О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София, 21.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2244/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 58 от 22.03.2017 г. по в.гр.д. № 33/2017 г. на Окръжен съд- Шумен е отменено решение № 309 от 25.10.2016 г. по гр.д. № 1187/2015 г. на Районен съд- Нови пазар, и вместо него е постановено друго, с което признато за установено по отношение на Н. А. М., че Ж. А. Й. е собственик на 1/6 ид. част от недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1 123 кв.м, ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, за което е отреден парцел VІ-789 в кв. 105 по плана на [населено място], и е отменен частично нотариален акт № 28, т.ХІХ, нот. дело № 3029 от 12.12.2006 г., с който Н. А. М. е признат за собственик на този имот по наследство, за 1/6 ид. част.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Н. А. М. чрез неговия процесуален представител адв. Г. К.. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на постановения съдебен акт, евентуално – за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон.
В отговор на касационната жалба, подаден от ищцата Ж. А. Й. и назначеният за неин настойник А. К. Й. е изразено становище, че въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Жалбоподателят в настоящото производство и ищцата по делото Ж. А. Й. са наследници на А. М. Х.. С нотариален акт № 77/1991 г. наследодателят им е бил признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място с подобренията в него, заедно с построената полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, съставляващо парцел VІ- 789 в кв. 105 по плана на [населено място]. С договор за покупко – продажба на недвижим имот с нотариална заверка на подписите от 17.11.1995 г. А. Х. продал имота на своя син Н. М. за сумата от 50 000 лв. А. Х. е починал на 22.11.1995 г. и е оставил за наследници освен страните по делото, още 4 деца. Приживе на наследодателя и след смъртта му в жилището е живял касатора със семейството си. Ищцата от 1989 г. живее в Република Турция. С нотариален акт № 28, т.ХІХ, дело № 3029/2006 г. касаторът Н. М. бил признат за собственик на имота на основание наследство от А. М. Х..
Срещу предявеният от ищцата Ж. Й. установителен иск за собственост на 1/6 ид. част от имота касаторът е противопоставил възражение за придобивна давност. Твърдял е, че е установил фактическа власт върху имота единствено за себе си на основание сключения предварителен договор и оттогава владее същия явно, необезпокоявано, непрекъснато и несъмнено, без владението да е било оспорено от някой от останалите наследници.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е установил фактическа власт върху целия имот от датата на сключване на предварителния договор. Доколкото обаче към момента на смъртта на наследодателя не е могъл да изтече изискуемият се от закона давностен срок за придобиване на правото на собственост по давност, имотът е останал в наследствената маса и правото на собственост е преминало върху наследниците при равни права – по 1/6 ид. част за всяко от децата. След смъртта на общия наследодател касаторът е ползвал имота еднолично, декларирал го е като свой пред данъчните служби, извършвал е в имота ремонти и подобрения, не е допускал в него ищцата. Приел е обаче, че въпреки тези действия, касаторът не е демонстрирал по явен и несъмнен начин по отношение на ищцата намерението си да свои нейната наследствена част, тъй като при разговорите си с нея й обещавал да уредят отношенията си по повод наследствените имоти. В подкрепа на извода си, че към 2006 г. касаторът е считал имота за наследствен съдът е посочил и обстоятелството, че при снабдяване с нотариален акт за собственост същият се е позовал на наследяване от общия наследодател, а не на придобивна давност.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена на 01.12.2015 г. от Ж. А. Й. чрез нейния процесуален представител адв. Ф. С.. Пред въззивната инстанция са представени писмени доказателства, видно от които ищцата/ с името Ш. Б./ страда от психично заболяване и от 2012 г. е поставена от съд в РепубликаТурция под ограничение, като за неин настойник е назначен съпругът й Х. Б./ А. К. Й./. Видно от представеното по делото решение от 26.09.2016 г., срокът на настойничеството е удължен с две години.
В тази връзка касаторът поддържа, че към датата на предявяване на иска- 01.12.2015 г., ищцата не е могла валидно да извършва сама съдопроизводствени действия, както в случай, че наложеното от турския съд ограничение съответства на поставяне под ограничено запрещение, така и ако съответства на поставяне под пълно запрещение по българския закон. В първия случай искът е следвало да бъде предявен със съгласието на нейния настойник, а ако е била пълно запретена- от настойника като неин законен представител. По тези съображения счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост.
Искането е неоснователно. Процесуалната дееспособност е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на процеса, за наличието на които съдът, съгласно чл. 101, ал.1 ГПК, е длъжен да следи служебно във всяко положение на делото. Когато съдът констатира, че съответното процесуално действие не е валидно извършено, той следва да укаже на страната в какво се състои нередовността и да определи срок за отстраняването й. Ако нередовността се изразява в липса на процесуална дееспособност, редът за поправянето й е чрез потвърждаване на действията на лицето от неговите родители или попечители- ако то е непълнолетно или поставено под ограничено запрещение/ чл. 28, ал.2 ГПК/, или от неговите законни представители- родители или настойници, ако лицето е малолетно или поставено под пълно запрещение/ чл. 28, ал.4 ГПК/. В този смисъл е константната съдебна практика/ напр. решение № 1513 от 19.12.1956 г. по гр.д. № 7225/56 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 977 от 10.05.1976 г. по гр.д. № 512/76 г. на ВКС, І г.о.; решение № 664 от 11.04.2002 г. по гр.д. № 1437/2001 г. на ВКС, V г.о. и др./
При данните по делото, че въззивната жалба е подписана и от назначения настойник на ищцата, който се е явил като неин представител в проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание и е заявил, че желае уважаване на подадените от него и съпругата му жалби, следва да се приеме, че извършените пред първата инстанция действия от ищцата като лице без процесуална дееспособност, са потвърдени от нейния представител и с това валидирани с обратна сила- чл. 101, ал.2 ГПК.
По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК процесуалноправни въпроси: а/ Следва ли българският съд да зачете и признае решение на чуждестранен съд, с което български гражданин, притежаващ и гражданство на държавата, в която съдебният акт е постановен, е поставен под запрещение/ настойничество/ поради психическо заболяване. б/ Задължен ли е българският съд служебно да издири и приложи законодателството на държавата, в която е постановено решението за поставяне под запрещение/ настойничество/ в/ Задължен ли е съдът да следи служебно за процесуалната деееспособност на страната при всяко положение на делото и следва ли въззивният съд да предприеме действия, когато се констатира, че искът е предявен от лице с пълна или ограничена дееспособност. С оглед данните по настоящото дело, тези въпроси не са обуславящи допустимостта на постановеното решение.
Като релевантни към съществото на спора касаторът е поставил следните правни въпроси: 1/Следва ли владелец- сънаследник, който е получил владението върху недвижим имот с предварителен договор от своя наследодател, след откриване на наследството да демонстрира спрямо останалите негови сънаследници, че упражнява фактическа власт върху целия имот единствено и лично за себе си, както и недвусмислено да афишира намерението си за своене. Намира ли приложимост в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между сънаследниците. 2/ Представлява ли снабдяването с нотариален акт за собственост израз на намерение за своене и за демонстриране на същото пред останалите наследници. 3/ Прекъсва ли се изтеклия по чл. 79, ал.1 ЗС срок и заличават ли се последиците на същия, ако след изтичането му владелецът-собственик се снабди с констативен нотариален акт за собственост на имота по наследство и с този нотариален акт не се удостоверяват и признават наследствени права на останалите сънаследници. Представлява ли това действие на сънаследника- владелец признание по смисъла на чл. 116 а ЗЗД за наличие на права върху имота на останалите невладеещи сънаследници. Твърдението на касатора е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, подробно цитирана в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, поради което обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените от касатора правни въпроси. В решение № 32 от 09.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., на което същият се позовава, е прието, че когато наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на наследник по закон, следва да се приеме, че от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение да придобие собствеността, поради което в този случай действа презумпцията на чл. 69 ЗС, и сънаследникът не е длъжен да демонстрира последваща промяна на намерението, с което упражнява фактическа власт след откриване на наследството. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в различен смисъл, което налага въззивното решение да бъде допуснато до касационна проверка по същество.
Останалите формулирани в изложението по чл. 283, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не са обусловили изхода на делото, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси не кореспондират с изложените от въззивната инстанция решаващи съображения за уважаване на предявения иск, респ. за неоснователност на релевираното от касатора възражение за придобиване на имота по давност, и по тях въззивният съд не се е произнасял.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 22.03.2017 г. по в.гр.д. № 33/2017 г. на Окръжен съд- Шумен.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50 лв., като при неизпълнение на тези указания касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: