О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
София, 06.01.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч.гр.д.№621 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.278, вр.чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Н. И. Н. от гр. С. срещу определение от 14.09.09г. по гр.д. №7619/09г. на СГС, ІІ-Г състав.
Ответниците в производството С. Д. Н. , Р. Д. Н. и С. Д. М. оспорват жалбата. Останалите ответници – Е. Г. Р. и Е. Д. Т. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира жалбата за процесуално допустима. За да се произнесе по нея, съдът взе предвид следното:
Н. И. Н. е предявил отрицателен установителен иск за собственост на дворно място в землището на гр. С., кв.”Д”, съставляващо имот пл. №1039, кадастрален лист №734 по неодобрения кадастрален план на гр. С. от 1993г. В обстоятелствената част на исковата молба е посочил, че този имот му е възстановен по реда на ЗСПЗЗ с решение №4/01.09.93г. на ПК София, в качеството му на наследник на И. К. Б. Твърди, че същият имот е бил възстановен и ответниците С, Р. Н. , С. Ч. и Е. Т. , в качеството им нанаследници на Д. Г. П. – решение №2896/14.03.93г. на ПК София. Тъй като наследодателят на тези ответници в действителност е имал друг имот, различен от възстановения, то и продажбата, която те са извършили в полза на ответника Е. Г. Р. с нот.акт №134/94г., представлява разпореждане с чужда вещ и не е породила права. Ето защо е ищецът поискал от съда да признае за установено по отношение на ответниците, че ответникът Е. Г. Р. не е станал собственик на процесния имот.
С две разпореждания от 28.11.08г. и 11.05.09г. районният съд е оставил без движение исковата молба, с указания да се приведе обстоятелствената и част в съответствие с петитума; да се уточни иска спрямо всеки ответник и да се представи данъчна оценка на имота.
В изпълнение на тези указания ищецът е уточнил, че предявява отрицателен установителен иск само срещу ответника Е. Г. Р., тъй като той е закупил имот, който праводателите му не са притежавали и следователно не е станал негов собственик. Представил е и данъчна оценка.
С разпореждане от 03.07.09г. по гр.д. №30668/09г. на Софийския районен съд, 41 с-в, исковата молба е била върната поради това, че ищецът не е изпълнил всички указания на съда.
С обжалваното в настоящото производство определение на СГС, постановено по повод частна жалба срещу връщането на исковата молба, разпореждането за връщане е потвърдено, но с други мотиви. Въззивният съд е приел, че отрицателен установителен иск е допустим само когато ищецът не разполага с друг иск, с който да защити правата си. В случая, след като твърди, че е собственик на спорния имот, ищецът разполага с осъдителен иск и затова предявеният от него отрицателен установителен иск е процесуално недопустим.
В частната жалба срещу това определение ищецът поддържа, че въззивният съд не може да потвърди прекратително разпореждане на първоинстанционния съд на друго правно основание, различно от това, което е приела първата инстанция. Счита, че в случая въззивното определение противоречи конкретни решения на ВКС – решение №1716/23.11.01г. по гр.д. №181/01г. на ІV ГО; решение №6/14.03.01г. по гр.д. №911/00г. на І ГО; решение №831/14.01.05г. по гр.д. №555/04г. на І ГО, както и на определение от 19.11.03г. по гр.д. №1350/03г., без обаче да формулира правния въпрос, по който има такова противоречие. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като рядко се срещали дела, прекратени на две различни основания в две поредни инстанции, а освен това по този начин щяла да се прецизира съдебната практика по чл.269 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
На първо място – жалбоподателят не е формулирал правните въпроси, по които според него има противоречива съдебна практика. Но дори тези въроси да бъдат извлечени от съда, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Първият въпрос – за задължението на въззивната инстанция да отстрани нередовностите на исковата молба в случаите, при които първоинстанционният съд не е сторил това, а се е произнесъл по съществото на правния спор /това е предметът на произнасяне в решение №1716/23.11.01г. по гр.д. №181/01г. на ІV ГО/ изобщо не стои по настоящото дело. По настоящото дело районният съд не е постановил решение по нередовна искова молба. Не стои и въпросът за правомощието на въззивната инстанция да се произнесе служебно по допустимостта на първоинстанционното решение, щом то е обжалвано в тази част /това е предметът на произнасяне в решение №6/14.03.01г. по гр.д. №911/00г. на І ГО; решение №831/14.01.05г. по гр.д. №555/04г. на І ГО/. В случая няма решение на първата инстанция, а освен това жалбоподателят смесва въпросите за обжалване на част от съдебното решение /само по един или част от всички предявени искове/ и произнасянето от въззивния съд по въпроса за допустимостта на това решение, без той да е бил повдигнат от жалбоподателя. И на последно място – няма данни определението на СГС, на което се е позовал жалбоподателят, да е влязло в сила, за да служи като пример за противоречива съдебна практика, освен това то не поставя въпроси, които са предмет на настоящото дело.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По поставените от жалбоподателя въпроси, свързани с това основание, има установена съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Приема се, че въззивният съд може да потвърди прекратително определение на първата инстанция, но на друго основание – например поради недопустимост на предявения иск. Това правомощие се извлича от чл.25, чл.209, ал.1, чл.218ж, ал.2, пр.2 от ГПК /отм./, съответно – чл.130, чл.270, ал.3 и чл.293, ал.4 от ГПК. И при отменения, и при действащия ГПК съдът във всяко положение на делото следи служебно за допустимостта на предявения иск, съответно – за допустимостта на обжалваното решение. Въззивният съд може да се произнесе по допустимостта на предявения иск и без да има подобно оплакване в жалбата, с която е сезиран, стига произнасянето да е в рамките на висящ спор, по който няма влязло в сила решение /определение/. И на последно място – в случая въпросите, предмет на регламентация в чл.269 от ГПК, не се поставят по настоящото дело и затова по тях не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По делото е предявен само един иск. Производството по този иск е било прекратено от районния съд поради нередовност на исковата молба и по повод частна жалба пред въззивния съд, спорът се е пренесъл пред горната инстанция. Тук няма произнасяне на районния съд с решение по съществото на правния спор, освен това няма и частично обжалване на прекратителното му разпореждане. То е обжалвано изцяло, няма влязла в сила негова част, която да е изключена от проверката на второинстанционния съд. Обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на иска – въпрос, който не е бил повдигнат във въззивната жалба, не е свързан с проблематиката на чл.269 от ГПК, както неправилно счита жалбоподателят. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 14.09.09г. по гр.д. №7619/09г. на СГС, ІІ-Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: