2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София, 01.02.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 802/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. И. и И. Д. И., подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивното решение от 12.02.2010 г. по гр. д. N 1507/2009 г. на С. градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата по касация Ц. А. М. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
При преценка по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението от 02.12.2008 г. по гр. д. № 6314/1989 г. на С. районен съд, с което по молба на Ц. Ат. М. на основание чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 31/1990 г., е обезсилено постановеното по същото дело решение от 07.11.1995 г. в частта за възлагане на делбения имот на съделителите Н. и И. И..
Въззивният съд приел, че на 25.05.2006 г. – в законоустановения срок от влизане в сила на решението за уравнение на дяловете, И. заплатили на М. част от дължимото обезщетение в размер на 5 559.50 лева. Сумата от 181 877.39 стари лева не следва да се има предвид при обсъждане на въпроса дали задължението е погасено, тъй като плащането е извършено през 1996 г. – преди влизане в сила на решението, поради което и се явява без основание. Дори да се приеме обратното, следва да се приложат разпоредбите на Закона за деноминация на лева, в сила от 05.07.1999 г., при което сумата се счита деноминирана на 181.87 лева. Прибавянето й не е достатъчно, за да покрие определеното от съда парично уравнение от 7 378 лева.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните определящи изхода на спора за обезсилване на възлагателното решение въпроси: 1. налице ли е неизпълнение на парично задължение, предвид извършеното плащане през 1996 г. на 181 877.39 неденоминирани лева и 2. налице ли са предпоставките за налагане на санкционните последици на закона, предвид допуснатата грешка при деноминирането на вече изплатената и получена от кредитора сума към момента на изплащането на остатъка от уравняването на дела в пари.
Според касатора първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона с оглед конкретния случай, в който поведението на кредитора на паричното вземане във връзка с влизане в сила на първоинстанционното решение за възлагане е създало несигурност у длъжниците относно възможността да изпълнят в срок задължението си. Вторият е от значение за развитието на правото, тъй като въпросът кога едно задължение е неизпълнено изцяло и кога то е изпълнено неточно поради грешка, е решен нееднозначно в съдебната практика, което налага нови правни разрешения по прилагането на закона.
Като съобрази данните по делото и съдържанието на изложението, настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационната жалба за разглеждане.
Първият поставен въпрос не е определящ за изхода на делото. Това е така, защото, макар и да е счел, че сумата 181 877.39 стари лева е платена преди да е възникнало основанието за нейното престиране, съдът в крайна сметка я е отчел при преценката на възражението, че задължението за уравнение на дяловете е погасено чрез плащане. Затова не може да се приеме, че въззивното решение е обосновано на непризнаване на плащането на посочената сума, която след деноминацията на лева възлиза на определената от съда стойност – 181.87 лева. Ето защо и не се разкрива първата предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона.
Вторият въпрос не е от значение за развитието на правото в смисъла, посочен от касаторите. Съдебната практика е изяснила кога невъзможността за изпълнение не може да се вмени във вина на длъжника-съделител /напр. р. № 834 от 29.11.1999 г. по гр. д. № 201/1998 г. на ВКС, I-во г. о./. Според тази практика за да се освободи длъжникът от последиците на неизпълнението, е необходимо то да се дължи на практически или правно непреодолими препятствия, чието настъпване не зависи от неговата воля. В разглеждания случай касаторите се позовават на своето убеждение, че са погасили изцяло задължението си чрез плащане, макар да са допуснали грешка в пресмятането на деноминираната сума. Касае се за обстоятелство, което е от субективен характер и поради това не представлява извинителна причина по смисъла на чл. 81 ЗЗД. Настоящият случай не обосновава необходимост тази практика да бъде променяна или да се даде друго тълкуване на проблема, нито разкрива да е налице неточно приложение на закона, което може да се преценява само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 12.02.2010 г. по гр. д. N 1507/2009 г. на С. градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: