О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
гр. София, 28.02.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3597 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. А. Я. и К. Х. Я., чрез пълномощника им адв. Св. Г.-Т., против въззивното решение от 28.04.2016 год. по гр. д. № 9/2016 год. на Бургаския окръжен окръжен съд. Иска се отмяна на въззивното решение и вместо това предявеният от касаторите иск бъде уважен, а предявеният от главно встъпилия в процеса М. А. Т. иск срещу тях бъде отхвърлен. Претендират присъждане на разноски по делото.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касация и ищец по предявените при главно встъпване в процеса искове за собственост М. А. Т., чрез адв. М. К., оспорва в представения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът А. Т. А. не е взел становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна в процеса срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Същата е редовна, като отговаряща на изискванията на чл. 284 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 182 от 15.10.2015 год. по гр. д. № 488/2014 год. на районния съд, гр. Карнобат, с което е:
– отхвърлен предявения от касаторите иск по чл. 108 ЗС срещу А. Т. А. за отстъпване собствеността и предаване на владението на 1 000 кв. м., представляващи част от недвижим имот – земеделска земя в землището на [населено място], [община]: нива с площ 2.416 дка, трета категория, находяща се в м. „Д. с.”, съставляваща поземлен имот № 012247 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], при описаните в решението граници.
– прието е за установено по отношение на касаторите Я., че М. А. Т. е собственик на терена, попадащ в поземлен имот № 012247 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], съставляващ дворно място с площ 1 313 кв. м., представляващо УПИ VІІІ-175 в кв. 22 по действащия ПУП на [населено място] и дворно място с площ 561 кв. м., представляващо УПИ ІХ-175 в кв. 22 по плана на селото.
– осъден е ответникът А. Т. А. да предаде на М. А. Т. владението върху горните имоти.
– касаторите са осъдени за понесат направените по делото разноски.
За да постанови потвърдителното си решение въззивният съд приел, че касаторите не се легитимират като собственици на спорния имот на поддържаното придобивно основание по нот. акт № 196/27.06.2013 год. с оглед материалната незаконосъобразност на възстановяването на собствеността с решения на поземлената комисия в [населено място] върху двата земеделски имота в полза на техните праводатели, като наследници на Т. П. Т., починал през 1983 год. Въз основа на събраните доказателства относно статута на спорния имот с № 012247 съдът приел, че същият не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, като имот по стария регулационен план от 1936 год., липсват данни същият да е бил изключван от регулацията и приобщаван към кооперативното земеползване. Позовал се е на съдебна практика, според която не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, като в случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван и не е отнеман фактически, то същият е запазил статута си на частна собственост и е владян в реалните му граници. При това положение и с оглед анализа на данните в преписката по заявлението на праводателите на касаторите, ищци, съдът е констатирал и разминаване при възстановяване на собствеността върху имоти, които не са заявени, както и при липса на данни за проведена процедура по чл. 13, ал. 4 и сл. и чл. 13а ЗСПЗЗ е обоснован извода за липса на легитимация по възстановяване на собствеността с решението на поземлената комисия от 1998 год. Тези съображения относно възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в полза на праводателите на ищците са обусловили и разрешаване на конкуренцията на права с претендираните такива от главно встъпилото в процеса лице М. Т. по предявените от него срещу първоначалните страни искове за собственост на спорния имот, легитимиращ се с договор за покупко-продажба с нот. акт № 41/10.07.2013 год. от П. Й. П. и Й. Й. Р.. Установено е, че последните са наследници на Й. П. Т., починал 1991 год., брат на наследодателя на праводателите на касаторите, като в полза на двамата през 1934 год. техният дядо е завещал земеделски земи, част от които е и спорният имот в м. „Д. с.”, който през 1936 год. е урегулиран с плана на селото и идентичността е установена с помощта на приетото заключение на техническата експертиза. С оглед установеното от свидетелските показания владение върху спорния имот и липсата на пречки правните последици на същото да бъдат зачетени с оглед статута на имота и отпадане на забраната за това, въз основа на събраните свидетелски показания за упражняване на владение приживе от брата Й. П. Т., а след неговата смърт от неговите наследници, съдът е приел, че последните се легитимират като собственици на основанията по нот. акт № 22/2011 год., а впоследствие правото им е разпоредено в полза на М. Т.. Признание в тази насока представяла и подписаната от праводателите на касаторите като наследници на Т. П. Т., починал през 1983 год., декларация относно владението на имота от страна на брата на техния наследодател, считано от 1944-1945 год. и липсата на спорове между тях.
С оглед на горните съображения на въззивния съд поставеният от касаторите в изложението им въпрос „Допустимо ли е съдът да разглежда оспорване на иск, основан на земеделска реституция по възражение срещу материалната законосъобразност на постановеното от поземлената комисия решение, при положение, че оспорващият не претендира права на праводателя си към минал момент, който да се свързва с реституционното право” не е обуславящ направения в решението извод за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот с оглед неговия статут, изключващ приложението на ЗСПЗЗ. Защитата на третото главно встъпило в процеса лице е основана на твърдения за оригинерното придобиване на правото на собственост от неговите праводатели, която конкуренция на права съдът е разрешил въз основа цялостната преценка на събраните по делото доказателства. Спор в чие лице следва да бъде възстановена собствеността на земеделския имот не е налице именно с оглед възражението, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което и решението на поземлената комисия не може да легитимира праводателите на ищците като собственици на имота, който довод е предмет на предприетата от ищеца по предявените при главното встъпване в процеса искове срещу първоначалните страни защита.
Както е прието в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване се допуска при произнасяне от въззивния съд по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил изхода по делото. Това изискване в случая не е налице както по горния въпрос, така и по втория такъв, относим към „задължението на съда да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за акта му по същество”, който има характер на оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения по преценка на доказателствата, в т. ч. и свидетелските показания съгласно изричното им посочване в изложението, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.Същото съображение е относимо и към поставения въпрос „за тежестта на доказване при оспорване на признато с нотариален акт право на собственост” в контекста, в който е поставен с излагане на доводи за недоказване от противната страна на поддържаното от нея придобивно основание – давностно владение. Същите не подлежат на обсъждане в настоящето производство. В случая и двете страни се легитимират с нотариални актове за претендираното право на собственост, като конкуренцията на права е разрешена при приложение на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, съгласно което всяка страна следва да докаже своето право, в който смисъл са разясненията в ТР № 11 от 21.03.2013 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС.
При липса на обуславящо значение за направения от въззивния съд извод в обжалваното решение на формулираните от касаторите въпроси в изложението им, следва извода за липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без съдът да се произнася по цитираната /част от която и приложена/ съдебна практика в подкрепа на релевираното основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят претендираните от ответника по касация М. Т. разноски за настоящето производство в размер на платеното адвокатско възнаграждения от 500 лв., установено с представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІ-11 от 28.04.2016 год. по гр. д. № 9/2016 год. по описа на Бургаския окръжен съд по подадената от М. А. Я. и К. Х. Я., чрез пълномощника им адв. Св. Г.-Т., касационна жалба.
ОСЪЖДА М. А. Я. и К. Х. Я. от [населено място], [община], област Б. да заплатят на М. А. Т. от същото село направените разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: