– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 80
гр. София 31.01.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.10.2017 (осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2050 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2159/09.01.2017 година, подадена от Ц. Ц. Ц., срещу решение № 8082/07.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1047/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № ІІ-78-142/18.10.2015 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 78-ми състав, постановено по гр. д. № 10 471/2015 година и е постановил друго такова, с което е отхвърлил предявения от Ц. Ц. Ц. срещу [фирма] [населено място] иск, с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ, за заплащане на сумата от 6942.00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 26.02.2015 година до окончателното плащане на вземането.
В подадената от „Ц. Ц. Ц. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу [фирма] [населено място] иск по чл. 222, ал. 3 от КТ да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Ц. Ц. Ц. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.12.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2159/09.01.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че между и Ц. Ц. Ц. е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 01.03.1991 година трудов договор, който е бил прекратен от дружеството считано от 04.09.2014 година, с акт за прекратяване № 286/03.09.2014 година, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10а във връзка с чл. 326, ал. 2 и ал. 4 от КТ, а именно когато трудовото правоотношение е възникнало след като работникът или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, съгласно действащата към този момент редакция на разпоредбата. По делото било установено, че на Ц. е отпусната пожизнена пенсия по чл. 6, ал. 1 от ЗП (отм.), считано от 15.02.1990 година, за двадесет и една години, два месеца и единадесет дни трудов стаж, при условията на първа категория труд. Съгласно чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той имал право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е работил при същия работодател през последните десет години от трудовия му стаж е имал право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за шест месеца, като било предвидено, че обезщетението можело да се изплаща само веднъж. С оглед на това въззивният съд е приел, че пораждането на задължението за работодателя да заплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е обусловено от наличието на следните елементи: от една страна прекратяване на трудовото правоотношение на каквото и да било основание и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от друга страна, като плащането се дължало само веднъж, т. е. било налице изискване работникът или служителят преди това да не е получавал такова. Необходимо било установяването и на един допълнителен критерий, а именно работникът или служителят да е придобил през последните десет години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. От така посочените елементи формиращи фактическият състав на плащането по чл. 222, ал. 3 от КТ съществено значение имала предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплащало само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия-прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Доколкото обаче правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобивало само веднъж, съответно и обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ можело да се получи само веднъж, а именно при възникване на правото за пенсия. Работникът или служителят следвало да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието, на което е възникнало правото му на пенсия, т.е. плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължало от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално било придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново бил постъпил на работа, независимо дали се е пенсионирал, т.е. упражнил правото си на пенсия, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той нямал право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото било първоначално възникнало обаче се запазвала на общо основание. При това положение, доколкото по делото било установено, че Ц. Ц. Ц. към момента на сключването на трудовия договор с [фирма] [населено място], на 01.03.1991 година, вече е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, то при прекратяване на последващото му трудово правоотношение с акта за прекратяване № 286/03.09.2014 година, считано от 04.09.2014 година, касаторът нямал правото на обезщетение по чл. 222 ал. 3 от КТ спрямо този работодател.
С оглед на тези мотиви на въззивният съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Ц. Ц. е формулирал правните въпроси за това дали обстоятелството, че е работникът или служителят е бил освободен от кадрова служба, поради навършване на пределна възраст и е придобил право на пенсия по друг-специален закон (този за М.), съответно право на обезщетение по този закон е пречка за получаване на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, при сключването на последващ трудов договор и за това от значение ли е за дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ това дали правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е придобито и упражнено преди датата на сключването на трудовия договор.
Първият от така формулираните въпроси не е включен в предмета на спора и не е обусловил изводите на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В последното въззивният съд не е поставил дължимостта на претендираното от Ц. Ц. Ц. обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в зависимост от това дали касаторът е получил друго, предвидено в специален закон, обезщетение за прекратяването на предшестващото му трудово правоотношение, поради навършването на пределна възраст. Съставът на Софийски градски съд е обвързал дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ единствено с факта ва възникването и упражняването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Затова първият от така формулираните от Ц. Ц. Ц. правни въпроси не е обуславящ и въз основа на него обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. Вторият от въпросите обаче е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния състав. Същият обаче не може да обуслови допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като съдебният състав е отговорил на същия в съответствие с установената съдебна практика, намерила израз в решение № 270/24.03.2014 година, постановено по гр. д. № 1296/2013 година, решение № 15/02.02.2016 година, постановено по гр. д. № 2520/2015 година и решение № 49/05.04.2017 година, постановено по гр. д. № 3521/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и решение № 235/03.07.2014 година, постановено по гр. д. № 969/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ възниква при придобито от работника или служителя право на пенсия поради осигурителен стаж и възраст и прекратяване на трудовото му правоотношение, се извършва това. Правото на пенсия трябва да съществува към момента на прекратяване на трудовия договор, независимо от това дали е придобито едновременно с прекратяването или преди този момент. То обаче следва да е придобито по време на действието на трудовия договор, който се прекратява, поради което може да бъде реализирано само по отношение на лицето, което има качеството му на работодател по този договор. Затова задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 от КТ е този работодател, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът постъпи на нова работа, независимо от това дали е упражнил правото си на пенсия или не, той няма право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси обезщетението по общия ред, стига да не е погасено по давност. Обжалваното решение е постановено в съответствие с така установената практика, поради което не са налице основания за допускането му до касационен контрол. Цитираното от касатора решение № 417/19.12.2013 година, постановено по гр. д. № 61/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. не води до друг извод, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка от тази по настоящето производство. По това решение работникът не е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е продължил да работи при същия работодател, при който е придобито правото, а в случая е налице точно обратната хипотеза.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8082/07.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1047/2016 година по подадената срещу него от Ц. Ц. Ц. касационна жалба с вх. № 2159/09.01.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8082/07.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1047/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.