О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 04.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 963 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 222 от 19.01.2018 г., подадена чрез куриер на 18.01.2018 г. от Т. Н. М. и Н. Ю. М. чрез адвокат М. Ш. от АК – Б. против въззивно решение № 6226 от 08.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 834/2017 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация Д. Н. Г., М. В. Б. и В. В. В. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Д. Б. – Б. от АК – Б., като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2832 от 24.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 787/2016 г. на Районен съд – Гоце Делчев, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на ответниците по иска – настоящи касатори, че ищците (настоящи ответници по касация) са собственици на масивна сграда с предназначение „Кафе – аперитив и офис” в УПИ І, имот пл.№ 43 от кв. 4 по сега действащия план на [населено място], [община], област Б., одобрен със Заповед № 3196 от 1931 г., а съгласно изменението по Заповед № 87 от 03.07.2002 г. на Кмета на [община] – УПИ ІІ от кв. 4, с площ от 1 116 кв.м. и при съседи: от североизток – улица, от северозапад – Г. Т. и А. П., от югозапад – ПИ пл.№ 27 на Н. Н. и др. и от югоизток – улица, като ответниците по иска са осъдени да предадат на ищците владението на сградата, както и на основание чл. 59 ЗЗД да им заплатят обезщетение за лишаването от ползването на сградата през периода от 01.03.2012 г. до 20.09.2016 г. в размер на 10 933,33 лв. (съответно – 5 466,67 лв. – на Д. Н. Г. и по 2 733,33 лв. на всяка от ищците М. В. Б. и В. В. В.), ведно със законната лихва от 20.09.2016 г. до окончателното изплащане. Решението на РС е потвърдено и в частта, с която е постановено задържане на основание чл. 74, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 72, ал. 3 ЗС на масивната сграда с предназначение „Кафе – аперитив и офис” до заплащане на сумата 28 600 лв. от ищците на ответниците за извършени подобрения.
По делото е установено, че с влязло в сила на 29.03.2010 г. решение № 751 от 05.06.2009 г. по гр.д.№ 569/2007 г. на Окръжен съд – Благоевград е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от наследодателите на Д. Н. Г., М. В. Б. и В. В. В. срещу Т. Н. М. и Н. Ю. М., като страните по настоящото дело са обвързани от неговата сила на пресъдено нещо, легитимираща ищците като собственици на УПИ І, имот пл.№ 43 от кв. 4 по сега действащия план на [населено място], [община], област Б., одобрен със Заповед № 3196 от 1931 г., част от който се явява настоящия УПИ ІІ от кв. 4, съгласно изменението, внесено по силата на Заповед № 87 от 03.07.2002 г. на Кмета на [община]. В периода от 31.10.2002 г. до 01.03.2012 г. в имота е построена масивна сграда с предназначение „Кафе – аперитив и офис”, по отношение на която е осъществено придобивното основание по чл. 92 ЗС в полза на собствениците на терена (ищците по делото), предвид отсъствието на учредено право на строеж в полза на трети лица, включително ответниците по настоящото дело. Сградата е построена и считано от въвеждането й в експлоатация на 01.03.2012 г. е владяна от ответниците, чието възражение за изтекла придобивна давност е преценено като неоснователно. За времето от 01.03.2012 г. до предявяването на исковата молба на 20.09.2016 г. те са лишавали действителните собственици от ползването на обекта, поради което са осъдени да заплатят на ищците обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД съобразно изслушаното заключение на СТЕ за размера на средния месечен наем за имот от вида на процесния, който би бил реализиран за посочения период. Доколкото сградата съставлява подобрение и същото е извършено при отсъствие на явно противопоставяне от страна на собствениците на терена, като основателно е преценено направеното възражение за право на задържане, основано на чл. 74, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 72, ал. 3 ЗС. Ето защо е признато правото на Т. Н. М. и Н. Ю. М. да задържат сградата до заплащането на по-малката сума между обедняването на ответниците и обогатяването на ищците, т.е. сумата 28 600 лв.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
(1) „Допустимо ли е въззивният съд – при положение, че изрично е посочил различието на мотивите на своя съдебен акт от тези на първостепенния съд, да не обсъди всички събрани по делото доказателства, а да основе решението си избирателно само на част от тях ?”
(2) „Допустимо ли е въззивният съд да възпроизведе като свои мотиви изложената в исковата молба фактическа обстановка, без да съобрази събраните в хода на делотодоказателства във връзка с доводите и възраженията на ответната страна, включително и такива, касаещи противоречията между твърденията на ищеца и представените от самия него писмени документи ?”
(3) „Задължен ли е въззивният съд при постановяването на своя съдебен акт по съществото на спора да обоснове фактически и правно своите изводи, а не само да ги декларира ?”
Позовават се на противоречие с Решение № 164 от 28.05.2012 г. по гр.д.№ 66/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 6 от 05.06.2013 г. по гр.д.№ 546/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр.д.№ 6605/2013 г. на ВКС, ІV г.о.
Касаторите поддържат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която се изразява в неговата необоснованост, а тя е резултат от по същество пълното отсъствие на мотиви, доколкото изложеното от окръжния съд се свежда до деклариране на определени правни изводи, без да е посочено от какви установени по делото факти следват същите.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Очевидната неправилност е регламентирана като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта, поради което преценката за съществуването й следва да се извърши преди да се пристъпи към обсъждане дали са налице наведените от страната основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Атакуваното решение не е „очевидно неправилно”, тъй като не страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Отсъства основание за допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касаторите въпроси обобщават оплакванията им за допуснати нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК относно изискванията, на които следва да отговарят мотивите към съдебното решение. На първо място следва да се има предвид, че съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила. Отделно от това в конкретния случай се констатира, че по същество окръжният съд е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК, съгласно която при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. При условията на чл. 272 ГПК окръжният съд е извършил анализ на доказателствата в съответствие с установените правила по чл. 12, чл. 163 – чл. 174 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като формираните изводи относно релевантните за спора факти съответстват на установеното в процеса. В съответствие с процесуалния закон (чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 299, ал. 1 ГПК) е съобразена силата на пресъдено нещо на решение № 751 от 05.06.2009 г. по гр.д.№ 569/2007 г. на Окръжен съд – Благоевград по спора за собствеността относно терена, върху който е построена сградата. Актът обвързва страните да съобразят своето поведение с признатото право на собственост в полза на ищците, а това предопределя и извода относно наличието на релевираното от тях в настоящото производство придобивно основание по чл. 92 ЗС при липса на учредено право на строеж за построяването на процесната сграда, което да легитимира като собственици на постройката трети лица, включително касаторите. Обоснован се явява и изводът за неоснователност на възражението за изтекла придобивна давност с оглед отсъствието на упражнявано владение с продължителност, надхвърляща срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, доколкото спорната вещ е възникнала като такава на 01.03.2012 г., а исковата претенция е заявена на 20.09.2016 г. Балансът в интересите на срещупоставените страни е постигнат с признаването на правото на задържане при условията на чл. 74, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 72, ал. 3 ЗС. Произнасянето по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е съобразено с формираната задължителна практика по приложението на закона, което изключва допускане на обжалването и по обусловената от произнасянето по вещния иск облигационна претенция.
С оглед изхода от произнасянето и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските за защита пред ВКС, възлизащи на сумата 500 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съобразно ДПЗС № 0000167002 от 23.02.2018 г. (л. 21).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6226 от 08.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 834/2017 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Т. Н. М. и Н. Ю. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. Н. Г. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: