4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 800
София, 19.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 395/2010 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 128 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 647/2009 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено отхвърлителното решение № 84 от 30.07.2009 г. по т.д.№ 188/2008 г. на Плевенския окръжен съд по предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 80 000 лв., дадена като капаро по предварителен договор за продажба на недвижим имот.
В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на процесуалния и на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че изводът на съда за възникнало и упражнено от купувача право едностранно да развали договора, въззивният съд постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС – решение № 166 от 13.03.2003 г. на ВКС по гр.д.№ 697/2002 г., ІІ г.о. Противоречието се „изразявало във възможността за едностранно разваляне на договора при отсъствие на хипотезите на чл.87, ал.2 ЗЗД”. В конкретния случай волеизявлението му се свеждало единствено до усвояване на предвидената в т.8 от договора неустойка, а не до разваляне на предварителния договор. Излага се освен това, че като е посочил правна квалификация на иска му за заплащане на неустойка, различна от приетата от първоинстанционния съд, въззивният съд е следвало му върне делото за ново разглеждане, а не да реши спора по същество, което разрешение било направено в противоречие с цитираното в изложението, но неприложено към него решение от 28.04.2004 г. по гр.д.№ 20/2004 г. на Великотърновския апелативен съд.
Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено, че между страните по спора е сключен предварителен договор от 18.09.2008 г. за продажба на недвижим имот, собственост на ответното [фирма] на цена от 210 000 лв., от които ищецът, а сега касатор заплатил при подписването му капаро в размер на 80 000 лв. Преди да изтече срока едномесечния срок за окончателното му сключване, ищецът и купувач на имота извършил проверка в АВ, при която установил, че върху имота са вписани 5 ипотеки и 1 възбрана, а същевременно с договора продавачът декларирал, че имотът не е обременен с тежести. Със заявление от 10.10.2008 г., получено от ответника на 11.10.2008 г. ищецът развалил с едностранно волеизявление договора и поискал връщането на дадената като капаро сума. Отделно от това поискал и заплащане на неустойка в двоен размер на капарото или 160 000 лв., които суми продавачът не му заплатил.
Съдът, тълкувайки т.8 от договора приел, че страните са договорили заплащането на задатък, а не на неустойка и тъй като ответникът е неизправна страна, дължи на ищеца двойния размер на платеното капаро, но не и неустойка. Развити са съображения, че с първият иск за сумата 80 000 лв. ищецът претендира връщане на капарото, а с вторият отново иска връщане на задатъка, но в двоен размер. Счетено е, че основателен е само иска по чл.93 ЗЗД и поради това на ищеца се дължи сумата 80 000 лв., представляваща част от общото му вземане в размер на 160 000 лв., а искът по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на платената като капаро сума е счетен за неоснователен и поради съвпадане на крайните му изводи с тези на първоинстанционния съд, потвърдил решението му по този иск.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
От преценката на решаващите му мотиви следва, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е значим за спора, доколкото правото на изправната страна да иска задатъка в двоен размер възниква при кумулативното наличие на две предпоставки: неизпълнение на договорните задължения на страната, получила задатъка и отказ от договора (развалянето му). Този въпрос обаче не е обусловил изхода на делото по иска на касатора по чл.55, ал.1 ЗЗД. Решаващите изводи на въззивния съд относно неоснователността на тази претенция изцяло са основани на възприетата характеристика на задължението по т.8 от договора като задатък, а не поради развалянето на договора. Следователно поставеният материалноправен въпрос не е обуславил правната воля на въззивния съд относно изхода на спора в тази му част, обстоятелство, което според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание, за да се откаже достъпа на съдебния акт до касация.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. На първо място касаторът не е приложил соченото в негова подкрепа решение на Великотърновския апелативен съд. Независимо от това и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдебната практика е последователна в становището си, че определянето на действителното правно основание на исковата претенция е дейност на съда по приложение на закона, поради което евентуална неправилна квалификация на иска от първоинстанционния съд не прави постановеното решение недопустимо, доколкото изложените фактически обстоятелства в исковата молба са останали непроменени и в производството пред въззивната инстанция – решение № 1276/31. Х.. 2008 г. по гр. д. № 5786; решение № 577/21.VI. 2000 г. по гр. д. № 1793/1999 г.; решение № 1386/16.VII. 2002 г. по гр. д. № 1341/2001 г., решение № 643/9. Х. 2008 г. по гр. д. № 330/2008 г. и определение. № 126/13.III. 2009 г. по гр. д. № 138/2009 г., всички на ВКС. С тази практика изцяло е съобразено и въззивното решение, което позволява в обобщение да се приеме, че не е налице соченото от касатора основание за допускането му до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 128 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 647/2009 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: