О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
гр.София, 30.11. 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА Е. ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр.д. № 2455 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. И. Н., чрез адвокат Е. И. АК-П. срещу решение № 1770 от 11.11.2015 г. по в.гр.д. № 2395/2015 г. на Окръжен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 2478 от 03.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1945/2015 г. и поправено с решение № 3016/25.08.2015 г. на Пловдивски районен съд, с което е обявен за недействителен спрямо ищеца П. А. К. договор за дарение с нотариален акт № 182/27.08.2013 г., по силата на който З. И. Н. е дарила на дъщеря си М. К. Н. дворно място в [населено място], [община], с площ 895 кв.м, съставляващо УПИ ІІІ-1102 от кв.82 по плана на селото, ведно с построените в него масивна жилищна сграда, лятна кухня, гараж и други подобрения, на основание чл.135 ЗЗД.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по обуславящите изхода на делото въпроси, които уточнени при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до приложението на иска по чл.135 ЗЗД, когато длъжникът притежава имущество на значителна стойност, от което кредиторът може да се удовлетвори без затруднение; съдът длъжен ли е да укаже на страната, че не сочи доказателства за релевантни за делото факти, както и нарушение на процесуалните правила ли е, ако съдът пристъпи към решаване на спора преди да го изясни от фактическа страна. Изложени са съображения, че материалноправният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, решава се противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. По втория въпрос се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 177 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 193/2011 г. на ВКС и решение № 240 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 2926/2014 г. на ВКС, а последният въпрос – в противоречие с решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС и определение № 34/01.02.2011 г. по ч.гр.д. № 512/2010 г. на ВКС.
От П. А. К. чрез адвокат М. Х. от АК-П. е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите в касационната жалба с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
От М. К. Н. е подаден писмен отговор, в който счита доводите в касационната жалба за основателни и иска да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, а предявеният иск да бъде отхвърлен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва въззивното решение страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима.
Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищецът е установил качеството си кредитор на първия ответник, което произтича от сключения с него договор за заем за сумата от 1000 лева, за което е била подписана разписка от 17.07.2013 г. с падеж до 25.07.2013 г., както и запис на заповед от 09.08.2013 г. с издател З. И. Н. за сумата от 3000 евро, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. След поемане на задълженията, с нотариален акт № 182 от 27.08.2013 г. длъжникът е дарил на дъщеря си недвижим имот, поради което е бил наясно, че с разпоредителната сделка се намалява имуществото и възможностите на кредитора да се удовлетвори от това имущество. Възприето е становището, че вземането не е отречено с влязло в сила съдебно решение и макар прехвърлянето да е действително, то не може да се противопостави на ищеца, тъй като се засягат правата му на кредитор и го уврежда като намалява имуществото служещо за общо обезпечение на вземанията. За да уважи отменителния иск, въззивният съд е приел, че в производството по иска по чл.135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношения легитимиращи ищеца като кредитор, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените в изложението към касационната жалба въпроси са разрешени от въззивния съд съобразно трайно установената и непротиворечива практика на Върховния касационен съд. По първия материалноправен въпрос, дали е увреждаща сделката с имущество на длъжника, когато той притежава и друго имущество на значителна стойност, от което кредиторът може да се удовлетвори без затруднение, е даден еднозначен положителен отговор в решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2012 г., ІV г.о., в което се приема, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора, а обстоятелството дали длъжникът притежава друго имущество и на каква стойност е правноирелевантно. В решение № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., ІV г.о. е посочено, че с иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на прехвърлителната сделка, тъй като след уважаване на иска увреждащата сделка ще се счита несъществуваща единствено по отношение на ищеца и само с оглед на това негово качество /кредитор/, което може да отпадне, ако вземането е погасено чрез плащане. П. иск има за цел да охранява интересите на кредитора и само по отношение на него прехвърленото имущество остава в патримониума на длъжника, тъй като цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на неговите кредитори, според чл.133 ЗЗД, в който смисъл са и мотивите на въззивния съд, който се е позовал на цитираното решение. В този смисъл, въпросът за приложението на иска по чл.135 ЗЗД е решен изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Когато ищецът по делото установи качеството си на кредитор по отношение на ответника, всяко последващо разпореждане с имущество на длъжника, с което се затруднява или осуетява реализиране на вземането срещу него, уврежда интересите на кредитора. В случая, извършеното безвъзмездно прехвърляне на недвижимия имот между ответниците по делото е прието за увреждащо действие, тъй като с него се намалява имуществото на длъжника и е без значение дали той притежава друго имущество, от което той може да се удовлетвори, в който смисъл е и трайната практика на Върховния касационен съд.
Поставеният процесуалноправен въпрос за задълженията на съда да даде указания на страната, че не сочи доказателства за релевантни за делото факти, обуславя изхода на делото, но е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС формирана с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, в което се приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а единствено при обосновано оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая, първоинстанционният съд е изготвил подробен доклад и липсва оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, с оглед на което не е налице противоречие с приложените от касатора съдебни актове, тъй като въззивният съд е постановил решение в съответствие с указанията в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284, ал.3 ГПК правен въпрос, нарушение на процесуалните правила ли е, ако съдът пристъпи към решаване на спора преди да го изясни от фактическа страна, е неотносим към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По своето съдържание този въпрос представлява оспорване на правните и фактически изводи на въззивния съд във връзка с преценката на събраните доказателства и оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което има отношение към правилността на решението, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация, тъй като е постановено в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, което изключва противоречиво решаване от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, според т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а при липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1770 от 11.11.2015 г. по в.гр.д. № 2395/2015 г. на Окръжен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.