О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София, 26.01.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1410 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №765 от 08.05.09г. по гр.д. №113/09г. на Пловдивския окръжен съд е оставено в сила решение №118 от 18.11.08г. по гр.д. №213/08г. на Пловдивския районен съд, с което са били отхвърлени исковете на „Д” ООД гр. С. срещу „Г” Е. гр. С. за установяване правото на собственост върху земя с площ от 6 950 дка, а по скица 6 513 дка, ЕКАТТЕ 99105, имот №000178, придобита от ищеца ч. продажба по нот.акт №143, т.ІV, н.д. №1127/29.01.97г., евентуално – с кратката петгодишна давност, евентуално – с десетгодишна давност.
Въззивният съд е приел, че предмет на продажбата по посочения нотариален акт са били само дълготрайните материални активи, намиращи се върху процесната земя – манипулационен пункт, навес за амбалаж и три метални навеса с пореден № 3* и 38, но не и самата земя. До този извод съдът е стигнал, като е изследвал текста на нотариалния акт и е констатирал, че има воля за продажба на сградите, но не и на земята. Съобразено е и обстоятелството, че продажбата е извършена по реда на ПРУПСДП /отм./, след разрешение на министъра на земеделието и хранителната промишленост, което обхваща само сградите, но не и прилежащата земя. Отчетено е и това, че процесната земя е обособена като самостоятелен имот едва през 2003г., много след въпросната продажба. Посочено е, че заплащането на земята от купувача на продавача, което се установява с представените по делото оценка и фактура, не влече след себе си вещни последици, след като земята не е предмет на постигнатото съгласие по нотариалния акт. По първия евентуален иск е прието, че не е налице основанието на чл.79, ал.2, вр.чл.70, ал.1, пр.1 от ЗС за придобиване на собствеността ч. кратката придобивна давност, тъй като не сме изправени пред хипотеза на прехвърляне на права от несобственик. По втория евентуален иск – за придобиване на собствеността ч. недобросъвестно владение през периода 29.01.97г. – 29.01.07г. е прието, че не са налице действия на ищеца, ч. които да манифестира по отношение на собственика намерението си да свои имота, а освен това през 2002г. са се провеждали разговори между страните по делото за евентуалната възможност ответникът да продаде на ищеца процесната земя, което сочи, че към този момент ищецът не е считал себе си за собственик.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца. В изложението към нея се поддържа, че са налице всички основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса за тълкуване на волята на страните по договора за продажба въззивното решение противоречало на решение №1056/24.10.07г. по гр.д. №1171/06г. на ІV ГО на ВКС и решение №778/15.12.05г. по гр.д. №513/04г. на ІІ ГО. По въпроса за предпоставките на чл.79, ал.2, вр. чл.70, ал.1 от ЗС за придобиване на собственост ч. добросъвестно владение въззивното решение влизало в противоречие с множество решения на ВС и ВКС – по гр.д. №1129/99г. на ІІ ГО; по гр.д. №2*/2007г. на ІІІ ГО; по гр.д. №4471/07г. на ІІІ ГО; по гр.д. №855/08г. на ІІ ГО; по гр.д. №2241/04г. на ІV ГО; по гр.д. №2911/96г. на ІV ГО; по гр.д. №1526/05г. на ІV ГО и по гр.д. №477/92г. на І ГО. По-конкретно се поддържа, че в случая е налице условието на чл.70, ал.1, пр.2 от ЗС – ищецът е придобил владението на годно правно основание, без да знае за пороците на формата – т.е. че действителната обща воля на страните не е отразена в нотариалния акт. Същите съдебни решения са посочени като пример за противоречива съдебна практика и по следващия материалноправен въпрос – за придобиване на собствеността ч. недобросъвестно владение. По всички тези въпроси било налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен това по процесуалноправния въпрос за правилната преценка на доказателствата по делото, въззивното решение било постановено в противоречие с определение №138/25.02.09г. по гр.д. №4755/08г. на ІІ ГО и решение №87/04.09.58г. по гр.д. №55/58г. на ОСГК на ВС, тъй като съдът не извършил преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност.
Ответникът в производството „Г” Е. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК възниква само в случаите, при които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС, а тя се формира с постановленията на Пленума на Върховния съд; с ТР на ОСГК на ВС, постановени при действието на чл.86, ал.2 от ЗСВ /отм./; с ТР на ОСГК и ОСТК на ВКС, както и с решенията на тричленни състави на ВКС по чл.290 от действащия ГПК. Противоречието на въззивното решение с незадължителната практика на ВС и ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. В настоящия случай това основание не съществува.
Първият материалноправен въпрос е за тълкуването на волята на страните по договора за продажба, оформен с нот.акт №143, т.ІV, н.д. №1127 от 29.01.97г. Този въпрос определя изхода на делото по главния иск, но по него въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства изцяло на посочената от жалбоподателя практика на ВКС. В съответствие с тази практика въззивният съд е извършил граматическо тълкуване на записаното в нотариалния акт и е преценил, че съгласието за продажба обхваща само ДМА, „обособени върху земя с площ от 6950кв.м.”, но не и самата земя. Съобразени са и другите обстоятелствата, които са от значение в случая – най-вече обхвата на разрешението за продажба, дадено от ресорния министър по реда на ПРУПСДП, а също и това, че към момента на извършване на продажбата земята е била част от един по-голям имот и едва през 2003г. е обособена с плана като самостоятелна единица. Обсъдено е и плащането на земята от купувача, като са изложени съображения защо не се приема, че то има някакво значение в случая.
По втория материалноправен въпрос – за придобиване на собствеността по давност ч. добросъвестно владение също няма противоречие с посочените решения на ВС и ВКС. Тезата на жалбоподателя е, че в случая той е имал качеството на добросъвестен владелец, тъй като извършената продажба във формата на нотариален акт по принцип е годна да прехвърли собствеността, но той не е знаел за пороците на формата. В случая под пороци на формата той разбира това, че общата воля на страните за продажба и на земята не е била отразена в нотариалния акт ясно, точно и недвусмислено. С други думи – въпросът, който реално се поставя от жалбоподателя, е дали неясното определяне на предмета на сделката е порок във формата по смисъла на чл.70, ал.1, пр.2 от ЗС и съответно – дали в този случай купувачът придобива качеството на добросъвестен владелец. Сочената от него съдебна практика обаче не е свързана с този въпрос и затова тя не може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Решението по гр.д. №1129/99г. на ІІ ГО разглежда хипотеза, при която владението е установено посредством нищожно правно основание /устен договор за дарение/, като е подчертано, че в този случай не може да става върпос за порок във формата, а за липса на предписаната от закона форма. Решението по гр.д. №2*/2007г. на ІІІ ГО, както и по гр.д. №855/08г. на ІІ ГО, разглежда въпроса за превръщането на държането във владение, който не възниква в настоящия случай. Решението по гр.д. №4471/07г. на ІІІ ГО е постановено по спор, който не е идентичен или сходен с настоящия, ето защо разгледаните в него въпроси за придобивната давност не могат да бъдат свързани с настоящото дело, още по-малко пък да се открие противоречива съдебна практика по двете дела. Решенията по гр.д. №2241/04г. на ІV ГО и по гр.д. №2911/96г. на ІV ГО разглеждат общите въпроси за юридическото основание на придобивната давност, както и за прекъсване на давността в хипотезата на чл.81 от ЗС, но не и въпроси, свързани с текста на чл.70, ал.1, пр.2 от ЗС, които се поставят в случая. Решението по гр.д. №1526/05г. на ІV ГО има за предмет въпросите за характера на придобивното основание по чл.79, ал.1 от ЗС – че то не зависи от правата на предходния собственик, както и за субективния елемент на владението, което е част от фактическия състав на давността. И на последно място – решението по гр.д. №477/92г. на І ГО разглежда хипотезата по чл.70, ал.1, пр.1 от ЗС на придобиване на права от несобственик, а жалбоподателят поставя за разглеждане другата хипотеза на чл.70, ал.1, пр.2 от ЗС – прехвърляне на правото на собственост ч. годно правно основание, без приобретателят да знае за пороците на това основание. В заключение следва да се посочи, че въпросът за ясното, точно и недвусмислено отразяване на общата воля на страните в нотариалния акт е свързан с тълкуването на волята на страните, а не с въпроса по чл.70, ал.1, пр.2 от ЗС за пороците на придобивното основание. По последния въпрос в теорията и в съдебната практика се приема, че порокът във формата на придобивното основание е винаги свързан с процесуалноправно нарушение. Например – ако се касае за нотариален акт – порок може да бъде действие сред изброените в чл.576 от ГПК, но не и липсата на ясно изразена воля на страните по договора.
Третият материалноправен въпрос е за придобиване на собствеността по давност ч. недобросъвестно владение. Жалбоподателят не конкретизира този въпрос по начин, който да свърже спора по настоящото дело с посочените от него решения на ВС и ВКС. Ето защо тези решения, които разглеждат общи въпроси на придобивната давност, които не се поставят в настоящия казус, не сочат на противоречива съдебна практика. В настоящия случай за да приеме, че не е налице основанието по чл.79, ал.1 от ЗС, въззивният съд е счел, че ищецът не е извършил действия, които да демонстрират по отношение на ответника, че владее за себе си на спорната земя, а освен това през 2003г. той е водил преговори за закупуване на земята, което сочи, че не се е чувствал неин собственик. Последното обстоятелство означава, че владелецът е признал правата на собственика, което прекъсва давността, съгласно чл.84 от ЗС, вр.чл.116, б.”а” от ЗЗД. Като е отчел значението на това признание, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВС и ВКС по посочените текстове от закона.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по поставените материалноправни въпроси. Това основание възниква тогава, когато по определен въпрос няма съдебна практика на ВС или ВКС, която да изясни смисъла на конкретни текстове от закона, или тогава, когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които налагат формираната съдебна практика да бъде изоставена и да се приеме различно разрешение по определен въпрос. Конкретният казус не поставя въпроси от такова естество. Има съдебна практика не само по чл.20 от ЗЗД за тълкуване на договорите, но и по въпросите за придобиване на собственост ч. добросъвестно или недобросъвестно владение. Тази практика не се нуждае от промяна или уточняване, с оглед спецификите на конкретния случай, ето защо разглеждането на спора от ВКС няма да допринесе с нищо за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
И на последно място – процесуалноправният въпрос за преценката на доказателствата по делото може да бъде поставен само като основание по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на обжалваното решение, но не и като основание за допустимост по чл.280, ал.1 от ГПК. Целта на касационното производство е да даде отговор на правни въпроси, по които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС, по които има противоречива съдебна практика или няма утвърдена съдебна практика, а не да изяснява тепърва фактите по конкретното дело. Ето защо правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, не следва да бъде свързан с начина на възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или с обсъждане на събраните по делото доказателства. Възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд е фактически въпрос, а основанията по чл.280, ал.1 от ГПК винаги са свързани с въпроси по правоприлагането.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №765 от 08.05.09г. по гр.д. №113/09г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: