6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
гр. София, 22 юни 2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3148 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. С., С. В. С. и Д. Ж. Т. против решение № 120/11.12.2014 г., постановено по гр.д.№ 269/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба Д. Х. Т. оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Съдът е приел, че фактическият състав на чл.135 ЗЗД изисква на първо място изясняване качеството на кредитор на ищеца по отношение на ответниците, като е приел, че с влязло в сила на 15.06.2010г. решение по т.д. №1873/2006г. на СГС ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 19 500 лв., дължима като част от неустойка по договор за поръчка от 15.12.2005г. По този начин, съдът е приел, че е признато по съдебен ред качество на кредитор на ищеца по отношение на въззивника към момента на завеждане на посоченото търговско дело през 2006г. Съдът е приел за несъстоятелен доводът във въззивната жалба за началния момент на възникване качеството на кредитор за Т. , а именно – 15.06.2010г., когато е влязло в сила съдебното решение по спора за вземането и същото е станало изискуемо, от където ответниците правят изводът, че атакуваната сделка не е увреждаща, с оглед извършването й през 2008г., т.е. преди възникване на вземането. Съдът е приел, че отговорността на ответниците за неизпълнение по договора за поръчка от 15.10.2005г. е налице от момента на неизпълнението, към този момент е възникнало вземането на ищеца и същият се явява кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, ползващ се със защитата по П. иск, като е достатъчно е вземането да съществува , без да е необходимо то да е изискуемо и ликвидно. Съдът е приел, че увреждане е налице, когато длъжникът е увеличил платежната си неспособност, като това може да стане с действия, които намаляват имуществото на длъжника, което изцяло служи за общо обезпечение на неговите кредитори /чл.133 ЗЗД/, като е приел, че именно такова действие се установява в разглеждания спор, чрез извършеното на 25.06.2008г. в полза на свой възходящ дарение на недвижим имот е намалил имуществото си, като сделката е осъществена в момент, когато е било налице задължението му към ищеца. Съдът е приел, че е без основание е възражението във въззивната жалба за липса на увреждане, тъй като не са налице твърдения от страна на ищеца, че ответникът не разполага с друго имущество, от което би могъл да се удовлетвори. Обстоятелството, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане, тъй като упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора и целта на производството е чрез обявяване на относителна недействителност, в отношенията между кредитора и длъжника да се възстанови имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на задължението, когато цялото налично към този момент имущество на длъжника е служило за общо удовлетворение на кредитора. Съдът е посочил също така, че ако се изключи разпореденото имущество, би означавало при недобросъвестност на длъжника, който не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение, което е недопустимо предвид разпоредбата на чл.133 ЗЗД. Поради това, съществуването и на друго имущество, освен разпореденото, не съставлява пречка за кредитора да упражни правото си по чл.135 ЗЗД. Съдът е приел за неотносимо обстоятелството, че имотът, предмет на дарението, е с по-висока стойност от вземането на ищеца кредитор, тъй като когато се касае за обезпечение на изпълнението на парично вземане, без значение е това, че стойността на имуществото, предмет на атакуваната сделка по чл.135 ЗЗД, надвишава размера на дълга, тъй като при изпълнението кредиторът ще се удовлетвори до размера на вземането си, като този извод е в съответствие отново с общото правило по чл.133 ЗЗД, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. По отношение на субективния елемент – знание за увреждането, т.е. длъжникът да е знаел при извършване на атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си, съдът е приел, че не е нужно намерение /цел/ да се вреди, а е достатъчно само длъжникът да съзнава, че увеличава неплатежоспособността си във вреда на кредиторите, което съдът е приел за налице в настоящия казус, тъй като при атакувани с иска по чл.135 ЗЗД безвъзмездни действия, каквото е процесното дарение, субективният елемент „знание за увреждането“ не е необходим за третите лица, участвали в сделката.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се съдържат твърдения относно небосноваността и неправилността на съдебното решение, които доводи не могат да се приемат като поставяне на правен въпрос, по смисъла на чл.280 ГПК, като проверката на правилността и обосноваността на съдебното решение не следва да се извършва в производството по чл.288 ГПК. От текста на изложението може да се приеме, че се поставя правен въпрос, свързан с възникването на качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД тогава, когато е налице влязло в сила осъдително решение за парична сума, което решение е влязло в сила след извършването на атакуваната сделка. Съдът, по този правен въпрос е приел, че действително е налице влязло в сила решение след извършването на атакуваната сделка, но е приел, че вземането е възникнало въз основа на договорни отношения, възникнали преди сделката и към този момент ищецът е имал качеството кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД. Правния въпрос се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се твърди, че по него е налице противоречиво разрешаване от съдилищата.
Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по П. иск не може да проверява, съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга и обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни – те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. В този смисъл е налице задължителна съдебна практика, отразена в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляваща задължителна съдебна практика съгласно тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл са решения № 45 по гр.д.№ 450/2010 г. на ІІІ гр.отд., решение № 639 по гр.д.№ 754/2009 г. на ІV гр.отд. и др. Въззивният съд е съобразил правните си изводи с тази задължителна съдебна практика, поради което не е налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1 ,т.1 и 2, както и по т.3 ГПК, доколкото е налице задължителна съдебна практика.
Налице е задължителна съдебна практика и по въпроса, дали е налице увреждане тогава, когато е налице друго имущество на длъжника, за което същия твърди, че е в състояние да удовлетвори вземаните на кредитора. По този въпрос, ВКС е приел следното:
Предназначението на П. иск е кредиторът да се удовлетвори от имуществото, предмет на разпоредителното действие. Относителната недействителност е само спрямо кредитора, упражнил правото по чл. 135 ЗЗД, и доколкото съществува качеството му на неудовлетворен кредитор. При отпадане на интереса на кредитора, а интересът ще отпадне при погасяване на вземането му, отпада и предназначението на отменителния иск. Независимо от обявената относителна недействителност, длъжникът може да изпълни доброволно задължението си. Ако вземането бъде погасено или отречено със сила на пресъдено нещо, кредиторът не би могъл да осъществи принудително изпълнение по отношение на имуществото, предмет на разпоредителната сделка. В производството по принудително изпълнение кредиторът следва да разполага с изпълнителен титул и въз основа на него да предприеме изпълнителни действия срещу имуществото на третото лице, които осъществява по силата на съдебното решение за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД. Ако кредиторът не разполага с изпълнителен титул за вземането си, той не може да предприеме принудително изпълнение само въз основа съдебното решение по иска по чл. 135 ЗЗД. В този случай, последиците от обявената относителна недействителност отпадат. Упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи, както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника – същият не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника или разликата между продажната и действителната цена и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 ЗЗД. Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл. 133 ЗЗД е служело за общо удовлетворение на кредитора. Това разрешение е дадено с решение № 149/2013 г. по т.д. №422/2012 г. на ВКС, І-во т.отд., постановено по рда на чл.290 ГПК.
Горното разрешение е дадено и от въззивния съд и това негово разрешение обосновава липсата на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на които се позовава касатора.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски, в размер на 900 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № 0226604/2015 г.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120/11.12.2014 г., постановено по гр.д.№ 269/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Ж. Д. С., С. В. С. и Д. Ж. Т. съдебен адрес [населено място], [улица] да заплатят на Д. Х. Т. от [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 900 лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.