О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
гр. София, 15.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2307 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение №2039 от 14.6.2016 г. по ч.т.д.№298/2016 г. на САС, в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу разпореждане от 24.09.2015 г. по т.д.№1165/2012 г. на СГС, ТО, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от внасяне на държавна такса по въззивна жалба срещу решението по т.д.№1165/2012 г. на СГС, ТО.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, поради противоречието му с чл.6 от ЕКПЧОС, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване, са поставени следните въпроси, за които се твърди, че се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Възможно ли е юридическите лица да бъдат освободени от авансово заплащане на държавна такса по упражняваната от тях защита пред съд, на правата, предоставени от разпоредбите на общностното право, в случаите, когато това е необходимо с оглед ефективното осъществяване на защитата в гражданското съдопроизводство. 2. Има ли приложение в гражданското съдопроизводство установеното в практиката на ЕСПЧ и Съда на ЕС право на юридическите лица да бъдат освободени от авансово плащане на такси и разноски за съдебни производства, по които са страна, като част от признатото право на ефективен достъп до съд и ефективна съдебна защита, съобразно чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение съставът на САС е приел, че разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧОС намира приложение в случаите, в които съдилищата не са се произнесли по искания за освобождаване или намаляване на задължение за държавна такса, определена от съдилищата в прекомерно висок размер. Посочил е, че в случая дължимата държавна такса е нормативно определена и тъй като правото на достъп до съд не е абсолютно и може да бъде обект на различни процесуални ограничения с цел осигуряване на нормално правораздаване, а разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК е своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие на физически лица, но не и за търговци, е оставил без уважение частната жалба на дружеството срещу отказа от освобождаване от внасяне на държавна такса по въззивна жалба.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираните въпроси не са обусловили правната воля на съда. В процесния случай въззивният съд не се е произнасял по въпроса за освобождаване на юридическо лице от внасяне на държавна такса, при защита на права, предоставени му от разпоредбите на общностното право /в случая не са предявени права, основани на правото на ЕС/, като не е възприел и принципна неприложимост на разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧОС, а по същество е достигнал до извод, че изискването на разпоредбата на процесуалния закон не накърнява правото на справедлив процес.
Дори и да се приеме, че поставените въпроси, свеждащи се до въпроса за освобождаване на юридически лица от задължение за заплащане на държавна такса в контекста на разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз, са обусловили решаващите правни изводи на съда, то съществуващата задължителна практика на ВКС, споделяна от настоящия състав и съобразена от въззивния съд при постановяване на определението, изключва наличието на поддържаните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно визираната практика, гарантираното в разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Х. на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел – правната уредба на основанията за освобождаване от държавна такса и на субектите, които имат право да се ползват от тях, е законодателен приоритет на всяка държава. Правото на юридическите лица на освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на: чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, на чл.84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 от ТЗ/, то държавна такса се дължи предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 от ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК, съдът може да признае, че ищецът няма достатъчно средства да заплати държавна такса и да го освободи от внасянето й, само ако той е физическо лице. Нормата на чл.83, ал.2 от ГПК има социални функции и цели да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани, като извън буквалното й съдържание, липсва и логично съображение за прилагането й спрямо търговци, които по занятие осъществяват дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание държавата да поеме разходи по делата, които осигуряват реализация на тази търговска печалба. Невъзможността на търговеца да поема разходите по осъществяване на търговската си дейност, вкл. за събиране на вземанията си по съдебен ред, обуславя различен правен интерес и ред за защита – с иницииране на производство по установяване на неплатежоспособност и реализиране на права, респ. събиране на вземания по реда на универсалното принудително изпълнение при открито производство по несъстоятелност.
С оглед изложеното и при липсата на обосновани общи и селективни основания за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2039 от 14.6.2016 г. по ч.т.д.№298/2016 г. на САС, в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу разпореждане от 24.09.2015 г. по т.д.№1165/2012 г. на СГС, ТО, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от внасяне на държавна такса по въззивна жалба срещу решението по т.д.№1165/2012 г. на СГС, ТО.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.