4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
София, 05.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5471 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б., чрез юрисконсулт П. А., против въззивното решение № 3608 от 21 май 2014 г., постановено по гр.д. № 1351 по описа на Софийския градски съд за 2014 г., с което е потвърдено решение № ІІ-78-34 от 27 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 30429 по описа на районния съд в гр. София за 2013 г. за признаване за незаконно и отмяната на дисциплинарно уволнение на Б. Д. Т. от [населено място], за възстановяването на Т. на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор” в администрацията на главния прокурор, и за осъждането на касатора да му заплати 7468,84 лева обезщетение за оставането му без работа поради уволнението, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът е извършил неправилно тълкуване на правилото на чл. 126, т. 2 КТ, като разбирането, което е дал противоречи на разрешението по гр.д. № 227/2009 г., ІV г.о., ВКС, тъй като нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 126, т. 2 КТ е налице, когато служител употребява алкохол през работно време, както и когато в резултат на такава употреба, дори в неработно време, се явява на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи. Поддържа се, че нивото на концентрация на алкохол в кръвта не е елемент от фактическия състав на нарушението по КТ, за разлика от административното нарушение. В обжалваното решение съдът е смесил дисциплинарната отговорност с отговорността при административно нарушение. Заявено е, че след като на водача на пътно превозно средство е забранено да управлява такова под въздействие на алкохол, наркотици или други упойващи вещества, явяването на ищеца на работа под такова въздействие, независимо от неговото количество, представлява явяване в състояние, което не му позволява да изпълнява изобщо задължението си по договора с касатора. Оспорва се изводът на съда, че касаторът не е ангажирал доказателства за невъзможността на ищеца да управлява автомобил. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Б. Д. Т. от [населено място], в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение въззивният съд приема за спазени изискванията на закона по налагане на дисциплинарното наказание (чл. 193-195 КТ), като безспорно на съответната дата ищецът се е явил на работа и при ежедневната проверка за съдържание на алкохол в кръвта е установено, че има 0,12 промила алкохол, а два часа по-късно не е отчетено наличие на алкохол в кръвта. Счетено е, че установеното съдържание на алкохол в кръвта е значително под разрешеното в закона – според чл. 171, ал. 1, б. „б” ЗДвП забранено е управляване на МПС е алкохол в кръвта над 0,5 промила. Съдът сочи, че в тежест на работодателя е да посочи, че ищецът е бил негоден да изпълнява задълженията си като шофьор при това наличие на алкохол в кръвта, но подобен факт не е доказан. Липсата на алкохол в кръвта два часа след първоначалното измерване допълнително сочи, че ищецът е бил годен да управлява превозно средство, без да застрашава живота и здравето на други хора.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване, като допускането на касационното обжалване няма да доведе до точното прилагане на закона или развитието на правото поради яснотата на съответните правила, нито пък е налице нарушаване на задължителна съдебна практика.
На първо място се пита разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „б” от Закона за движението по пътищата дерогира ли приложението на чл. 126, т. 2 от Кодекса на труда по отношение на дисциплинарната отговорност на работника/служителя. Съгласно императивното правило на чл. 5, ал. 3, т. 1 от Закона за движението по пътищата, на водач на пътно превозно средство е забранено да го управлява под въздействие на алкохол. При определяне параметрите за носене на административнонаказателна отговорност във връзка с нарушаване на правилата на ЗДвП, в чл. 174, ал. 1 от закона (същият принцип е възприет и от чл. 171, ал. 1, т. „б” ЗДвП) е предвидено, че се санкционира водач, който управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила. Под този праг на водача не се налага административно наказание, и следователно, по силата на закона водачът на превозното средство не е в състояние да го управлява (освен ако не са налични конкретни данни по делото за специфичен начин на повлияване, непозволяващ управлението на превозното средство и при концентрация на алкохол под този размер), ако концентрацията на алкохол в кръвта му е над 0,5 промила. При тези съображения е ясно, че изискването на КТ, закрепено в неговия чл. 126, т. 2, пр. първо – работникът да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи, следва да се тълкува в съответствие с правилата на ЗДвП по отношение на работата на шофьора, а ако работодателят твърди, че за конкретно изпълняваната работа или заради лични здравословни или други особености на организма на работника, той е повлиян, и съответно – негоден да изпълнява работата си при по-ниска концентрация на алкохол от 0,5 промила в кръвта, то в негова тежест е да докаже това твърдение, като при първата от посочените хипотези това следва да е уговорено между страните или записано в длъжностната характеристика. В процесния случай съдът е посочил какво е изискването на закона по отношение на концентрацията на алкохол в кръвта на шофьор, за да може той да бъде допуснат да управлява превозно средство, и същевременно е подчертано, че работодателят не е доказал, че с констатираната концентрация на алкохол в кръвта ищецът е бил в състояние на негодност да изпълнява задълженията си по трудовия договор. Това тълкуване е напълно съответно с изложените по-горе съображения, и не е в разрез с представената от касатора обвързваща съдебна практика – решение № 232 по гр.д. № 227/2009 г., ІV г.о. В това решение ВКС приема, че за нарушение на правилото на чл. 126, т. 2, пр. първо КТ може да се говори в случаите, когато работникът или служителят, поставяйки се сам под въздействието на алкохол, независимо от какъв вид и в какво количество, сам поставя живота и здравето си в опасност, когато това състояние е от естество да допринесе за настъпване на произшествие при работа и за трудова злополука. Това разрешение е в пълно съответствие с посочения вече принцип, поради което в обжалваното решение не се наблюдава както нарушаване на задължителната съдебна практика, така и нужда отговор на поставения правен въпрос да се дава от ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК.
Вторият въпрос е длъжен ли е работодателят да допусне до изпълнение на служебните си задължения работник/служител след употреба на алкохол или с остатъчен алкохол в кръвта в рамките на „позволеното” по ЗДвП. Отговорът и на този въпрос е ясен предвид дадените по-горе разяснения. Друг извод не може да се направи както от цитираното вече решение на ВКС, така и от другото, посочено от касатора – в решение № 372 по гр.д. № 1040/2009 г., ІV г.о. ВКС дава обвързващо тълкуване на съвсем друг правен въпрос, но се е произнесъл по основателността на предявени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ при установено наличие на алкохол в кръвта на ищеца от 0,45 промила, констатирани девет часа след началото на работния ден, което е довело до извод за много по-висока концентрация в началото на деня. Ето защо заявената обвързваща съдебна практика не води до извода за наличието в настоящия спор на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а и предвид ясния отговор на поставените въпроси при съпоставката на законовите текстове, не се налага допускане на касационното обжалване и при условията на т. 3 на същия текст.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3608 от 21 май 2014 г., постановено по гр.д. № 1351 по описа на Софийския градски съд за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: