ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 8
С., 05.01. 2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 497 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат О. и адвокат Х. като процесуални представители на И. А. Ф. от[населено място], на адвокат Й. като процесуален представител на [община] и на адвокат С. като процесуален представител на С. Т. С. от[населено място] срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд /БАС/ от 15.VІІ.2008г. по в.гр.д. № 22/2008г.
Третото лице – помагач С. Т.С. е заел становище за неоснователност на касационната жалба на И. Ан.Ф..
И. Ан.Ф. е заел становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на [община] и С. Т.С..
[община] не е заявила становище пред настоящата инстанция по касационните жалби на И. Ан.Ф. и С. Т.С..
П. на РБ не е заявила становище по допускането на касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в атакувания акт преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БАС е отменил решението на Бургаския окръжен съд от 30.Х.2007г. по гр.д. № 228/2003г. в отхвърлителните му части по предявените от И. Ан.Ф. срещу [община] при участието на С. Т.С. като трето лице – помагач на ответника искове за присъждане на пропуснати ползи до размер на 70344лв., за обезщетение за неимуществени вреди до размер на 3000лв. и за законна лихва и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Общината да заплати на Ф. 70344лв. обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността ищецът да ползва бивш ресторант “Гъбите” за периода 1999 – 2003г., 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, претъпрепин от незаконосъобразната заповед № 283/19.VІ.1998г. на кмета на Общината, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 06.VІІ.2001г. до окончателното им изплащане, и е оставил в сила първоинстанционния съдебен акт в останалите му обжалвани отхвърлителни части за сумата 80830лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, за разликата до 260694лв. пропуснати ползи и за разликата до 100000лв. обезщетение за неимуществени вреди. С въззивното решение ищецът е осъден да заплати 14 727.20лв. държавна такса.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с договор с нотариална заверка на подписите от 29.VІ.1996г. ищецът закупил от ПК “Трудолюбие” временна постройка от метална конструкция – ресторант “Гъбите” и че с анекс от 2000г. кооперацията продала на ищеца и прилежащата земя. Със заповед № 283/19.VІ.1998г. на кмета на ответната община е наредено изземането от владението на ищеца на имоти пл. № 1675 и 1679 кв.86 по плана на С. и е бил извършен въвод във владение на 17.ІІІ.1999г. С влязло в законна сила решение по адм.д. № 501/1999г. на БАС заповедта е отменена. По време на въвода във владение е извършено само трасиране на място на имотите и границите им са били частично материализирани с бетонни колове и оградна мрежа с премахване на дървените огради и на базалтови тротоарни плочки, но не и събаряне на процесната постройка. По делото няма данни, тежестта за установяването на които е била на ищеца, кога е извършено разрушаването на постройката и най-вече такива, че то е в изпълнение на заповедта на кмета и че в него са участвали нейни служители. Напротив, ищецът твърди, че разрушаването е извършено от трети лица. Отговорността на общината не се презумира, поради което неоснователно ищецът поддържа, че независимо от кого са причинени щетите, при наличие на отменен акт на общината, тя носи отговорност за тях. Искът е неоснователен, тъй като не е установено щетите да са в причинна връзка с издадения и впоследствие отменен административен акт и тъй като няма данни, не се и твърди, ответникът да е извършил разрушаването, а трети лица.
По претенцията за пропуснати ползи е прието, че тя е основателна, тъй като именно в резултат на незаконния акт на кмета – въвода – ищецът бил отстранен от имота и така той е лишен от възможността да го ползва и реализира печалба. Прието е за ирелевантно в тази връзка дали ползването е било съобразено с изискванията за развиване на търговска дейност – дали са били издадени всички необходими за това документи, необходими за функционирането на ресторанта. Дали обектът е отговарял на всички изисквания за търговска дейност е било в компетентността на съответните органи и отговорността на ищеца при евентуалното им неспазване е по друг ред.
По претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е прието, че тя е основателна до присъдения размер с оглед данните по делото, че след отстраняването му от обекта ищецът останал без работа, затворил се в себе си, не искал да се среща с хора, тъй като започнали да говорят за него, че е измамник, крадец и пр., както и с оглед липсата на данни за сериозни негативни последици върху общото му състояние. Прието е, че изключително големият размер на претенцията ще представлява източник на обогатяване и ще е в дисхармония с принципа за справедливост, заложен в чл.52 от ЗЗД.
По претенцията за присъждане на мораторни лихви е прието, че по исковете по чл.1 от ЗОДОВ не се присъждат такива, а законна лихва се присъжда не в определен размер, който се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. Върху присъдените главници следва да се присъди и законна лихва, считано от 06.VІІ.2001г., т.е. от датата на влизане в сила на решението на Б. за отмяна на заповедта на кмета.
В изложението на И. Ан.Ф. като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителните му части по претенцията за имуществени вреди и за неимуществени вреди до размер на 20000лв. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос /не формулиран/ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.ІV.2005г., решение № 2152/14.Х.2005г. по гр.д. № 1397/2004г. на ІV ГО, решение от 27.ІХ.2005г. по гр.д. № 972/2004г. на СГС ІV ГО, решение № 229/16.Х.2003г. по гр.д. № 39/2002г. на Б., решение № 5300/10.V.2008г. по адм.д. № 11209/2007г. на ВАС. Изложени са съображения, че в делото няма твърдение, а още по-малко доказателства, ищецът да се е самоувредил или съпричинил вредоносния резултат. Поради това ответната община следва да поеме отговорността за щетите, независимо дали те са причинени от нейни длъжностни лица или от трети физически лица, след като тя с бездействието си не е предотвратила настъпването на вредоносния резултат.
В изложението на [община] като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасянето от въззивния съд по въпроса за наличието на причинна връзка между претендираните вреди и административния акт и за тяхното действително настъпване в противоречие със съдебната практика, отразена в решение № 571 по гр.д. № 166/2005г. на ВКС ІV ГО, според което на репариране подлежат само действително настъпилите вреди, обезщетение за пропуснати ползи се дължи, доколкото бъде доказано, че за посочения период е могла да бъде реализирана определена имуществена облага, вредата не може да се основава на предположения”, № 1307 по гр.д. № 2136/2002г. на ВКС V ГО, според което държавата не отговаря, когато увреждането се дължи на изключителна вина на пострадалия”, както е в случая, тъй като ищецът не е положил дължимата грижа на добър търговец и е действал изключително небрежно, № 453/23.ІV.2004г. по гр.д. № 512/2003г. на ОС Ямбол, според което липсата на който и да е от елементите от фактическия състав на отговорността по чл.1 от ЗОДОВ такава не може да бъде ангажирана. Изложени са съображения, че при постановяване на съдебния акт въззивният съд игнорирал установената от първоинстанционния липса на връзка между претендираната вреда и административния акт, пренебрегнал изискванията на чл.1 от ЗОДОВ, фактическият състав на който не е осъществен, тъй като претендираните вреди не са пряк резултат от неправомерна административна дейност. Следва да бъде установена единна практика по въпроса подлежат ли на обезвреда пропуснати ползи, които са в следствие на осъществяване на дейност и реализиране на доходи в противоречие със законовите изисквания за осъществяването й и трябва ли на ищеца да се признае правото да черпи права от неправомерното си поведение, по който въпрос са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
В изложението на третото лице – помагач като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасянето от въззивния съд по въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между заповедта на кмета и претендираните вреди и налице ли е вреда в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в същите решения, посочени и в изложението на [община]. Твърди се, че и въпросите подлежат ли на обезвреда от държавата пропуснати ползи, които са в следствие на осъществяване на дейност и реализиране на доходи в противоречие със законовите изисквания за осъществяването й, и следва ли на ищеца да се признае от държавата право да черпи права от неправомерното си поведение, обосновават предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът – ищец не е посочил конкретният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на спора по делото, което само по себе си обуславя недопускането на касационно обжалване. Липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка е пречка за преценка за наличие и на твърдяния допълнителен критерий за селекция на касационните жалби – противоречива практика по разрешаването на въпроса.
По поставените от [община] и третото лице – помагач въпроси за наличието на причинна връзка между административния акт и претендираните вреди и на действително претърпени вреди с представените решения по гр.д. № 166/2005г. на ВКС ІV ГО и по гр.д. № 512/2003г. на ОС Ямбол не се обосновава наличието на противоречива практика. Това е така с оглед изводът на въззивния съд, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.1 от ЗОДОВ и тъй като изводът си за наличие на пропусната полза съдът не е основал на предположения, а на преценката на данните по делото, че ищецът е лишен от възможността да ползва обекта по предназначението му в резултат на отстраняването му при извършения през 1999г. въвод, за капацитета на ресторанта, за реализирания при работата му оборот, за голямата му посещаемост от клиенти, за сключени договори с чужди туристически фирми за ползването на ресторанта и от чужди туристи, в какъвто смисъл са дадените и в посочената практика разрешения. Няма противоречие и с решението по гр.д. № 2136/2002г. на ВКС V ГО, тъй като в атакуваното решение не се съдържа извод дали увреждането се дължи или не на изключителната вина на ищеца, изразяваща се в неполагане от него на дължима грижа на добър търговец, действайки небрежно.
Последният поставен от касаторите ответник и трето лице – помагач въпрос е неконкретен и поради това неясен, тъй като в него не се съдържа посочване в противоречие с кои законови изисквания ищецът е осъществявал дейност и реализирал доходи от обекта. ВКС не може да конкретизира въпроса, тъй като и в обстоятелствените части на изложенията липсват такива уточнения. Това препятства възможността за преценка дали въпросът е от значение за изхода на спора по делото, както и за разрешаването му по предвидения в чл.290 и следв. от ГПК ред.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд № 50 от 15.VІІ.2008г. по гр.д. № 22/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: