О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 07.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1556/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Д. – чрез адв. П. К., срещу решение № 2615 от 14.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4114/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1461 от 10.03.2017 г. по гр. д. № 16838/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният като частичен от М. Н. Д. против ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 50 000 лв. до претендираните 100 000 лв. – част от вземане с общ размер 200 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата по повод смъртта на баща й Н. И. при ПТП на 13.10.2015 г., и са присъдени разноски на ответника по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част на всички основания по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението, уважаване на исковата претенция в пълен размер и присъждане на разноски.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация ЗД „Бул Инс”АД – гр. София.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Н. Д. против ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 100 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че с оглед установените по делото факти, които попълват съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай, ищцата има право на обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на своя баща, причинена при ПТП на 13.10.2015 г., в размер на 100 000 лв., което следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с Ѕ – до размер на 50 000 лв., поради доказан от ответника принос на пострадалия за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат.
При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид обстоятелствата, при които е реализирано произшествието и е причинена смъртта на пострадалия, възрастта на пострадалия към момента на настъпване на смъртта, действителното съдържание на отношения между пострадалия и ищцата – негова дъщеря, и интензитета на моралните болки и страдания, които ищцата е понесла вследствие смъртта на баща си. Като значими за размера на обезщетението съдът е отчел и съществувалите към момента на увреждането лимити на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. След цялостна преценка на обстоятелствата, които е преценил като релевантни за размера на обезщетението, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че за справедливото обезщетяване на неимуществените вреди е необходима сумата 100 000 лв.
С отговора на исковата молба ответникът – застраховател е противопоставил възражение, поддържано и в подадената от него въззивна жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпване на собствената си смърт. Въззивният съд е разгледал възражението и след преценка на относимите доказателства е достигнал до извод, че същото е основателно с оглед категорично доказания в хода на делото принос на пострадалия за реализиране на произшествието и за настъпването на вредоносния резултат.
От протокола за ПТП и от заключението на съдебнотехническата експертиза въззивният съд е приел за установено, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието в момент, когато пострадалият е управлявал каруца, която не е била оборудвана според изискванията на ЗДвП с два бели или жълти светлоотразителя отпред и с два червени светлоотразителя отзад, респ. върху която не е имало поставено светещо тяло в задната част, което да излъчва добре различима бяла или жълта светлина. Липсата на свеотлоотразители е попречила на водача, управляващ идващия отзад лек автомобил, да възприеме каруцата на разстояние, достатъчно да позволи навременно спиране на автомобила и избягване на стълкновението с каруцата. Съобразявайки така установените обстоятелства, въззивният съд е направил извод, че с поведението си на пътя водачът на каруцата е нарушил правилата на ЗДвП, които регламентират участието в движението на водачите на пътни превозни средства с животинска тяга, и че неговото противоправно поведение е допринесло за реализиране на увреждащото ПТП в степен, равна на степента на принос на водача на лекия автомобил, който е управлявал автомобила с превишение на скоростта само 3 км. над позволените и с оглед избраната скорост не е имал възможност да избегне удара.
В зависимост от извода, че степента на принос на пострадалия е 50 % спрямо приноса на водача, което предпоставя намаляване на дължимото обезщетение с Ѕ на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ищцата част, с която заявеният като частичен иск по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до претендираните 100 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е формулирала множество въпроси, за които твърди, че са разрешени неправилно от въззивния съд и попадат в основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 (погрешно квалифицирана като т.2) ГПК :
І. Въпроси „по допуснатите процесуални нарушения” :
„1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; 2. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като изложи собственото си становище по крайния изход на спора; 3. Липсата на обсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото; 4. Длъжен ли е съдът да изложи съображения по въведените с въззивната жалба доводи за пълното съдържание на събрания доказателствен материал /в случая са изложени редица доводи за недоказаност на съпричиняването, които напълно са игнорирани от САС и не са изложени никакви мотиви по доводите/ и несъобразяването му от първоинстанционния съд в цялост – във въззивната жалба изрично е въведен довод за недоказаност на съпричиняването, като е направен анализ на доказателствата в тази връзка, но съдът напълно игнорира доводите и доказателствата”.
Касационно обжалване по формулираните в раздел І „процесуални въпроси” не може да се допусне, тъй като нито един от въпросите не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ла.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е изложил собствени мотиви към решението си, които отразяват самостоятелната му правораздавателна дейност на втора инстанция по съществото на спора. Мотивите към решението са кратки, но въпреки това те съдържат произнасяне в границите на чл.269 ГПК по всички доводи и възражения на страните, касаещи размера на дължимото обезщетение и наличието на принос на пострадалия като основание за намаляване на обезщетението. Преценката на касаторката, че мотивите са непълни и недостатъчни, не е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, след като от съдържанието на мотивите е видно, че въззивният съд е осъществил самостоятелна правораздавателна дейност по спора в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда многобройната съдебна практика (в т. ч. и неотносима практика на административен съд), посочена в изложението с цел доказване на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че по въпросите за правомощията на въззивния съд и за съдържанието на мотивите към въззивното решение съществува задължителна съдебна практика, при наличието на която е нелогично да се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
ІІ. Въпроси „по приетото съпричиняване” – за точното прилагане на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД при отчитане на съпричиняване от пострадалия, без да е налице такова и без да са налице законови предпоставки за отчитане на съпричиняване” :
„1. Констативният протокол за ПТП, издаден след задължително посещение на мястото на ПТП от длъжностно лице на полицията, съставлява ли официален свидетелстващ документ относно невъзприети пряко от съставителя му факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като оборудването със светлоотразители на каруцата преди ПТП, изцяло разрушена при ПТП, без да са установени, издирени и описани части на каруцата, към които следва да бъдат прикрепени светлоотразителите, т. е. представлява ли официален свидетелстващ документ протокола за факти, които обективно не могат да бъдат възприети пряко от длъжностното лице – в случая поради пълно разрушаване на каруцата и неяснота кои части са издирени и откъде точно са тези части; 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни – игнорирани са протокола за оглед на местопроизшествие и фотоалбума, от които ясно се вижда, че не са останали никакви части от каруцата, върху които следва да има свеотлоотразители; съпоставянето на тези доказателства с приетия за безспорен констативен протокол доказва невъзможност на длъжностните лица да възприемат пряко наличие или липса на светлоотразители по задната част на каруцата поради пълно разрушаване и пълна липса на идентифициране на части от последната; 3. При приемане на съпричиняване от страна на пострадал длъжен ли е въззивният съд за посочи точната правна норма, която счита, че не е спазена от последния; 4. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за намаляване на обезщетението за преди при принос на пострадалия – при липса на категорични доказателства в процеса за действия или бездействия, с които обективно пострадалия да е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да се приложи съпричиняване; длъжен ли е ответника да докаже при условие на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата; 5. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП и трябва ли по делото да се докаже безспорно наличието на причинна връзка; 6. За да се приеме съпричиняване от пострадалия, достатъчно ли е да се отчете само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата или съдът е длъжен да изследва дали всяко от нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат; 7. Длъжен ли е съдът да съобрази всички обстоятелства по делото, за да прецени конкретния принос на пострадалия като съпостави поведението на всеки от участниците в ПТП; 8. Само от факта, че няма светлоотразители, може ли да се направи извод, че при наличие на такива ПТП нямаше да настъпи, при недоказана своевременна реакция на водача на л. а. и липса на каквито и да е доказателства, че при движение със скорост 95 км/ч последният е имал обективна възможност да предотврати ПТП като се изчислят всички параметри и се направи технически обоснован извод”.
Първият въпрос не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Въззивният съд се е позовал на протокола за ПТП по повод на констатацията в него, че управляваната от пострадалия каруца не е била оборудвана със светлоотразители. Липсата на светлоотразители е била възприета непосредствено от длъжностните лица – съставители и е удостоверена от тях в протокола за ПТП в кръга на правомощията им. Тези обстоятелства са достатъчни, за да се приеме, че в частта относно удостоверената липса на светлоотразители протоколът носи белезите на официален удостоверителен документ, в какъвто смисъл е цитираната в изложението практика на ВКС по въпроса за доказателственото значение на протокола за ПТП.
Вторият въпрос съставлява оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание за допускане на решението до касационен контрол.
Третият въпрос няма характер на правен въпрос, включен в предмета на делото, и е безпредметно да се обсъжда дали кореспондира с поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е посочил описателно в какво се изразява нарушението на правилата за движение, с оглед на което е направил извод за противоправност в поведението на пострадалия. Дали съдът е бил длъжен да посочи точната правна норма, под която подвежда установеното нарушение, е въпрос извън приложното поле на касационния контрол.
Въпросите от № 4 до № 8 са зададени некоректно и инкорпорират в съдържанието си поддържаните в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд е приел наличие на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, без да е доказано по делото, че пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. Тази теза е в очевидно противоречие с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е посочил ясно и недвусмислено, че от събраните по делото писмени доказателства и от заключението на съдебнотехническата експертиза се установява категорично, че като е управлявал каруцата в тъмната част на денонощието, без да изпълни задължението си да я оборудва със задължителните светлоотразители, пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието в равна степен с приноса на другия учстник в произшествието – водачът на лекия автомобил. Изводите за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за неговия размер не почиват на предположения за поведението на пострадалия към момента на реализиране на произшествието, а са формирани след цялостна преценка на конкретни факти и доказателства. Произнасянето по основаното на чл.51, ал.2 ЗЗД възражение на ответника – застраховател е в пълно съответствие със задължителната и с константната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол по поставените в тази насока въпроси.
ІІ. Въпроси относно „приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди” :
„1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.; 3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени обстоятелства – възрастта на починалия – само на 43 години, и ищцата, като съответно отчете значението на тази възраст; данните за личността на починалия – здрав, активен, работоспособен и работещ мъж, полезен член на обществото; характера на връзката в семейството, като се посочат конкретни доказателства в тази връзка, изградените отношения; значението на подобна тежка загуба в живота на ищеца – начина на промяна на живота, непреодолимата болка и невъзможността за заместване на подкрепата от баща; начина на приемане на загубата в семейството; тежестта на психическата травма при такава неочаквана загуба; начина на настъпване на смъртта – несвоевременна, неочаквана и насилствена; задължението да се търси точен паричен еквивалент като от една страна се съобразят търпените морални вреди, а от друга лимита на отговорност и съдебната практика, при компенсиране на вреди от този тип; 4. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се 5. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, води ли до определяне на несправедливо обезщетение; 6. За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение точната преценка на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 7. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципа за справедливост и задължителната практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004 – 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисъкт от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действителния лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението; 8. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 9. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар. 27 ПРЗ на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”; 10. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; 11. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост”.
Въпросите относно критериите, които следва да се съблюдават от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт при предявен пряк иск срещу застрахователя, са значими за делото, но по отношение на тях не са изпълнени твърдените допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
За да определи справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора факти като възраст на пострадалия, обстоятелства, при които е настъпила смъртта му, съдържание на отношенията между пострадалия и ищцата – негова дъщеря, интензитета на понесените от ищцата морални болки и страдания. Решаващите изводи на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение са формирани в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, както и със създадената при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. практика на ВКС, част от която е цитирана в изложението. Посочването или непосочването на всички конкретни обстоятелства, с оглед на които е определен справедливия размер на обезщетението, зависи от преценката на съда как да структурира мотивите към решението и как да обективира извода си какво обезщетение се дължи. За селектирането на касационната жалба е от значение дали от мотивите може да се направи категорично заключение, че съдът е обсъдил всички релевантни за конкретното дело факти от значение за чл.52 ЗЗД, а в случая мотивите към обжалваното решение позволяват да се направи такова заключение. Субективната преценка на касаторката, че определеното от въззивния съд обезщетение е очевидно несъразмерно с претърпените от нея морални вреди, не е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че първоинстанционният и впоследствие въззивният съд са определили обезщетение в пълния размер, претендиран със заявения като частичен иск, като отхвърлянето на иска за Ѕ част не се дължи на отклонение от задължителната практика в ППВС № 4/68 г. и от посочената в изложението практика на ВКС, а е последица от прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и намаляване на обезщетението съразмерно на приетия принос на пострадалия.
След изменението на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., противоречивата практика на съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване, освен ако противоречието не се дължи на нееднакво тълкуване и прилагане на конкретна законова разпоредба, предпоставящо допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Представените с изложението решения на други съдилища в страната, на които според касатора въззивното решение противоречи в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не доказват нееднакво и противоречиво прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД от съдилищата. Разликата в размерите на обезщетенията, определени с всяко от решенията, е обусловена от различната фактическа обстановка по делата, а не от неточно или противоречиво тълкуване и прилагане на чл.52 ЗЗД, обосноваващо основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Освен това по приложението на чл.52 ЗЗД съществува задължителна съдебна практика, с която основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е несъвместимо.
Останалите въпроси от раздел ІІІ, свързани със значението на лимитите на отговорност при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт, също са относими към разрешения с въззивното решение правен спор, но не покриват общите селективни критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивният съд е посочил в мотивите си, че при определяне на обезщетението съобразява съществувалите към момента на настъпване на вредите лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”. Съобразявайки лимитите на застрахователна отговорност, съдът е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касаторката решения, в т. ч. и в служебно известните на съдебния състав решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. В цитираните решения е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита действащите към момента на настъпване на вредите лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които са израз на променящите се обществени – икономически условия в страната, без на същите да се придава значението на самостоятелен критерий за размера на обезщетението. Позоваването на множество решения на други съдилища в страната, в които – според тезата на касаторката, при аналогични случаи и много по-ниски лимити са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в много по-висок размер, е без значение за допускане на касационното обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил действащите към момента на настъпване на вредите лимити и без да им отдава приоритет, е определил размера на дължимото обезщетение на база установените по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Наличието на константна практика на ВКС по въпросите за значението на лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при разрешаване на спорове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Всички доводи в изложението за неправилно приложение на разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК, тъй като са относими към правилността на въззивното решение, която може да бъде проверявана само по реда на чл.290 ГПК (доколкото изложението не съдържа аргументи за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а и съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно).
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 4114/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация не е подал отговор и не е претендирал разноски, поради което разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2615 от 14.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4114/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :