О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
гр. София, 25.07.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 302 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 575 от 16.12.2010 год. по гр. д. № 576/2010 год. Добричкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение № 66 от 18.05.2010 год. по гр. д. № 26/2007 год. на Каварненския районен съд и вместо това е постановил друго, с което приел за установено по отношение на Т. Л. Л. и С. С. Т., двете от [населено място], Об.С. “З.” – [населено място] и [община], че наследниците на В. М. В. /В. Й. Н./, биш жител на [населено място], починала на 14.01.1957 год. имат право на възстановяване на собствеността върху 150 дка земеделска земя в землището на [населено място], [община], м. „М.”.
Въззивното решение се обжалва с касационни жалби в срок от [община], чрез пълномощника на кмета Кр. К. – адвокат Т. Т. и от Об. с. п. з. – [населено място], чрез началника й Е. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът [община] иска неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на общината се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Този касатор счита, че по релевантните за извода на съда въпроси за провеждането на пълно доказване в производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ на правопораждащите правото на собственост факти от ищецът и необходимите и изискуеми доказателства по смисъла на чл.12, ал. 2 ЗСПЗЗ, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика – представените две решения на ВКС и такива на други съдилища, подробно описани, както и че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението към касационната жалба на касатора О.- [населено място] се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулиран е въпросът за необходимостта от писмени доказателства за установяване правото на собственост при предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, произнасянето по който касаторът счита да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което обосновава с липсата на съдебна практика поради необжалваемостта на въззивните решения по тези искове при действието на чл. 218а, б. „а” ГПК /отм./.
Ищците в представени писмени отговори, чрез пълномощниците им адвокатите И.-Ч. и С. оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение с твърдения, че по поставените правни въпроси е налице константна съдебна практика, включително и задължителна такава – решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, представени към отговорите.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да уважи предявения иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, въззивният съд приел, че същият е допустим, тъй като спорният имот е различен от този, заявен по преписката от 1992 год. с предмет наследствен имот на наследодателката В. В. от нейния баща М. В., за който е постановен и влязъл в сила отказ да бъде признато право на възстановяване, а по същество и основателен, тъй като е установено, че наследодателката е притежавала процесната земеделска земя преди образуване на ТКЗС. Изводът е обоснован с решенията на Т. к. по прилагането на ЗТПС /отм./ от 1946 год. за определяне размера на поземлената собственост, представените декларации пред Държавна планова комисия от 1949 год., доказателствата за внасяне на спорния имот от наследодателката в ТКЗС, които представляват доказателства по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, установяващи правото на собственост на наследодателката върху спорния имот. Съдът приел, че събраните писмени доказателства кореспондират и с данните в експертното заключение на вещото лице М. Х., поради което и са налице предпоставките на фактическия състав на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ за признаване правото на наследниците да възстановят собствеността върху имота.
Следователно, направеният от въззивния съд извод е обусловен от установяване на релевантното за спора обстоятелство за притежавания от наследодателката преди образуване на ТКЗС земеделски имот, за който наследниците имат право на възстановяване на собствеността, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съдът е кредитирал събраните по делото многобройни писмени доказателства и въз основа на направената от него съвкупна преценка е направил извод за основателност на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Тази преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство, тъй като предполага разглеждането на спора по същество, а последното е обусловено от наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поради това и въпросът налице ли е пълно доказване в производството от страна на ищците, в какъвто смисъл касаторът Община, [населено място] обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, позовавайки се на отделни съдебни решения, не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата /съгласно мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Същият е относим към въпроса за правилността на изводите на въззивния съд, поради което и не представлява въпрос, произнасянето по който от въззивния съд да е в противоречие на представените съдебни решения. Доводите на касатора в тази насока са касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не могат да се обсъждат в настоящето производство.
Съдът е зачел доказателствената сила на представените писмени доказателства, свидетелствуващи за притежавания от наследодателката на ищците имот към момента на внасянето му в ТКЗС, съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, поради което и поставеният в изложенията въпрос за необходимите доказателства за установяване правото на собственост в производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ следва да се приеме, като обусловил изводите му за неговата основателност. Не е налице обаче противоречиво произнасяне по него от въззивния съд с приетото в решенията по гр. д. № № 4024/2007 год. и 3081/2008 год. на ВКС, нито в останалите представени от първия касатор съдебни решения на отделни съдилища. В първото от цитираните дела на ВКС е разгледан иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при който ответниците са се домогвали да установят изключителното право на наследодателя си въз основа на доказателствата за внасянето на земите в ТКЗС от него, на което са противопоставени писмени доказателства за принадлежността на правото на собственост на неговия баща, поради което и това решение е неотносимо към настоящия казус. Във второто решение е прието, че макар и да е допустимо правото на собственост да се доказва и с документи с несамостоятелна доказателствена сила, това означава да е налице такава система от доказателствени факти /улики, индиции/, която изключва всяка друга вероятност /версия/, да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В това решение съдът е приел, че представените писмени доказателства са недостатъчни, за да се създаде сигурно убеждение на съда, че спорният имот е бил собственост на даденото лице към миналия момент на кооперирането на земята. Направеният в обжалваното въззивно решение обратен извод се дължи на направената преценка на решаващия съд на представените по делото писмени доказателства, които е счел за достатъчни да установят твърдението на ищците за принадлежността на правото на собственост у тяхната наследодателка, а не на противоречиво произнасяне по въпроса за писмените доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ. Т. е. касае се за различни правни изводи въз основа на различни факти, установени със съответните доказателства, като преценката им е съответна във всеки отделен казус, като възможността собствеността в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ да бъде доказване не само с документи с пряк транслативен ефект, напр. нотариални актове, но и с такива с удостоверително значение, като протоколи, декларации, удостоверения и др. е предмет на вече създадена многобройна и постоянна съдебна практика, вкл. и такава по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Практиката по приложението на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ относно допустимите писмени доказателства обосновава и извода за липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като произнасянето на касационната инстанция по настоящия спор не би довело до различно от утвърденото вече тълкуване на разпоредбата на закона, нито до създаване на различна практика. Изложеното от О. – Ш. в изложението представлява по своята същност основание за неправилност на обжалваното решение, което не може да се обсъжда в настоящето производство.
В заключение следва извода, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 575 от 16.12.2010 год. по гр. д. № 576/2010 год. по описа на Добричкия окръжен съд по подадените от [община] и от Об. с. п. з., [населено място] касационни жалби против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: