О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
гр. София, 12.02. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 2330/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. Д. и Л. А. Д., чрез процесуалния им представител адвокат С. В., срещу въззивно решение № 83 от 06.03.2017 г. по в. гр. дело № 77/2017 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочват се въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2017г./. Първият процесуалноправен въпрос е относно задължението на съда по чл.12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички релевантни за спора доказателства и доводите на страните, при изграждане на вътрешното си убеждение. Твърди се, че съдът не е обсъдил договор от 26.11.2004 г. Сочи се противоречие с решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г., ВКС, ІV г.о. и с решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ВКС, ІV г.о. Вторият процесуалноправен въпрос е относно правомощието на въззивната инстанция да следи и служебно да приложи императивни материалноправни норми, съгласно ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Ответникът по касационната жалба Г. Т. Д., чрез процесуалния си представител адвокат И. П., оспорва жалбата като неоснователна и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 658 от 15.08.2016 г., постановено по гр.д. № 38/2016 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е уважен предявеният от Г. Т. Д., [населено място], иск с правно основание чл. 109 ЗС и са осъдени ответниците С. К. Д. и Л. А. Д. да премахнат монтираните от тях заключващи устройства на външната входна врата на поземлен имот с идентификатор 55155.501.1173, външната входна врата и вратата към избения етаж на сградата, построена в имота с идентификатор 55155.501.1173.1, както и да осигурят достъп на ищцата до двора и стълбищната клетка – от избения етаж до тавана. По отношение на В. Б. Д., Л. Т. Н. и Т. А. Д. искът е отхвърлен като неоснователен. С определение № 2848/25.11.2016 г. по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските, като ответниците С. Д. и Л. Д. са осъдени да заплатят на ищцата 2259 лева деловодни разноски.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда представлява двуетажната двуфамилна жилищна сграда, построена в имот с идентификатор 55155.501.1173, разположена в северозападната му част. Към дворното място съществуват два входа – единият е непосредствено до южния ъгъл на сградата – ползван от ищцата, а вторият е от северозапад – ползван от ответниците. В сградата, на всеки един от етажите, са обособени два самостоятелни жилищни обекта, както следва: първи етаж – жилище, собственост на ищцата Г. Д., майка й В. Д. и сестра й – Л. Н.; втори етаж – жилище, собственост на ответниците С., Л. и Т. Д.. С оглед проведената съдебно – техническа експертиза съдът е констатирал, че сградата има само една вътрешна стълбищна клетка /вътрешно стълбище/, чрез която се осъществява достъпа и до двата жилищни етажа. Стълбищната площадка и стълбището представляват общи части по естеството си, а не по предназначение. Общите части по естеството си могат след преустройство по съгласие на етажните собственици да се превърнат в общи части по предназначение и да загубят характера си на общи части на етажната собственост. В случая изводи за наличие на решение на съсобствениците за такава промяна не могат да се направят от представения договор за доброволна делба от август 1993 г., сключен между наследодателите на страните – Т. Д. и А. Д. и от договор с дата 26.11. 2004 г., с който А. Д. и С. Д. са учредили право на преминаване през входа на втория етаж на сградата на В., Л. и Г. – наследници на Т. Д.. Не е променен характерът на стълбището – от обща част в индивидуална собственост на ответниците. Конкретизирането на входовете касае „реално ползване“ и не съставлява намерение за промяна на предназначението на общи части на етажната собственост. Поставянето от ответниците на заключващи устройства на входната врата на дворното място от север и на вратата на жилищната сграда,чрез която се осигурява достъпа до стълбището и до други общи части на сградата, препятства ищцата да ползва входа и стълбището. Налице е пречка по смисъла на чл. 109 ЗС и искът за преустановяване на неоснователните действия, с които се пречи на ищцата е основателен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Така поставеният първи процесуален въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. посочената от касатора. В съответствие с тази практика въззивният съд е направил изводите си за основателността на предявения иск след като е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната цялост и е основал решението си върху приетите за установени факти и обстоятелства. Обсъдил е свидетелските показания и съдебно – техническа експертиза, извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Обсъдил е сочените договор за делба от 1993 г. и договор за учредено право на преминаване от 26.11. 2004 г. и въз основа на тях е направил извод, че стълбището е обща част по своето естество, тъй като липсва общо съгласие по смисъла на чл. 38, ал. 2 ЗС за променяне на характера му и превръщането му в обща част по предназначение, съответно в индивидуална собственост на ответниците.Приел е, че съществуването на възможност за достъп до първия етаж чрез тераса, не е достатъчно основание да се приеме, че стълбището е загубило характера си на обща част на етажната собственост и ищцата в качеството си на съсобственик на жилищната сграда има право да се ползва от него. При проверка за правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е упражнил правомощията си в съответствие с посоченото ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. По отношение на втория въпрос късътора не конкретизира коя императивна правна норма не е приложена от въззивния съд, поради което не може да се приеме, че този въпрос отговаря на критериите по чл.280,ал.1 ГПК. В останалата си част изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК съдържа оплаквания по съществото на спора, които касаят преценката и обсъждането на доказателствата по делото, съответно обосноваността на изводите на съда, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г., обосноваващи прилагане на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба Г. Т. Д. в размер на 500 лв. /петстотин лева/ съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83 от 06.03.2017 г. по гр. дело № 77/2017 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА С. К. Д.,гр.П. и Л. А. Д., [населено място], да заплатят на Г. Т. Д.,гр.П., разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: