1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 800
гр. София, 12.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 112 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3770/13.10.2016 г. на Х. П. против въззивно решение № 4449/29.08.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 14/2016 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която е потвърдено решение № 264/27.11.2015 г. по гр.д. № 72/2013 г. на Районен съд- Петрич. С първоинстанционния съдебен е уважен евентуално съединеният в производството иск и жалбоподателят е осъден да заплати на Е. Х. сумата 7 350 евро /с левова равностойност 14 375.35 лв./ със законната лихва от 25.01.2013 г. до окончателното й изплащане. Решението е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Д. И. П. иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК за установяване, че ответницата дължи на ищеца сумата 7 350 евро / с левова равностойност – 14375.35 лв. /, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в атакуваната му част е недопустимо, тъй като в производството по чл. 422 ГПК съдът е приел за разглеждане и се е произнесъл по евентуално съединен осъдителен иск срещу ответник, който не е бил страна в заповедното производство. Алтернативно, касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по следните въпроси: 1/ допустимо ли е в производството, образувано по иск по чл.422 ГПК, да се приеме за съвместно разглеждане и осъдителен иск срещу лице, което не е страна в заповедното производство; 2/ допустимо ли е съдът да уважи иска на основание и обстоятелства, не посочени в доклада по чл. 146 ГПК; 3/ има ли доказателствена сила за авторството на изявленията частен документ, неподписан от лицето, сочено като негов автор, но изписало собственоръчно имената си. По втория въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 341/06.12.2011 г. по гр.д. № 252/2011 г., II г.о.; решение № 886/13.12.2010 г. по гр.д. № 1553/2009 г., I г.о.; решение № 106/10.07.2014 г. по гр.д. № 5157/2013 г. III г.о.; решение № 152/28.04.2014 г. по гр.д. № 7541/2013 г., IV г.о.; а по първия и третия, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата – Е. Х., не е подал отговор в законоустановения срок.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при преценка на поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол, намира следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от Е. Х. против Д. П. за сумата, предмет на издадена на основание чл. 410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1880/2012 г. на Районен съд – Петрич, срещу която ответницата в срок е подала възражение. В хода на делото и след направено уточняване на исковата молба, съдът е приел за разглеждане и евентуално съединен осъдителен иск срещу жалбоподателя Х. П. за заплащане на същата сума, предмет и на заповедта за изпълнение /7 350 евро, с левова равностойност – 14375.35 лв./. Счетено е, че в производството по предявен иск по чл. 422 ГПК е допустимо съединяване на осъдителен иск за същата сума против друго лице, което не е било страна в заповедното производство, като в тази насока съдът се е позовал на задължителните разяснения, дадени с ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. След обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, е прието, че между страните по евентуалния иск са били налице договорни отношения, като ответникът е поел задължение да закупи на ищеца със сумата 7 350 евро, предоставена му от последния, 25 броя камини и дърва за огрев, но покупката не е осъществена. Установено е, че парите са преведени на по банковата сметка на първия ответник – Д. П. и предадени от нея на Хр.П., за което той издал декларация – разписка. Съдът е посочил, че в този документ се съдържа извънсъдебното признание на П. за получаването на парите и поетото от него задължение да ги върне на ищеца в срок до 05.01.2013 г. Под текста на документа е положен подпис и са изписани на ръка имената на ответника. Поради направеното оспорване, е назначена графологическа експертиза, която дала заключение, че съкратеният подпис не се установява да принадлежи на ответника, но изписването на имената под текста е направено собственоръчно от лицето, посочено като автор – Хр.П.. Съдът е приел, че оспореният документ е автентичен и верен и установява задължението на ответника към ищеца в размера, предявен с осъдителния иск. В заключение е направен извод, че установителният иск по чл.422 ГПК срещу лицето, посочено като длъжник в заповедта за изпълнение е неоснователен и подлежи на отхвърляне. При този изход на делото по главния иск, условието за разглеждане на евентуалния се е сбъднало, същият е преценен за основателен в предявения размер и е уважен, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 7 350 евро.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол.
Поддържаното основание по чл.281, т.2 ГПК – евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт – не се установява. Аргументацията в изложението по този въпрос се свежда до разбирането, че е недопустимо в производството по иск по чл.422 ГПК да се приема за съвместно разглеждане, в условията на евентуално съединяване, на осъдителен иск за същата сума срещу лице, което не е било страна в заповедното производство. Приетото от въззивния съд не противоречи, а съответства на създадената задължителна практика на ВКС. Съгласно приетото по т.11 б от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, искът по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес, като приложението на разпоредбите за отклонение във връзка с предмета на делото /глава 15 на ГПК/ не е изрично изключено от законодателя. В производството по иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може да се предяви и осъдителен иск в това производство.
В този смисъл е и приетото в Решение № 118/13.04.2016 г. по гр. д. № 5021/2015 г., IV г. о. на ВКС, че кредиторът, който претендира съществуването на вземането от един или повече длъжници може да го предяви чрез иск пред съд, независимо от това дали и как то е предявено в заповедното производство и дали и за каква част от вземането е, срещу кои длъжници и при какви условия /на солидарност или разделност/ е била издадена заповед за изпълнение. Никой и по никакъв начин не може да бъде ограничен да предяви правото си чрез иск пред съд. Съгласно изричната разпоредба на чл.416 ГПК искът за частта от вземането и срещу длъжниците, за които е издадена заповед за изпълнение е установителен, а за останалата част от вземането и срещу останалите претендирани длъжници, той остава да е осъдителен. Тези искове се считат съединени с установителния иск съгласно правилата за първоначално съединяване на искове.
Като е приел и разгледал при спазване на процесуалните правила за съединяване на исковете, евентуално съединената в производството, започнало по реда на чл.422 ГПК, осъдителна претенция срещу касатора /без да има срещу него издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика.
Вторият поставен въпрос няма претендираното от касатора правно значение и не обуславя допускането на касационния контрол, защото касае евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. С т.2 от ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС прие, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая въззивната инстанция не е уважила исковата претенция на непредявено основание, във връзка с което да не са давани указания от първата инстанция с доклада й по чл. 146 ГПК. За да приеме за основателен предявения против втория ответник евентуален осъдителен иск, съдът се е произнесъл съобразно изложените в исковата молба факти и обстоятелства и в рамките на заявения петитум. Посочено е, че между страните са съществували договорни отношения по повод закупуването на вещи, за които ищецът е предоставил на ответника пари за покупката им. Последният не е осъществил поръчаното му по договора, при което за него е възникнало задължение /признато извънсъдебно/ да върне получената сума. Подлежащите на доказване от страните факти и доказателствената тежест са правилно разпределени от първата инстанция, поради което за въззивният съд не е възникнало задължение да допълва или изменя доклада по делото, като дава и допълнителни указания на страните и срок за представяне на нови доказателства.
Последният въпрос в изложението – има ли доказателствена сила за авторството на изявленията частен документ, неподписан от лицето, сочено като негов автор, но изписало собственоръчно имената си – също не обуславя допускането на касационния контрол на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретния случай, въззивната инстанция е приела, че оспореният документ е автентичен, тъй като издателят му го е подписал, изписвайки саморъчно имената си под текста на изявлението; а като ирелевантно за спора обстоятелство е преценено това, че съкратеният вариант на подписа не е изпълнен от ответника. Разпоредбата на чл.180 ГПК предвижда, че частен документ, подписан от лицето, което го е издало се ползва с формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него са направени от лицето, посочено като негов автор. Подписът представлява собственоръчно изписано име или знак за името, който обикновено съдържа инициалните букви. Според тълкуванието, дадено в Българския тълковен речник, подписът може да се изразява в кратък текст или написано на ръка изображение на нечие име, или дори просто „х“ или друг знак, чрез който едно лице удостоверява личността си върху даден документ. В този смисъл, документ, който съдържа собственоръчно изписване на името на лицето, сочено за негов издател, е подписан и се ползва с предвидената в закона формална доказателствена сила. Формалната доказателствена сила може да бъде преодоляна като се докаже неавтентичността на документа, което в случая не само не е сторено, но автентичността на документа е установена със експертното заключение на графологичната експертиза, според което ръкописният текст, изписан на гръцки език под текста „декларатор“ от името на Х. Пападополу, е написан от това лице.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4449 от 29.08.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 14/2016 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.