4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
гр. София, 16.12.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6066 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. И. Б. против определение № 355/04.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 411/2014 г. от състав на Апелативен съд – Велико Търново.
Ответникът, П. на Р. Б. оспорва частната жалба с писмен отговор, а останалите ответници не са представили писмен отговор.
Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното определение, състав на апелативен съд е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е прекратено производството по делото, поради неотстраняване на нередовности по същата, в дадения от съда срок.
Относно фактите по спора, състава на ВтАС е приел, че в исковата молба са изложени твърдения, с които се твърди, че с представяне на неистинско адвокатско пълномощно по дело за издръжка на дъщерята на ищеца, отказ на ВАС да образува дисциплинарно производство, както и отказ на СГП да образува досъдебно производство, са увредили ищеца, като въз основа на това той е предявил исковата си молба, с която иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на исковата сума. Тези твърдения на ищеца са изложени от последния в изпълнение на указание на СГС, да уточни исковата си молба, като съдът е допуснал исканото уточнение, като състава на СГС отново е дал указания на ищеца да уточни, дали оспореното адвокатско пълномощно е оспорено в процеса по делото за издръжка, като ищецът е посочил, че същото е било оспорено, но съдът не бил открил производство по чл.193 ГПК.
Съдът е приел, че е недопустимо упражняване на чужди права, доколкото в исковата молба се съдържат твърдения, че се упражняват такива от името на дъщерята на ищеца по делото, като в това отношение е споделил и препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Приел е също така, че е недопустим иск с правно основание чл.49 ЗЗД против П. на Р. Б., тъй като е недопустим иск с правно основание чл.45 ЗЗД против отделен прокурор на основание чл.132 от Конституцията, а отговорността на по чл.49 ЗЗД е гаранционно – обезпечителна и по аргумент от по-силното основание, иска с правно основание чл.49 ЗЗД също е недопустим. Освен гореизложеното, съдът е приел, че съществува логическо несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, тъй като се твърди наличието на три действия, които не са насочени против ищеца, а се съдържа твърдение, че същия е пряко увреден от тях, поради което съдът е приел, че е невъзможно да се очертае спорния предмет и де са даде възможност на ответниците за защита.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Първия правен въпрос е за границите на съдебния контрол върху актовете и действията на органите на досъдебното производство във връзка с неговото провеждане, въпрос, по който въззивният съд не е формирал правни изводи и не е се е произнесъл, поради което същия е неотносим към производството по допустимостта на касационното обжалване.
Втория правен въпрос е относно възможността ищец да се позове на виновно посегателство в чужда правна сфера и от това да черпи права по предявен иск. Разрешението на този правен въпрос сочи, че никой не може да предявява пред съд чужди права от свое име, освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция. Безспорно в съдебната практика е, че правен интерес от предявяване на иска е налице само по отношение на притежателите на материалните права, чиято правна сфера е засегната от възникналия правния спор. Налице е трайна и едностранна съдебна практика, в т.ч. и задължителна, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно решение № 273/14.03.2012 г. по гр. д. № 15972010 г., на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 424 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 964/2009 г., на ВКС, ГК, І ГО; решение № 306 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 961/2010 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 8 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 633/2011 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 28 от 14.07.2011 г. по т. д. № 331/2010 г., на ВКС, ТК, І ТО; решение № 57 от 19.07.2010 г. по т. д. № 695/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение № 67 от 09.03.2010 г. по гр. д. № 4090/2008 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 55 от 10.08.2010 г. по т. д. № 464/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 872/14.12.2009 по гр. д. № 2011/2008 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др. Разрешението от въззивния съд по този правен въпрос съответствува на задължителната съдебна практика, поради което не е налице соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване в тази насока.
Третия правен въпрос, сочен от касатора е, може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да обсъди защо ги отхвърля, като недостоверни. Въпросът е неотносим към производството, доколкото съдът не е постановявал решение по спора, нито е обсъждал доказателствата по делото, а е обсъждал единствено недопустимостта на иска, както и нередовността на исковата молба.
Четвъртия правен въпрос е свързан с гаранционно – обезпечителната отговорност на прокуратурата, като въпросът е поставен общо, без конкретизация в каква насока произнасянето на съда по него е в приложното поле на коя да е от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпросите относно каква е отговорността на държавата при отказ да се образува досъдебно производство срещу физическо лице, необходими ли са мотиви на съда при отказ да се назначи графологична експертиза и докога е възможно да се оспори истинност на документ, въззивният съд не се е произнасял и не е формирал правни изводи, за да се търси наличието на противоречие със задължителна съдебна практика, противоречиво разрешаване от съдилищата или същите въпроси да са в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което същите въпроси са неотносими към производството по преценка допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 355/04.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 411/2014 г. от състав на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.