ изхожда от вида на сделките, обявени от закона за търговски, и сключените между новообразуваните чрез разделяне търговски дружества споразумения във връзка с разпределяне на активите и пасивите и поемането в тази връзка на задължения не са посочени сред тях. Субективният критерий определя сделката като търговска, когато е сключена от търговец в това му качество, т. е. сделката трябва да е извършена от търговеца при осъществяване на неговата дейност по занятие. При определяне дали сделката е извършена като търговска по занятие законодателят използва оборимата презумпция на чл. 286, ал. 3 ТЗ.
Налице е трайна практика, че извършената реорганизация на дружество, образувано с държавен капитал, не представлява търговска сделка – решение № 100/17.03.1998г. по гр. д. № 538/97г., ВКС, 5-членен състав. Възникналото в резултат на преобразуването на едно търговско дружество с държавно имущество чрез разделянето му вземане няма характер на вземане по търговска сделка. Преобразуването на търговско дружество с държавно имущество, разпределянето на активите и пасивите и поемането във връзка с това разпределение на задължения не може да се дефинира като търговска сделка, тъй като представлява сложен фактически състав с административен елемент. Принципалът на старото и новообразуваните чрез разделяне дружества е един и същ – държавата и неговото разпореждане представлява административен акт на стопанско управление, т. е. с него се упражняват властнически функции по управлението на държавната собственост. Разпределянето на активите и пасивите между новообразуваните дружества и поемането във връзка с това разпределение на задължения от конкретните дружества е в изпълнение на разпореждането на принципала и няма характер на волеизявление по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, т. е. на търговска сделка. Подписаните между новообразуваните дружества в тази връзка споразумения са свързани с функционирането им като търговски дружества, но не са сключени от тях по занятие. Налице е практика на ВКС и в смисъл, че сделките по повод учредяване на дружеството, набирането на капитал, промените в него са свързани с функционирането на търговското дружество, но не са сключени от него по занятие – решение № 436/13.03.2003 г. по гр. д. № 2745/2002г., ВКС, V г. о. В същия смисъл следва да се разглеждат и споразуменията между новообразуваните дружества в резултат на разделяне във връзка с разпределяне на активите и пасивите. В хипотезата на възникнало вземане по силата на реорганизацията е налице оборване на презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ. Поради това и цедираното вземане, възникнало за цедента по силата на реорганизацията в резултат на преобразуването, няма характер на вземане по търговска сделка.
Въпросът „изгубил ли е „О.” АД правото си на иск за претендираното вземане съгласно разпоредбата на § 6а ПЗР на ЗППДОП” и въпросите за погасителната давност са ирелевантни, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях. Поради това цитираните решения относно тълкуването на § 6а ПЗР на ЗППДОП и погасителната давност са неприложими.
Останалите, посочени от касатора, въпроси са ирелевантни, защото решаващият мотив за отхвърляне на молбата на „О.” АД за откриване на производство по несъстоятелност на „Е.” АД е, че претендираното вземане не произтича от търговска сделка. Поради това цитираните от касатора решения относно критериите за преценка на неплатежоспособността или свръхзадължеността на длъжника и дали следва да се отчитат задълженията към всички кредитори или само към кредитора – молител не намират приложение в настоящия казус.
Предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени за касационното производство.
По частната касационна жалба:
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи, приема следното:
Подадената от „Е.” АД, гр. П. чрез процесуалния му представител адв. П. Х. срещу определение № 772 от 04.06.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав, с което е оставена без уважение молбата на „Е.” АД, гр. П. с вх. № 1624/18.03.2010г. за изменение на решение № 41/26.01.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Пловдивски апелативен съд в частта за разноските, има характер на частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Основание за този извод дава разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, съгласно която определението, постановено по молба на някоя от страните за допълване или изменение на решението в частта за разноските, може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. В настоящия случай подадената от „Е.” АД, гр. П. молба е за изменение на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение в частта за разноските. Поради обстоятелството, че въззивното решение, чиято отмяна се иска подлежи на касационно обжалване, то на основание чл. 248, ал. 3 ГПК на касационно обжалване подлежи и постановеното по молбата определение.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в нея са изложени основания за касационно обжалване – неправилност на определението поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост.
За да остави без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че не са представени доказателства за изплащане на уговорения хонорар, освен този, посочен в договора за правна помощ. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 64 ГПК /отм./ изисква, за да се присъдят разноските на ответната страна, същите да са заплатени, т. е. реално направени, а не само уговорени по размер и начин на плащане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В настоящия случай частният жалбоподател нито се е позовал на наличието на някое от визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, нито е доказал наличието на някоя от трите предпоставки съгласно посочения законов текст. От друга страна, е налице трайноустановена съдебна практика на ВКС, съгласно която, за да бъдат присъдени на страната разноски, е необходимо да са представени доказателства, че такива са направени, т. е. в хипотезата на претендирано адвокатско възнаграждение същото да е заплатено, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Поради изложените съображения определението на Пловдивски апелативен съд за изменение на въззивното решение в частта за разноските не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотвиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 26.01.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав в обжалваната му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 772 от 04.06.2010г. по т. дело № 997/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.