О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 05.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1763 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. П. А., против въззивното решение от 8.02.2017 год. по гр. д. № 654/16 год. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма] е подал отговор на касационната жалба чрез пълномощника му адв. И. Ж., като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ по формулирани процесуалноправни въпроси, а именно:
1. „Трябва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и установени факти и обстоятелства, трябва ли съдът да обсъди в решението си значението за решаване на спора на събраните доказателства и установени факти и обстоятелства” – с позоваване на противоречие в произнасянето по този въпрос със сочената и приложена задължителна съдебна практика.
2. „Има ли правомощието въззивният съд да се произнесе с решението си по въпрос, с който не е сезиран с въззивната жалба? Има ли правомощие въззивният съд да се произнесе служебно по въпроси, различни от тези за допустимостта и валидността на първоинстанционното решение, ако те не са повдигнати изрично с въззивната жалба?” с позоваване на нарушение на т. 1 от ТР № 1/2013 год.на ОСГТК на ВКС.
3. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?”- като касаторът се позовава на нарушение на т. 3 на същото ТР с оглед произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 2, ал. 2 ЗЕ /отм./ служебно, без да е сезиран с оплаквания в тази насока във въззивната жалба, респ. без да събере необходимите за изясняване на фактите доказателства.
4. „Може ли съдът при постановяване на решение да се позове само на част от събраните доказателства, които имат косвен характер, пренебрегвайки останалите събрани по делото доказателства, които пряко доказват обратното на приетото от съда?” – касаторът обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със значението на този въпрос за „нерядко срещаната” съдебна практика в горния смисъл.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] установителен иск за собственост на едноетажна сграда, предназначена за енергопроизводство /трафопост/, със застроена площ 57 кв. м., представляваща самостоятелен обект с идентификатор 72624.358.7.1, в поземлен имот с идентификатор 72624.358.7 по кадастралната карта на [населено място], и за прекратяване от ответника на неоснователните му действия /неосигуряване на достъп/, които пречат на ищеца да упражнява безпрепятствено правото си на собственост върху движима вещ – дизелов агрегат за производство на електричество, находящ се в горната сграда.
За да постанови този резултат въззивният съд приел, че не е доказано наличието на разпоредителна сделка в полза на праводателя на ищеца, сега касатор, въз основа на представените по делото фактури с дата 29.12.1995 год., тъй като дори и продавачът да е бил организация по параграф 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, необходимата форма за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти след проведени по НТърг /отм./ търгове към този момент е била нотариалната форма. Поради това и договорът за продажба е нищожен и не е породил прехвърляне правото на собственост върху трафопоста, който не е и индивидуализиран в представената по делото фактура, за да се приеме, че касае процесният такъв. Въззивният съд приел, че не е налице и второто поддържано от ищеца придобивно основание – давностно владение, независимо от издадения констативен нотариален акт. Съображенията за този извод са установените от заключение на експертиза факти за статута на процесния трафопост като обект, обслужвал повече от един потребител от изграждането му през 1965-1970 год. и съгласно нормативната уредба в действащия към този момент ЗЕ /обн. 1948 год., отм. 1976 год./, и последващата такава съгласно ЗЕл /обн. 1975 год., отм. 1999 год./, според която трафопостът, като енергиен обект, е държавна собственост, при липса на данни за друг извод /реализиране на предвидената в чл. 2, ал. 2 с. з. възможност същият да е притежание на кооперативна или др. обществена организация, за което е било необходимо и разрешението на Асоциация „Енергетика” /в тази насока не са налице и твърдения/. С оглед на това, че трафопостът е държавна собственост, придобиването му по давностно владение е изключено с оглед забраната на закона до 1.06.96 год., а от тази дата с оглед изменението в смисъл приложение на забраната само относно публична държавна или общинска собственост/какъвто не е спорния трафопост/ до предявяването на иска не е налице необходимия десетгодишен срок поради спиране на давността с пар. 1 ЗД на ЗС от 31.05.2006 год., а и с оглед уредбата в ЗЕЕЕ/отм. и следващия ЗЕ е предвидено притежаването на такива обекти от ЮЛ, лицензирани да извършват дейности в енергетиката, каквито не са и двете страни по делото.
Неоснователността на предявения негаторен иск е обоснована от въззивния съд с липсата на доказателства ищецът да е собственик на процесния дизелов агрегат, тъй като в представената фактура за закупуването му липсва каквато и да е индивидуализация на вещта, за да се приеме, че същата е идентична с намиращата се в трафопоста такава.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от релевирането от касатора на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, както и да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. т.1-3 ГПК. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Формулираните от касатора в изложението му процесуалноправни въпроси представляват по своята същност израз на доводите му за неправилност на въззивното решение, като постановено при твърдяните процесуални нарушения, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на които да се преценяват основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и да основе решението си на установените факти и обстоятелства, както е формулиран, не може да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди посл. изм./, тъй като макар и по принцип значим по всяко дело, този въпрос не е обусловил в настоящия случай решаващият извод в обжалваното решение. Въззивният съд, въз основа осъществената преценка на събраните доказателства е обосновал изводите си за неоснователност на предявения иск за собствеността на процесния трафопост, поради липса на поддържаните от ищеца, сега касатор придобивни основания, както и за неоснователността на иска по чл. 109 ЗС на същото основание – липса на доказателства да е собственик на движимата вещ на основание покупко-продажбата й. Изложените от въззивния съд съображения касаят релевантните по спора факти, въз основа на относимите доказателства и заявените от страните твърдения и доводи, като съображенията на касатора относно обсъждане на част от доказателствата и необсъждане на други такива представляват оплаквания за неправилност на решението поради твърдените процесуални нарушения, което не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на същото. Същото важи и за поставените втори и трети процесуалноправни въпроси, касаещи доводи за допуснати нарушения от въззивния съд, обосновал извода си за статута на трафопоста като държавна собственост с приложение на разпоредбата на ЗЕл. служебно, без да е сезиран със съответно оплакване във въззивната жалба, респ. без да събере необходимите доказателства в тази връзка. Обсъждането на тези оплаквания касаят спора по същество, поради което и не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касацията, което е различно от общите основания за неправилност /чл. 281, т. 3 ГПК/. При това положение представената съдебна практика се явява неотносима, за да обоснове наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване. И поставеният процесуалноправен въпрос № 4, така както е формулиран, представлява оплакване за необсъждане от съда на всички доказателства по делото, което не представлява правен въпрос като общо основание за допускане на касацията, а отделно от това не е налице обосноваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради горните съображения не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да понесе направените от ответника разноски в размер на 500 лв. за платеното адвокатско възнаграждение.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 30 от 8.02.2017 год. по гр. д. № 654/2016 год. по описа на Добричкия окръжен съд, по подадената от [фирма], [населено място], чрез адв. П. А., касационна жалба против него.
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [улица] направените в касационното производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: